Встъпителната позиция на доц. д-р Кристиан Таков в рамките на дискусия „Отстъпва ли демокрацията пред статуквото и популизма“, организирана от Институт за пазарна икономика в центъра за култура и дебат „Червената къща“ и е публикуван първоначално на страницата на ИПИ.
Status quo
За последните 26 години се наблюдават множество етапи на социален статус (или диагноза?). Виждаме четири по-сериозни избухвания на социално недоволство. Първото беше 1989-1990 година при разрушаването на дотогавашната диктатура. Вторият път беше по време на голямата банкова криза 1996 година по времето на Виденов и след безвремието на Беров. Третият път беше при първото правителство на ГЕРБ, вследствие на което социално недоволство той падна (или предпочете да се отпусне меко назад). Последното засега спонтанно избухване на граждански протести е лятото на 2013 до началото на 2014 година. Този последен път, за разлика от предните три пъти – които водеха до падане на правителства – правителството не падна. То беше съборено не вследствие на протестите, а защото ДПС беше решило, че така е добре за него.
Последните протести се развиха във времена на оголена наглост и пълна безогледност на властта. 2013 г. бележи един много тежък грях на властниците към зараждащото се гражданско общество. Те действаха арогантно, показаха на гражданите на България, че могат да правят каквото си поискат, че ще правят каквото си поискат – поне докато не се пролее кръв. Нека грехът на това бъдещо насилие тежи върху тях, защото то ще е предизвикано от тях. Същевременно последните протести от 2013-2014 година консолидираха гражданското общество в хоризонтални мрежи. Те му показаха силата и безсилието му. Те за съжаление научиха самозабравилата се власт да опитва нови и нови граници, за да покаже на гражданите си, че тя няма да се съобразява с тях. Властта се подиграваше с усилията и възмущението на хората; нагло им демонстрира безсмислието на протеста им.
Днес под черта:
- гражданите вече умеят да протестират, но са обезверени в смисъла от протестите;
- властта стремглаво губи уважение и се чувства все по-дискомфортно;
- авторитетът на всички институции е под въпрос;
- нравствените компромиси вече не познават хоризонти и могат да са безкрайни;
- меритокрацията е мъртва;
- навсякъде има флагрантно безпринципни назначения;
- държавните институции са или блокирани, или превзети;
- разделението на властите е практически разрушено поради авторитарните особености на министър-председателя Бойко Борисов.
Нравственият упадък
Поради изброените развития сме свидетели на много сериозен, отдавна небивал нравствен упадък. Зад описаните исторически развития се вижда едно обобщение – безнаказаността на злото – което иде от 1) очевидността на безобразното; 2) неефективността на скандалното (т.е. скандалът произвежда само шум, без ефект); 3) успехът на безпринципното и 4) безсилието на възмущението.
Тази безнаказаност на злото води до следващи злини. Малцината активни граждани се отчайват не само от неефективността на действията си, но и от самотността, на която ги обричат широките мнозинства. Скептиците (т.е. дирещите дълбокомъдро да оправдаят бездейността си) намират доказателства за „правотата“ си. Голямата част от хората се капсулират в ежедневието си. Обществото претръпва.
Причини
Виждам множество причини за това жално състояние.
Икономически
Благосъстоянието в момента бавно нараства въпреки тежкия данък корупция и неефективност, който е наложен на икономиката. Европейските фондове подобряват положението – има не само за крадене, но и за усвояване (невинаги със смислени цели, но поне с резултат създадена заетост). При фондовете гражданският контрол е немислим поради неимоверната сложност на процедурите по даване на средства и проверка на резултата.
Институционални
Институциите са овладени, в парализа са или изпълняват лични заръки на неофициални техни заповедници. Европейският съюз е наясно с тази ситуация, но самият той бездейства, вероятно поради 1) собствената си институционална слабост и 2) вътрешни противоречия, поради 3) сериозните проблеми, с които сам се бори, и не на последно място – 4) поради липсата на сериозна алтернатива на управлението на ГЕРБ.
Външни
Русия има поне четири парламентарно представени партии експоненти – БСП, АБВ, ДПС и „Атака“; антиевропейските й мероприятия в България имат сериозна и ирационална поддръжка в широки слоеве от населението, което улеснява деструктивните ѝ опити. Бежанската криза и антидемократичните развития в Турция, съпроводени със слаба солидарност от Европа. Кризата на ЕС, предизвикана от Brexit и разделенията на ЕС по осите север-юг и северозапад-югоизток. Проблемът „България“ така от географски периферен се превръща и в същностно периферен.
Народопсихологически
Към традиционните недоверие и омраза към политиците се добавя партийният кариеризъм и поощряване на посредствеността от партиите. Това се вижда особено ясно в провинцията и всред по-нискообразованите, но пък многобройни полугладно съществуващи хора. Появата на клиентелизма в тази обстановка е напълно логична и затваря порочния кръг, като обосновава лошото отношение към политиците. При това се забравя, че омразата не е особено справедлива и принципна, а се дължи на това, че мразещият сам не е допуснат до далавера. Българинът открай време живее в тежко раздвоение между официалната нормативност (която привидно приема) и родово-приятелско-мафиотско-роднинско-земляческо-груповата си обвързаност. Официалната нормативност е 1) чужда, 2) натрапена или подарена и затова неоценявана и 3) неефективна. Обратно – неофициалните връзки са 1) изстрадани, 2) проверени и доказани, 3) психологически вътрешно присъщи и 4) могъщи. Тактиката на многовековно оцеляване и историческият опит са внедрили в народа ни конформизъм, страхливост и недоверие в реформите. Липсва чувство за общност; то е заместено от зловреден индивидуализъм и самосъхранителни табиети.
Ниска чувствителност в обществото към злото
Причините тук също са твърде комплексни. Икономическата база не е засегната чувствително и наведнъж. Българинът живее все по-добре. Не му се отнема, само не му се дава толкова, колкото би могло. Последните скандални кражби – КТБ и „Белене“ – възлизат сумарно на около 6 000 000 000 лева, но те по-скоро няма да влязат в джоба на българина, а не че ще бъдат извадени оттам. Дори и да се извадят, това няма да стане наведнъж, а постепенно и чрез опосреден инструментариум, което ще стане неусетно. Ежедневната кражба посредством картела при горивата, възлизащ по различни оценки на между 10 и 40 ст. на всеки литър гориво (!), също се приема, защото е постепенно кръвопускане, а не болезнена ампутация.
Мнозина участват в корупционните практики и са пряко облагодетелствани от някои от тях, макар и косвено да са засегнати от други.
Като „лоши“ и „корумпирани“ се разкриват лица, които са лично познати на мнозина, с тях има приятелски и колегиални отношения и „не е удобно“ те да бъдат остракирани.
Медиите в голямата им и влиятелна част са овладени и дълбоко развратени. Така те допринасят не само за заблуждаването, но и за системното оглупяване на средния българин.
Умората от безплодността на усилията за промяна, прекалената сложност на налагащите се промени и твърде ниската подкрепа на всякакви реформи (под 5% от активното население) също допринасят за притъпяване на чувствителността.
Инстинктивна подкрепа за status quo
Мнозина осъзнават, че ситуацията е удобна за тях, тъй като разбират собствената си некомпетентност и това, че с нея могат да виреят само в такава среда. Меритокрацията е цел, която е изгодна за пренебрежимо малка част от населението, което няма осезаемо електорално влияние, нито адекватно на значимостта си политическо представителство.
„Умните и красивите“, които ходят с дакел по жълти павета, са донякъде горделиви и обичат изолационизма си. Те няма как да бъдат обичани от „демоса“. Към тях естествено се нагнетява завист и отрицание (психологически напълно обяснимо). Поради това малцина са следовниците им.
Сблъсъците на средния човек със системата са сравнително редки, не особено болезнени и „колаят им се намира“ все някак. Поради това няма сериозна лична причина средният човек да жертва не дори живот и имот, а дори да инвестира малко лично време и собствена интелектуална енергия в усилие за промяна.
Свободата не се пипа, не се яде, а и мнозинството хора няма какво да я правят. За (не)справедливостта повечето хора нямат достатъчно развити сетива и тя не ги дразни.
Какво да се прави?
Изложеното дотук изглежда твърде черногледо.
Не искам то да се възприема като аутопсия. Сигурен съм, че то е само диагноза и че пациентът ще оживее. Лечението обаче е комплексно и много дълго. Терапията не може да е еднократна, а трябва да е постоянна.
При толкова много причини решението може да е само множествено. Поемам риска да не вярвам на красивия призив „Оправете съдебната система и тя ще оправи всичко останало“. Няма да е така. Мерките трябва да са многопосочни. И постоянни. И непрекъснато да се променят, защото злината се нагажда към всяко противодействие.
* Заглавието е на редакцията
