Отвращение, нежелание, мръсотия. Това е реакцията на повечето българи на демократичния процес след 30 години демокрация по нашенски. Ние сме необразовани граждани, недостатъчно информирани, страдаме от хронична апатия.
И всъщност кой може да вини обществото?
Демократичният дебат в страната не съществува – той е на ниво байганьовски скандал през дувара между съседи, които неизбежно вечер сядат да пият заедно.
Списъкът със съветски методи за заглушаване и размиване на реалната опозиция е дълъг: публично линчуване с клевети на опонентите; потискане на несъгласието чрез индиректна цензура – контрапротести, пропагандни кампании в медиите, отказ на достъп до канали за изразяване и публикация; спиране на предавания за важни теми от ефир; смесване на фактите с полуистини или откровени лъжи; опростачаване на политическия процес; пренаписване на историята.
Победата? Тоталното отвращение на българския гражданин от политиката, която не функционира без активно гражданско общество.
Убеждението, че „няма смисъл да се борим“. Ерго – липса на вяра. Когато радикализацията и простотията доминират, нормалният човек бяга надалеч. Разбираемо.
Междувременно ние, децата ни и вероятно внуците ни – ако въобще изберем да живеем на територията на България – изплащаме и ще изплащаме с труда си дългове за този политически живот и неговите проекти в продължение на десетки години (Заводът за изгаряне на отпадъци до столицата и АЕЦ „Белене“ са само последната серия бедствия).
Законите ни се променят тихомълком, написани от некомпетентни прависти под диктовката на силно клонящи към тоталитаризъм политици. Същите тези народни представители ни наричат „дебили“ и „чепове за зеле“, но подчертават, че свободата на словото ни е в повече.
Партийните формации, допуснати в парламента, са се съешавали една с друга толкова много пъти, че броят на изродените изчадия се губи.
Журналистите ни са сплашвани, лекарите – пребивани, полицаите – мразени и мразещи, учителите – бедни и на изчезване, децата – избягали, пенсионерите – гладуващи.
България знае, че не живее добре и е далеч от пълния си потенциал. Но продължава да прави изключително малко в сравнение с източноевропейските си еквиваленти. Причината вероятно се корени в това, което Илия Троянов нарича „революцията менте“ – несъстоялата се в България революция и един сламен преход, в който комунистическият елит се трансформира в привидно демократичен такъв, запазвайки статуквото и продължавайки, 30 години по-късно, да държи властта перманентно в ръцете си.
Това прави поляризацията комунизъм-демокрация изконно грешна, тъй като не става въпрос за битка на идеологии.
Именно затова едни и същи лица обикалят политическата сцена три десетилетия, а бившите агенти на Държавна сигурност продължават да гастролират необезпокоявани в публичното пространство, заемайки плеяда от най-различни постове, за които никога не са имали компетенции: Божидар Димитров, Красимир Каракачанов, Владимир Каролев, Лютви Местан са само част от примерите.
Премиерът на държавата е бивш телохранител на Тодор Живков, когото назовава за свой „университет“. Бойко Борисов идолизира лидера на същата партия, чийто наследник е формацията Корнелия Нинова. Когнитивен дисонанс, прикрит от махленски свади и ежедневна забавна програма за зрителя – още един от способите за пропаганда.
Основният идеал е монополът на властта. И той е запазен – три десетилетия след като един умиращ режим успява да се трансформира в нещо уж прилично за пред хората, отвътре цари същото разложение.
Ето защо тоталитарната пропаганда е жива и днес в родната действителност. Тя продължава да разделя самата общност, превръщайки другия, различния във враг или създавайки конфликти от нищото. Това може да е класовият враг, може да е врагът на партията, може да е народният враг, може да е интелектуалецът, капитализмът, чуждата религия.
Дебатът отсъства, отстъпил място на епитетите, радикализацията, отклоняването от същността на проблема, логически грешки.
Врагът и днес продължава да бъде извънпарламентарната опозиция, която си позволява да задава важни въпроси (за момента парламентарна такава просто няма), критичните журналисти, протестиращите. Вторичната вълна хваща българските емигранти в чужбина, интелектуалците, талантливите опозиционери. И така нататък.
Властта умело съхранява създадения на българина навик още от соца да гледа изключенията от правилото – онези, които се справят добре въпреки трудностите, – вместо да си постави за цел премахването на тези трудности.
Затова и животът в България е на прага на всичко – на прага на бедността, на прага на законноста, на прага на нормалното. Зле, но не чак толкова, и добре, но не достатъчно и не за всички.
Надеждата? Свободата на информацията, която предлага нашето време; все по-активните граждани, които вярват, че има смисъл да се борят за каузите си; не на последно място нарастващата слабост на постсъветската власт, на която предстои да загуби европейските си донори.
Въпреки култа към личността на Борисов (също изграждан по съветски принципи) неговите зависимости от Русия и родната олигархия, както и все по-честата му политическа импотентност във вътрешната политика на страната предвещават неприятен край.
Както каза един президент, чиито позиции често съвпадат с тези на премиера, „никои санкции не са вечни“ – никои политически елити също. Промяната със сигурност предстои.
Какво ще дойде след това все още, за щастие, зависи от отказа на гражданите да бъдат отвратени, победени и умишлено притъпени от случващото се в страната.
Битката за осъзнато и свободно общество продължава да бъде най-важната за България. И тя тепърва предстои.
Колаж: Иван Червенков
