Постистината, мнението, представяно като факт, въздействащо чрез емоциите, а не чрез разума, настъпва.
Очевидно проблем има. Истината не изглежда достатъчно привлекателна, изгодна или лесно постижима. Постистината изглежда такава, а резултатът от живота в постистина е антиутопия.
Ако сте се вслушвали в актуалните разговори през последните години, шеметната технологична промяна/подмяна на истината не стана изведнъж. Стана постепенно и не чак толкова невидимо.
Но ние като че ли твърде наивно и лекомислено си повярвахме, че истината сама се пази – нали щом съществуват плурализъм в обществото, свободни медии и демокрация, то тя някак си сама изплува отгоре, сама побеждава, тъй като е по-лека, по-привлекателна и в крайна сметка по-изгодна от лъжата.
А и помним примера на тоталитаризма, който се срути от тежестта на лъжите си.
Онова време беше царството на всеобхватната и всепроникваща лъжа. Тогава произнасяхме думи, които означаваха точно обратното на това, което пишеше в речниците. Или дори – не обратното, ами просто нищо не означаваха, бяха празно място, черна дупкаq в която потъваше нашата енергия. Ето пример – ученици по цяла България в определени дати скандираха в улични шествия – „Бе-Ка-Пе, Ка-Пе-Ес-Ес, дружба навеки!“.
Ако приемем, че скандиращите са искрени, от това следва невероятното – всички ученици в България се вълнуват от отношенията между два сами по себе си ужасяващо скучни партийни субекта. А също да повярваме и в съществуването на самоорганизиращите се едновременни шествия по цялата страна, които със скандирания изразяват своята радост от състоянието на междупартийните връзки.
Толкова е нелепо, че дори на нас, които лично сме участвали в такива прояви, е трудно да повярваме, че това наистина ни се е случвало.
Но тази лъжа беше лесна за побеждаване. Тя грозна и нелепа, тя се маскираше като истина само с помощта на грубата сила на тоталитарната държава. В случая със средношколците – с пет неизвинени отсъствия за неявяване на манифестация. Затова и ходехме, и викахме, а нашият бунт беше в подмяната на думичките.
И затова нашият собствен опит ни подсказа като нещо подразбиращо се, че лъженето в особено големи размери е присъщо само на тоталитарните и авторитарните общества, само на тези общества, които могат да наложат лъжата със сила. А ние, измъкналите се от тоталитарната хралупа и живеещи в някакво поне отчасти плуралистично общество, самодоволно вярвахме, че на нас по ни е присъща истината.
Наивна вяра. Истината стана почти незабележима между милионите лъжи, мултиплицирани по цифров и аналогов път. „Истината е въпрос на гледна точка“, нали?
Откъде идваше тази наша вяра в непобедимостта на истината?
Преди няколко века в Европа се появяват общества, в които монополът на религиозните текстове върху истината се пропуква. Истината се демократизира. Множество други лица започват да се занимават с нея, като всеки от тях я постига по собствен път. Учените постигат своята част от истината чрез експерименти, правистите стигат до истината чрез конкуренция на тези и доказателства, появява се журналистика, чието основно занимание е да продава истина на читателите си чрез дестилиране на факти от множество източници.
В това, изглежда, отиващо си време истината имаше значение. Истината беше сила и власт.
Но тази власт изтича, отслабва и се изпарява. Все по-малко вярваме на учени и на експерименти, предпочитаме да се плашим от безобидни бели следи в небето, да консумираме боядисана в розово сол, да се лекуваме с хапчета, съдържащи само инертни материали, и да се поддаваме на отдавна опровергани слухове. Науката отстъпва, това е състоянието и на правото, и на журналистиката, и то не само в България. Е, да, ние си имаме фактори, които само обострят състоянието ни.
На мен ми изглежда като че ли има два пътя пред нас – един труден и един трагичен.
Трагичният е ясен – култът към истината ще залезе завинаги, образованите и осъзнатите първо почти ще изчезнат, а оцелялото конформистко малцинство ще живее в луксозни гета, в златни клетки, където ще съществува по милостта на всемогъщи господари. Господари, които няма да бъдат ограничавани от „глезотии“ като разделение на властите, независими медии или правосъдие. Тези вип затворници ще имат само чисто обслужващи функции – ще се стараят колите да вървят, мостовете да не падат и луксът на управляващите да не губи блясъка си. Нещо като феодализъм, но с възобновяеми енергийни източници, с полети до Марс и с добре контролиран интернет.
Другият път, трудният, който ми се струва все по–вероятен, откривам по силата на една крехка историческа аналогия, която правя на сегашното време с 1989 г. Точно преди падането на Тодор Живков от власт властта на режима почти беше изчезнала, а на нейно място още нищо не се беше появило. Затова съществуваше вакуум, изпълван от нещо, което много наподобяваше сегашната постистина.
Тогава по централната телевизия показваха руски екстрасенси, които енергизираха чаши с вода, поставени върху телевизора, показваха полтъргайсти, които чрез почукване отговаряха от отвъдното на въпроси от ежедневието, показваха изобретатели, които можеха да заместят цял резервоар бензин с една малка ампулка със загадъчна зелена течност, с която можеше да се подкара цял москвич. Хората си пращаха пари в пликове по пощата с надеждата да забогатеят, като получат от други хора пликове с пари по пощата. Малко по-късно военното министерство ровеше в село Царичина за извънземни, на площад „Славейков“ предприемчиви хорица с апарат, измерващ „екстрасенсните способности“ на хората, които поставяха ръце върху две метални пластини. „Господине, вие можете да приспите котка“, заявиха те на мой близък приятел.
Тогава този исторически ров, пълен с постистини, всъщност се оказа прелюдия към труден и тежък преход, към икономически кризи и катастрофи, към безброй мъки и страдания. Но все пак българското общество намери пътя отвъд тях и успя криво–ляво да влезе в двайсет и първия век.
Това за мен е доказателство, че епохата на постистината е преодолима, че с цената на огромни усилия, напрежение и жертви ние можем да излезем от другата страна, да стъпим върху твърд бряг. Сега ще ни е още по–трудно. Сега трябва да го направим заедно с нашите приятели и съюзници от Европейския съюз и НАТО, които също преодоляват подобни проблеми. За целта трябва да осъществим най-трудното – да се обединим като граждани, а не като държави или като министерства.
И откъде накъде да четем антиутопии?
Антиутопията е литературният израз на добрите намерения, превърнали се в кошмар с помощта на технологиите. Затова и ние, които си мислим, че сме на страната на доброто, прогреса и истината, в момента изживяваме шок – как тъй сме излезли от утопиите и сега живеем в антиутопии, където прогресът, истината и доброто се виждат с обратен знак?
Ще е трудно, но аз мога да ви дам една гаранция – гаранцията за интересен живот.
