Гросмайсторът Гари Каспаров е един от най-отявлените критици на Путин, автор на “Зимата идва”, описваща Путиновия режим. Последната му книга, Deep Thinking, е посветена на историческия шахматен двубой между него и изкуствения интелект Deep Blue, както и за бъдещето на човечеството и машините.
За The New European Гари Каспаров прави подробен анализ на стратегията на Путин, липсата на ответен удар от страна на Запада и потенциалния нов съюзник на Путин – американския президент.
Миналата седмица срещата на Г-20 в Хамбург бе засенчена от силно очакваната първа среща между Доналд Тръмп и Владимир Путин. Очакванията бяха толкова ниски към Тръмп, че си е направо постижение, че успя да ги надмине – давайки победа на Путин с една камара хвалебствия, снимки и изумителни изказвания, които все едно, че бяха написани от Кремъл.
За Путин срещата бе триумф. Той бе приветстван като равен на американския президент, наместо като диктатор на отлъчена държава, която е под санкциите на САЩ и ЕС заради анексирането на Крим. И както предишни пъти с Обама, Путин зае такава позиция на снимките, че да се вижда как се вглежда в протегната от Тръмп ръка – образ, който незабавно бе разпространен от контролираните кремълски медии.
Ръкостисканията и погледите, които минават за глуповати пози сред демократичните лидери, са жизненоважни за диктатор като Путин, който може да се задържи на власт само ако може да гарантира на кликата си, че те са по-добре с него, отколкото без. Демонстрации като тази целят да покажат на бандата му, че той все още може да брани тях и техните богатства в странство, че той още е шефът и колкото и зле да изглеждат нещата, той е техният най-добър шанс да прокопсат. Не забравяйте, че на всеки диктатор единствената му цел сутринта е да остане на власт още един ден. Тук няма национални интереси – само лични.
Това е и причината външната политика на Путин да е основана изцяло на бъркане в чужди дела и войни – от инвазията в Украйна, през бомбардировките в Сирия до хакерските атаки в САЩ. Нито едно от тези действия не е в полза на руския национален интерес. Идеята на тези конфликти е не просто да възбуди националистическото биене в гърдите сред руснаците, макар това да е полезен страничен ефект. Най-важното е, че държат Путин под светлината на прожекторите на света през цялото време, следвайки принципа, че няма такова нещо като лоша реклама.
Руската икономика се разпада. Репресията е по-лоша от всякога, тъй като следващите “избори” на Путин се задават през 2018 г. и заедно с тях световното първенство. Приходите от обширните природни ресурси на Русия се прахосват по абсурдни международни авантюри и са скатавани по офшорни сметки и имущество в Лондон. Но ако светът неспирно говори за Путин, нима някой може да предизвика такава личност от световен мащаб?
Не просто Путин не е заставен пред Хага за военнопрестъпления, а на него му се куртоазничи на събития като Г-20. Та дори получава специална среща с президента на САЩ, който започна с “за мен е чест, че се срещам с Вас”.
Тогава Тръмп обяви в twitter (разбира се), че той и Путин са постигнали прекратяване на огъня в Сирия и – като че най-абсурдно от тази среща – те обмислят сътрудничество по отношение на киберсигурността! За да бъдем честни, кой би могъл да знае повече за слабостите на Америка в тази сфера от страната, която ги експлоатира най-често?
(Тази случка ми напомня за една друга с Александър Бастрикин, ръководителя на Следствения комитет, руският аналог ФБР. През 2012 г. служителите на Бастрикин отвлякоха Сергей Соколов, зам.-редактора на “Новая газета” и го завлякоха в гората, извън Москва. Там Бастрикин казва на Соколов, че ако не спре това, което прави с вестника, ще зарови Соколов на това място в гората и след това ще назначи себе си за ръководител на разследването за убийство!)
Що се отнася до Сирия – малко са войните, толкова смъртоносни колкото Путиновия мир. Навикът му е да започне конфликт и после да иска отстъпки, за да го прекрати. Като многобройните прекратявания на огъня в Украйна, броят на труповете в Сирия ще продължава да се увеличава, докато Путин и кървавият му васал Башар Асад не бъдат спрени или не убият всички, на които желаят смъртта. Спирането на Путин ще възпре и Асад, разбира се, но за да бъде спрян Путин, ще са нужни решителност и стратегия, неща, които почти са се изпарили сред победителите от Студената война.
Докато Путиновите олигарси не трябва да избират между него и имането си, те няма да тръгнат да правят каквото и да било. И докато властта му е подсигурена, той няма да си смени поведението.
За това е нужно нациите от свободния свят да изолират Путин, ако наистина са сериозни в желанието си да се справят с агресията му. Но страните, от които някога се очакваше да поведат съпротивата срещу руското войнолюбие – САЩ и Великобритания, – днес не предприемат никакви действия.
Британия се вайка с премиер, толкова отслабен от неразбориите покрай Брекзит, че за малко да сдаде властта на Джеръми Корбин – човек, в чийто антураж може би има повече бивши членове на Комунистическата партия, отколкото в този на Путин.
И точно когато Британия повече от всякога се нуждае от Европа и Европа повече от всякога се нуждае от Британия – единни срещу общия враг, – един от най-мощните членове пое в мисия на разделение.
А при Тръмп проблемът не е толкова, че той е надигран от Путин на геополитическия покер (да не говорим за шах), а по-скоро, че двамата, изглежда, да изиграят на една страна.
Връзката между руския диктатор и антисистемният американски президент е въпрос на спекулации – и разследвания, – откакто Тръмп започна да прави странни публични изяви на отдаденост към Путин още в ранните дни на президентската кампания.
Очакваше се републиканските първични избори да са сблъсък между американския активизъм – представен от Джеб Буш и Марко Рубио – срещу изолационизма на Тед Круз и Ранд Пол. Наместо това целият кислород на първичните избори бе изсмукан от Тръмп, който открито защитаваше един КГБ диктатор и дори хвалеше Путин като “силен лидер”, който прави “най-доброто за Русия”. Тогава отбелязах, че да наречеш Путин силен лидер е като да кажеш, че сярата е силна напитка, а Путин единствено се грижи за своето благо и това на свитата му и плачевното състояние на руското общество е доказателство за това.
Шокиращо Тръмп зае още по-явно страната на Путин срещу разузнаването на САЩ и американските интереси по време изборите срещу Хилъри Клинтън. Историята стана още по-мрачна, когато разбрахме, че е имало масова руска хакерска атака и пропаганда, целяща да унищожи кампанията на Хилъри Клинтън и да постави Тръмп в Белия дом. Сега, когато Тръмп е там вече шест месеца, може да се каже, че лоялността му към Путин е единствената константна позиция, която е заемал както по време на кампанията си, така и по време на президентството си.
Изникнаха толкова много връзки между семейството и екипа на Тръмп с Русия, че вече е мъчително да се пише за тях в медия, различна от любимия на Тръмп twitter, от страх, че материалът ще бъде заглушен от ново разкритие.
И няма значение колко парченца от пъзела може да наредим от медийните разследвания и течовете на Белия дом, специалният прокурор със сигурност има повече доказателства. Не съм сигурен обаче дали този факт е успокоителен или ужасяващ, но изказванията на Тръмп след срещата му с Путин доказват, че пъзелът трябва да бъде нареден по-рано, отколкото късно, преди повече вреди да са нанесени на световния ред.
Опитите на Тръмп да превърне САЩ в бананова република по свой образ и подобие с клет национализъм и непотизъм за момента биват възпирани от събудилите се американски медии и конституционната система на проверки и баланси в САЩ. Иронично обаче Тръмп има много повече свобода във външните дела, където властта на президента е изключително слабо ограничена.
И преди да бъда обвинен в партизанство от онези, незапознати с биографията ми, да се знае, че роптаех гласно и често по абдикацията на Барак Обама от ролята на Америка като крепител на световния ред. Това отстъпление, въпреки че бе подкрепено от много по-голямо мнозинство, за което Тръмп може само да мечтае, създаде вакуума, в който се наместиха Путин и други злонамерени играчи като Иран. Трудно можех да си представя, че благоприятната за Путин политика на Обама може да бъде последвана от нещо дори по-лошо: администрация, която настоява да си говори с Путин като със съюзник, а не противник. Рискуваме от наивното задоволяване да стигнем до открито сътрудничество.
Идеята за геополическо сътрудничество между свободния свят и авторитарните държави може да бъде описана метафорично с научния принцип на дифузията, в който частиците се движат от места с висока концентрация към места с ниска. Като се свързваме икономически и политически с несвободни и развиващи се страни, логиката подсказва, че идеалите и практиките за върховенство на правото и свободните пазари ще преминат от другата страна, докато не се получи еквилибриум по начина, по който медът се разпространява в чашата за чай.
Това е добра политическа теория и тя е била успешна в Европа след падането на желязната завеса. С умерен успех, но въпреки това успех, страните от Прибалтика до България възприеха икономическите и политическите правила на Западна Европа. Но в страни като Путинова Русия, където има организирана съпротива към потока от цивилизовани идеи като демокрацията и човешките права, това сътрудничество е пълен провал.
Не научен провал обаче, тъй като всъщност принципът на дифузия сработи – просто не по начина, по който бе очаквано. Наместо да разпространи класическите западни ценности в Русия, Путиновият мафиотски режим разпространи корупцията и пропагандата си на Запад.
За да дам пример, смяташе се за стъпка в правилната посока, когато Русия се присъедини към Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Много нарушения, останали ненаказани, като зверствата в Чечня, бяха завеждани пред съда през годините и имаше много решения срещу Русия. Но както показват последните решения, участието на Русия в тези институции ги превръща в цирк, умишлено цялящ да унищожи доверието към тях.
На 28 юни бях в Страсбург, за да свидетелствам към Парламентарната асамблея към Съвета на Европа за Алексей Пичугин, най-дълго държания политически затворник в Путинова Русия. Тъй като той отказва да даде фалшиви показания за своя работодател – руския енергиен олигарх Михаил Ходорковски, Пичугин излежава 14 години в едни от най-ужасните затвори в Русия като мъченик на Путиновата система на несправедливост и потисничество.
Наскоро съдът в Страсбург реши, че правата на Пичугин са нарушени и той не е получил справедлив процес. Разбира се, единственият съдник, който има значение в днешна Русия, е Путин и той продължава да пренебрегва решенията на Европейския съд.
Исках да привлека повече внимание към страданието на Пичугин, което не получава нужното внимание, откакто освободиха Ходорковски през 2013 г. след повече от десетилетие на несправедливо лишаване от свобода.
Основната теза на свидетелството ми пред Парламентарната асамблея бе да покажа как Путинова Русия превръща във фарс европейските съдилища и идеите за справедливост, като системно пренебрегва техните решения, включително това за Пичугин. Няма никакъв смисъл да продължаваме участието на фасадната правосъдна система на Путин в европейски институции и правейки го само да отслабваме тях самите.
По случайност по време на визитата ми в Страсбург един скандал достигна своята кулминация – испанският председател на Парламентарната асамблея – Педро Аграмунт – бе отстранен от поста си, тъй като придружи руска делегация в Сирия, за да се срещне с Асад. Години наред Аграмунт се бореше да върне Русия в Парламентарната асамблея, след като тя изгуби правото си на глас заради анексирането на Крим и впоследствие бойкотира асамблеята.
И докато реакцията срещу действията на Аграмунт са добре дошли, то е показателно, че лидерът на подобна организация си сътрудничи с Кремъл за визита до един от най-ужасяващите режими в света. Отново потокът на вредно влияние заразява Запада.
Да позволяваме на Русия да се възползва от тези си позиции е толкова глупашко, колкото предложението на Тръмп да направи заедно с Путин екип за борба с киберпрестъпленията. Отлъчването на Русия от тези институции е очевиден и нужен ход, тъй като ще намали притока на мръсни руски пари, които толкова бързо се вливат към европейските активи.
Британия, в частност, заслужава критики за това, че не устоя на Путиновите парични изкушения и също така отслаби както себе си, така и Европа по време на руската агресия с Брекзит, който въпреки че не бе идея на Путин, със сигурност изглежда като такава.
Да възпрем и изолираме Русия е тежко и трудно и със сигурност е далеч по-лесно да се правим, че единственото, което може да се направи, е още някоя конференция или дебат или работна група – до следващата атака. А следваща атака ще има, и втора и трета, защото Путин се нуждае от това да остане под светлината под прожекторите и отслабването на онези, които могат да му се противопоставят, е най-добрият начин да го постигне.
Той постигна много с манипулациите за бежанската вълна и фалшивите новини и днес може да има нов съюзник в лицето на Тръмп.
Европа трябва да започне да отстоява ценностите си и самата себе си и това не може повече да чака. Нито времето е на страната на Европа, нито Путин.
Снимка: Benjamin Chasteen/Epoch Times
