Две истории разказваме през изминалите дни. Първата – историята на конете, оставени жестоко и безчовечно да измират от студ и глад в планината.
Втората, несравнима по мащаб и ужасяваща, е тази на руските деца, обречени да умрат в пламъците, след като са заключени от учителите си в изгорелия търговски център в Кемерово, Русия.
Макар и несравними, между двата акта има нещо сходно, което кара кожата да настръхне.
И в двата случая става въпрос за невинни същества, които разчитат на човешка ръка за съществуването си.
И в двата случая става дума за изгоряла и изоставена отговорност от страна на онези, които се е предполагало да пазят невинните.
И накрая, и в двата случая става въпрос за край, който вони на кръв и сълзи. И който усилено остава без никаква реакция от една сламена държава, която присъства само в ролята си на понятие.
Именно тези две истории показаха как властта в Русия и България функционира по сходен начин в отчаянието си да просъществува. Тоталитарно, безчовечно, ужасяващо.
Руските власти карат смазаните от мъка родители да подписват споразумение за въздържане от разпространяване на информацията. Това е поставено като условие, за да разпознаят трупа на изгорелите си деца, от които са получавали съобщения до последния миг на малките.
“Телефоните и камерите на жителите на околните сгради биват изземани, за да не се записва износът на телата от изгорелия търговски център и съответно да не се види истинският мащаб на трагедията”, пише руснакът Андрей Тараканов.
Нещо повече – руската авторитарна държава е държала монопол над информацията за случващото се с часове, като е било нужно да се проникне в правителствените радиочестоти, за да стане ясно какво де факто се случва.
Подобен ужас не може да бъде описан с думи. Пред подобна загуба и жестокостта на режима към нея остава само пламъкът на надежда за справедливост. И тишина.
А в България положението не е по-различно. И ако в този случай не става въпрос за мизерията и тормоза в домовете за деца и възрастни например, съзнателно пренебрегван от държавата (българското изгаряне е на бавен огън и отдавна превърнало се в навик), то отношението към другите невинни – животните, напоследък фокализира обществената тревога.
Няма значение дали става дума за БАБХ, които умъртвяват незаконно птици; за животните, които ежедневно гледаме в мрежата – влачени от автомобили, тричани, драни, горени, на гладни глутници по улиците, болни, бити – без законови последствия.
Или за общинари, които държат незаконни зоопаркове и развъждат диви котки с пагубни за тях генетични дефекти, докато малките им се раждат в мизерия; или най-накрая за коне, които са разкъсвани живи и умират от глад с месеци, с ясното знание на техния собственик, който позира с мърша в социалните мрежи.
И както в Русия, така и в България подобни неща са нормални. Те са замазвани от една държава, която почива не на стабилни основи, а на имидж за абстрактни такива.
В тези две държави, останали в миналото, насилието срещу гражданите и най-слабите има много форми и проявления, а съучастничеството в него – също. Руският народ директно или индиректно е съучастник в изтребването – защото де факто именно това се е случило. А ние сме съучастници в своето собствено.
Или както беше написал Господинов в “Отказаният свят” – у нас сме щастливи, защото не знаем колко сме нещастни.
Развалата на едно общество си проличава по това как се отнасяме към най-слабите. Уморените коне ги убиват. Уморените граждани – също.
