Демокрацията не може да бъде убита от един млад и успял човек. Онези, които са убедени в ролята на репресивния държавен апарат като единичен фактор, забравят, че този държавен апарат е изграден върху собствените си граждани.
Онези, които вярват, че на Изток демокрацията не вирее, също грешат. В класацията за свободата на медиите, която ни постави най-ниско вече не само в Европа, но и на Балканите, Румъния се нарежда на едно място преди САЩ и малко под Франция, след първите петдесет.
България на свой ред е по-близо до Русия и Турция – съответно ни делят 37 и 46 места, отколкото до съседката ни, която гледаме през 69 други държави, или почти двойна дистанция в сравнение с руската.
Къде сгрешихме, българи? Този въпрос си задаваме тепърва все по-често и по-често, защото допуснахме държавата си да пропадне до това ниво в това време, в този исторически контекст, в който България за пръв път е част от Европа и от света и можеше да се възползва от невероятна гама възможности и шансове.
И тази панацея изглежда у нас работи като антибиотик, към който бактерията е развила резистентност. Соцът се е адаптирал, неговият донор е другаде, но болестта е същата. И пациентът се влошава.
Междувременно ние търсим в демокрацията религия, на която да се молим, а не разбираме, че тя е инструмент, с който сами ще съградим бъдещето си.
Факторите за това са безкраен списък и те са споделени от множество страни, с които имаме общо минало, но които за разлика от нас съзнават къде лежат слабостите им и работят активно в това да заздравят раните, нанесени от десетилетия ретроградност. Доказват го протестите и опозицията в Унгария, Румъния и Полша. Доказва го Естония, която днес живее друг живот.
Независимо дали става дума за геополитически, исторически или социални белези, българите отвърнахме глава от вероятно най-репресивния тоталитарен апарат след съветския с надеждата, че забравяйки, ще намерим своето място под слънцето.
Няма как старите схеми да управляват новото бъдеще, започва да става все по-ясно. Минаха тридесет години и можем да си го кажем честно в очи: не ни се получи нито с телохранителя на Живков, нито с агентурата в министерството, нито с пилотите на Москва, нито с шоумените хамелеони и наследниците на монархията, адаптирали се към всяко едно правителство дотук – с цялата несправедливост и инерция на рекомунизацията. Единственото зло, което все още не сме пробвали, е религиозен халифат. Но нямам желание да давам идеи на никого.
Промяна трябва не само в обезкръвения и изтощен държавен апарат, наситен с паразитите на Държавна сигурност, а и в пасивната гражданска маса, чийто глас в последните години е удавен благодарение на манипулация, изтощение, липса на медийна култура и образование.
Но надеждата е най-голяма тогава, когато дъното е най-близко. Разрухата дава потенциал за съграждане наново.
Често пишейки по темите от деня, получаваме писма или коментари, които заключват, че “диагнозата е ясна, но ние не знаем как да променим нещата”. Аз вярвам силно, че преградите, които се поставят между гражданите и демокрацията, са там умишлено. И вярвам, че това безсилие и незнание може да бъде обърнато към добро единствено с гражданско знание, дискусии, дебати информираност и инициативност.
Именно това ни отличава от демокрациите, които вземаме за пример – проблемите във Франция и САЩ например са не по-малко свързани със злоупотреба с власт, корупция и несправедливост. Но тези човешки грехове, неизбежни във всяко едно общество, срещат силен обществен отпор и са обект на постоянна демократична борба, която се наслагва във времето и води до радикална промяна. Системите са там, защото има хора, които да ги изградят и да изискват те да работят.
Неслучайно първият индикатор на демокрацията е свободното слово и плурализмът на мнения и позиции. Защото “В началото бе словото” и защото демокрацията не е равнозначна на справедливост, но означава свободата да се бориш за това справедливостта да възтържествува.
От това се страхуват и те. Затова изяждат първо медиите, правото и образованието. Защото това са привилегии на свободния човек. И окови за онези, които се осмеляват да прекрачват границите и да тъпчат справедливостта.
България потъва тогава, когато българите забравят всичко това. Когато се предадат, когато се оставят да бъдат тъпкани и смазвани в полза на неколцина избраници.
България потъва тогава, когато повярваме, че един триумвират Бойко-Пеевски-Цацаров може да ни отнеме държавата. България потъва тогава, когато срещу несправедливостта стои единствено мълчание.
Затова говорете. Това ги ужасява. Защото в свободата да говориш се ражда свободата да знаеш, да избираш, да управляваш. Империята, съградена с фалшиви думи, се срутва пред тези на истината. И те го знаят.
Говорете.
