Мартин Скорсезе не се нуждае от представяне и нито една от личностите в рубрика ни „Три въпроса към изключителните“ няма нужда от представяне. Те са икони, пионери, гурута, гении.
Какво е да изразснеш през 50-те в Ню Йорк?
Бях сред работническата класа, не сред хората, четящи книги. Консервативната работническа класа, която премина през Голямата депресия и Втората световна война и след това последва икономическия бум. Колите ставаха все по-големи и което е по-важно – по-гъзарски. В долната част на Източния бряг единствените хора, които имаха големи джаджи, бяха гангстерите (wise guys – бел. прев.). Имам предвид, че в Ню Йорк, ако си от работническата класа, не можеше да имаш кола. В града трябваше да използваш метрото или автобуса.
Това е било началото на Студената война. Имаше ли постоянен страх от нападение от Съветския съюз?
Усещаше се Студената война и се знаеше, че е тук. Сестрите ти говориха в училище, че всички нисколетящи самолети може да имат бомба. И когато чуехме самолет, който лети ниско, се ужасявахме. Помня, когато ходих на училище всеки ден и бе много студено обикновено, ни даваха медальони с имената ни, ако случайно започне бомбардировка. Отиваш на училище и се молиш да няма бомбардировки този ден.
Лесно се връзвах, какво да кажа? Нямах какво друго да правя и бях такъв. В трети клас изведнъж чух по високоговорителя “Внимание, пазете се!”. И ти скачаш под чина и чак после разбираш, че е било проверка. Беше доста ненормално.
Кое е най-ненормалното нещо, което сте правили във филм?
Горе-долу всичко. Когато правиш филм, никога не осъзнаваш какво всъщност си направил. Когато снимахме “Разярения бик” и продуцентът ми каза: “Това е лудост! Как го постигнахме?”. Но ако мислехме за такива неща в началото, никога нямаше и да започнем.
Цялото интервю на английски може да прочетете в онлайн изданието The Talks, от което преведохме три въпроса с тяхно разрешение.
