Нина Хрушчова е автор на книгите „Представяйки си Набоков: Русия между изкуството и политиката“ и „Изгубеният Хрушчов: пътуване в ГУЛага на руския ум”. Тя е професор по межународни отношения и старши сътрудник към Института за световна политика. Като правнучка на съветския лидер Никита Хрушчов тя познава добре съветския режим и как утопиите се извращават в антиутопии. Тя описва настоящия свят на постистината за Project Syndicate.
“Това, което обичаме, ще ни унищожи”, предвиди Олдъс Хъксли през 1932 г. В “Прекрасният нов свят” той описва човешката раса, която до 2540 г. се е самоунищожила от невежество, жажда за неспирна забава, превъзходство на технологиите и прекалено изобилие на материални блага. С наскорошния избор на Доналд Тръмп за президент САЩ, изглежда, изпълниха предсказанието на Хъксли, и то 500 г. по-рано от предвиденото.
Американската обществена култура отдавна извърна поглед от високопарните мисли, като обикновено се осланя на един народностен laissez-faire егалитаризъм като предпоставка за неограничената креативност и необуздания капитализъм, който тя поддържа. Всичко, от което човек се нуждае, за да се издигне, са здрави нерви и упоритост.
Така, това бе атрактивната перспектива за страни като Съветския съюз, който беше по-близо до света, описан в дистопичния роман на Джордж Оруел “1984”. Там, където правителственият контрол принуждаваше всичката културна креативност да се укрива, народняшкият дух и въображение, които Америка въплъщаваше, изглеждаха като мечта.
Но в свят като този на Оруел политическият натиск в крайна сметка води до надигането на дисидентското движение, което замита системата, както стана със Съветския съюз през 1991 г. Обаче когато хората са разсеяни от безмозъчни забави и безброй продукти, те губят желанието си за съпротива. Накрая на тях им липсват познанието и уменията, за да отхвърлят този живот, дори и да искат да го направят.
С други думи, светът, към който съветските граждани се стремяха, е един малко по-различен затвор – по приятен навярно, но също и по-труден за бягство. Сега САЩ са изправени пред подобна дилема.
Американската политика отдавна е взела назаем малко холивудски сюрреализъм от културната индустрия на страната. Политиците са герои – от непокваримия наивник на Джими Стюърт в “Г-н Смит отива във Вашингтон” (1939) до Орсън Уелс в ролята на Тръмповия магнат от “Гражданинът Кейн” (1942) и искрения кръстоносец на Робърт Редфорд в “Кандидата” (1972), да не говорим за каубоите и рейнджърите на Джон Уейн.
За първи път холивудската естетика се намести в Белия дом с избора на младия Джон Кенеди през 1960 г. Тогава портретът на Кенеди се показваше от американските домове, стоейки до по-добре познатия, но далеч не толкова чаровен Ричърд Никсън. Повече плейбой, отколкото каубой, Кенеди плени американските сърца. Той обаче не бе колос на филистерството* – напротив. През 1963 г. той обяви, че “невежеството и неграмотността пораждат проблемите в нашата социална и икономическа система”.
Следващият президент, когото камерите обичаха, бе Роналд Рейгън – при това актьор, при това играл каубой. Но що се отнасяше до откритостта и познананията, неговите възгледи бяха обратни на тези на Кенеди. Той защитаваше икономиката на предлагането и убеди милиони души, че “по-малкото правителство”, което означаваше смаляване на федералните програми, включително и образователната – ще донесе “американското утро”.
С неговото добре подготвено слово Рейгън майсторски играеше ролята на президент със значителен холивудски привкус. Неговата инициатива за стратегическа защита, целяща да сложи край на стратегията за ядрено възпиране, позната като “взаимно гарантирано унищожение”, бе наименувана “Star Wars”. До голяма степен статусът на Рейгън като републиканска икона се дължеше на способността му да съчетава свирепостта на каубоя с чара на филмовата звезда, въпреки че и късметът изигра роля. В крайна сметка победата в Студената война се дължеше до голяма степен на Михаил Горбачов, чийто опити да реформира Съветския съюз забързаха неговия колапс.
В навечерието на победата Америка бе още по-убедена, че смелостта надделява над знанието. Джеймс Карвил, стратегът на президентската кампания на Бил Клинтън (който също се ползва от чар като на Кенеди, овкусен с южняшки акцент), измисли фразата “Икономиката е, глупако!” – която бе такова попадение, че се ползва и до ден днешен. И въпреки това точно американската икономика доведе до затъпяването на толкова много хора.
До 2000 г. американците вече бяха готови за Джордж Буш-младши – който бе както принц, така и човек от простолюдието, – той обединяваше бащината синя кръв от Източния бряг с простовата тексаска персона, което го направи съвършената кръстоска между наивника на Стюърт и каубоя на Уейн. Но Буш не беше филмова звезда, а по-скоро актьор от реклама за войната.
Днес забавлението навлезе в нова фаза – и така направи и политиката. От риалити телевизията, през летните блокбастъри до социалните медии нещата, които грабват вниманието на все повече хора, особено в САЩ, са по-груби, внезапни и безпощадни от всякога. Жаждата за дълбоки познания и сложни дискусии, изглежда, бе напълно заменена от далеч по-силния глад за мемета, лайкове и последователи.
И тук дойде Тръмп. С неговите бурни митинги и “политики” от 140-символа в 2:30 сутринта в туитър. Бившата риалити звезда знае точно как да привлече гневното население, затруднено от това да опише тегобите си. Самият Тръмп – за когото се говорише, че ще си прави Trump TV след изборите (които навярно и той е очаквал да загуби) – отдаде победата си на социалните медии.
Някои от избирателите на Тръмп твърдят, че са били подтикнати от “здравия разум” и са им харесали посланията за “просперитет и намаляване на дълга” и “силна армия и реформа на имигрантската политика”. Но ако се вгледаме внимателно, ще открием, че тези послания на Тръмп са несъдържателни, а и, честно казано, почти противоречиви.
Истината е, че избирателите на Тръмп гласуваха за лошия шеф от риалитито The Apprentice – решителния авторитарен лидер, който, без да се колебае, би уволнил – или депортирал – всекиго. Те гласуваха за онзи, който ще последва мантрата на Джон Уейн – “ако не всичко е черно и бяло, тогава питам защо, по дяволите, не е?”. И мнозина гласуваха за връщане във времето, когато белите мъже са били каубои и завоеватели.
С избора на Тръмп, който обяви човек, вярващ в превъзходството на бялата раса, за главен съветник и стратег, Америка може да премине в света на Оруел. Това би било съкрушително, но добрата новина е, че един ден съпротивата ще се надигне и разруши системата. Дори Тръмп да не стигне до неофашизъм, той ще създаде една Америка, която ще ползва все по-малко и по-малко хора, докато избрателите, заети да споделят снимки на котета и фалшиви новини в социалните мрежи, постепенно ще изгубят способността си да различават действителността от нейната виртуална сянка.
* Филистер – човек, който е враждебен или безразличен към културата и изкуството; еснаф, тесногръд, простак.
** Снимка: Рекламата на Apple по мотиви от романа на Джордж Оруел „1984“
*** По текста работи Йордан Цалов
