Голямата трагедия на Европейския съюз е, че по никакъв начин не успя да се обясни онтологически – да стане част от осъзнатото ни битие.
Гражданите на ЕС в голямото си множество – от Великобритания до България – просто не осъзнават какво произлиза от това тяхно гражданство – какви права, привилегии и свободи, задължения и взаимообвързаности. Мнозина не се възползват пряко от тях и се дразнят на тези, които се възползват, защото им се вижда, че това е някаква необичайна дързост отвъд традиционно позволеното.
Всеки ден се намира някой да ми се скара как ям от чужда паничка, па много плямпам. Ама всеки ден.
И не само на мен – на емигрантите изобщо.
Не разбрахме и май няма да имаме време да разберем, че тая паничка не е чужда.
Че не сме гости на голямото добрутро, а сме си У ДОМА. И след като сме си у дома, имаме всичкото право на света да кажем какво мислим и защо го мислим. Да кажем на бялото бяло и на черното – черно.
Та, ако се чудите защо повечето европейци пасивно оставят най-ценното постижение на следвоенната цивилизация да се руши край ушите им – или сами несъзнателно подкопават устоите му, щот’си е тяхна собата и те ще си решават как ще си я рутят и кого ще изритат от нея, ама ха! – то е, защото всъщност не знаят какво имат.
Не знаят какви договори са подписали страните им и каква реалност е произлязла от това. Не населяват тази реалност съзнателно, макар да се ползват от благата, които тя създава.
Нещо повече, изпитват убеден, праведен яд към хората, избрали да я населяват съзнателно и да я отстояват, както отстояват себе си.
Клише е, защото е вярно. Когато не осъзнаваш, че притежаваш нещо ценно, не го пазиш. Дори не усещаш, когато ти го отнемат и се смееш на онези, които плачат до теб.
Препубликувано от Фейсбук
