Здравей! Може ли накратко да разкажеш кой е Стефан Манов?
Един българин, който се чувства добре и във Франция, където живее от 22 години, и в България, един европеец, защото вярвам, че имаме общо цивилизационно пространство, баща на две деца и човек, за който работата по общи каузи винаги е била част от живота.
От колко години не си в България?
От 22 години, от 1994 година. Бях студент.
Но продължаваш да си силно обвързан с наистина много каузи. Лично аз имам контакт с теб покрай „Гласувай без граници“ – инициативния комитет в подкрепа на електронното гласуване и това е твоя кауза отдавна, преди и аз да се занимавам с нея.
Още от малък за мен случващото се извън дома, „общественото“ винаги ме е вълнувало. Приемал съм, че случващото се в дома, в личния живот, зависи и от случващото се „навън“, в обществото. Поради това никога не съм могъл да стоя безучастен към процесите, които текат в обществото, било то като малък в училище, в класа като една микро клетка на обществото или по-късно.
Фактът, че пълнолетието ми съвпадна с промените в България – бях точно на 18 през 1989 година, а и шансът, който имахме с класа ми от Френската гимназия, да пътуваме „на запад“ само няколко месеца преди срутването на режима на Тодор Живков и да видим с очите си животът отвъд „желязната завеса“, съвпадането на съзряването ми с прехода, ме направиха активен по площадите от самото начало. Изобщо вълнувах се от ставащото.
Пристигането ми във Франция през 1994г. ме сблъска с друга реалност и други отношения между голямата политика и гражданското общество, разбирах връзката на изборите с легитимността на институциите като елементи на държавността, но и виждах ежедневните битки на гражданското общество. Това ме убеди, че политиката не се прави на всеки 4 или 5 години, когато има избори,а е ежедневие за граждански активните хора.
Това е силна, вкоренена характеристика на френското общество. Средата, в която живеех неминуемо оказа влияние върху мен. Имах желанието това, което виждам в една такава развита демокрация като обществени отношения, да се пренесе и в една прохождаща демокрация като България. Парадоксално, но отделянето ми от страната разгаряше още повече желанието ми да допринасям за превръщането на българската прохождаща демокрация, в развита.
Значи опитът, който имаш и това, което си видял във Франция те е накарало да поискаш и България да се превърне в такава държава и си решил да помагаш, чрез знанията придобити там?
Така е.
Аз имам специална чувствителност по две линии, в две области.
Едната е опазването на околната среда. Някак си личната ми семейна история е свързана с това. Баща ми работи дълги години в научнопопулярното кино.
През ‘70те и ‘80те години правеха филми за българските резервати и защитени територии, за уникалната българска природа с ендемични видове растения, за изчезващите растения и животни и, още от тогава, за безобразията, които се вършеха срещу природата. В условията на комунистическата цензура, научнопопулярното кино беше вектор за изразяване на съпротива срещу властта.
Като дете и тийнеджър бях част от тази среда, сред тези хора. Лятото почивахме заедно във ведомствената станция на морето, ходехме из дюните да гледахме уникалните пясъчни лилии, а вечер слушах политически вицове и критиките срещу властта. Тогава назря и скандалът Русе с обгазяването. Кинодейците направиха онова прословуто събрание в Дома на киното. Залата беше препълнена, хората бяха като наелектризирани.
Аз бях още непълнолетен, седях и слушах Желю Желев и други дисиденти да говорят, че България има нужда от промяна през призмата на екологията, но разбирах, че става дума за нещо много по-значимо.
По-късно, видях във Франция една загрижена за околната си среда нация, пазеща внимателно своето природно наследство. Научих, че още през 70те години на миналия век е приет специален Закон за защита на крайбрежието, по силата на който Френската държава изкупува терени по крайбрежията, за да ги обяви за незастрояема зона за винаги. Като интересното е, че не става въпрос за резервати, а просто за красиви места, които държавата иска да бъдат запазени, защото са уникални като изглед, ландшафт, а не защото непременно има кой знае какъв животински или растителен вид да живее там.
Същевременно, през летните ваканции, връщайки се в България сърцето ми се късаше от бетонирането на българското черноморие, което бях познал в най-дивата му част през 70-те и 80-те. Усещането от тези контрасти ме караха да кипя вътрешно. Освен това съм планинар, обичам планините и така съм отгледан от родителите ми – всяка неделя на екскурзия някъде по планините.
Втората линия, по която френската действителност ми повлияя безспорно, е свързана със силата на правосъдието. Видях как президентът Ширак по време на мандата си беше призован от разследващ съдия да даде обяснения за така наречените „фиктивни трудови договори“, случили се през ‘80те години, по времето когато той е бил кмет на Париж и е назначавал в кметството хора, които всъщност реално са работили в централата на неговата партия. Тогава Ширак отказа да се яви, позовавайки се на имунитета си. Но правосъдието го изчака 12 години да минат двата му президентски мандата и все пак го осъди. Осъден беше и Ален Жупе, бивш министър -председател, пак за тези фиктивни трудови договори, тъй като е бил шеф на кабинета на Ширак в по време на кметуването му. Френското правосъдие осъди наскоро Серж Дасо, крупен френски индустриалец, собственик на Дасо Авиасион – освен джетовете Фалкон , те произвеждат и изтребителите Mираж и Рафал, собственик на един от двата най-големи френски вестника Le Figaro, сенатор в горната камара на парламента, та той беше осъден за скрити пари във фондации в Люксембург, за да избегне данъци.
Разследваха го и за купуване на гласове в града, в който е бил кмет дълги години. В момента правосъдието разследва и бившия президент Саркози за евентуално незаконно финансиране на (неуспешната му) предизборна кампания през 2012г. Преди това Конституционният съд беше вече отхвърлил финансовия отчет за кампанията поради надвишаване на разрешения законов лимит и партията му се наложи да възстанови 11 млн. евро държавна субсидия. Примери още много.
Тези контрасти, които виждам ежедневно между случващото се във Франция и случващото се в България ме мотивират допълнително, че България може и трябва да излезе от състоянието на завладяна от корупцията държава, в която правото за дребния човек не достига, а пази властимащия, мощния. Има една интересна подробност в делото срещу Ширак.
В хода на процеса парижкото кметство се оттегли като заинтересована страна по делото, тъй като Ширак възстанови средствата, солидарно с партията му – платиха цялата, с която са ощетили парижкия данъкоплатец, прокуратурата също се оттегли и не поддържаше обвинението, до известна степен заради морално съображение – Ширак беше вече доста възрастен и изглежда развиваше старческа деменция и не можа да се яви на процеса си. Но обвинението се поддържаше от неправителствена организация, която се конституира като страна по делото. По френското законодателство това е възможно – НПО или дори отделен гражданин да заяви правен интерес и да се конституира като „гражданска страна“ по делото. Която на равна нога с обвинението да участва в процеса и да пледира. Отново контраст с българската съдебна действителност, където правният интерес се разглежда изключително рестриктивно.
Та тази НПО, – казва се „Анти кор“ от анти корупция, но и антикор (anticorps) – антитяло, тук има игра много красива на думи – „Анти кор“ гражданско антитяло срещу корупцията, с нейните адвокати изнесоха обвинението до последно. Съдът уважи тяхната пледоария и осъди Ширак.
Мисълта ми е, че видях как гражданското общество може да участва в писането на политическия и обществен дневен ред, как хората могат да отстояват интересите си и да действат за общи каузи. Силата на гражданското общество е индикатор за силата на имунитета на една нация. Разбира се, отзад стои една ефективна правосъдна система, която застига и големите, когато сгазят лука.
Другото, което ме впечатли през годините, е работата с френската диаспора, с французите, които живеят извън страната си и усилията които Франция полага за да запази връзката с тях и тяхното пълноценно участие в обществено-политическия живот на нацията. Обяснимо, това особено силно резонираше у мене, най-напред в личен план като българин живеещ извън родината, но и – връщам се на връзката с общественото, наблюдавайки силната емигрантска вълна на напускащи България млади и не толкова млади хора през 90-те и след това.
Това провокира интереса ми по темата за изборните права на диаспората, за така наречената институционална връзка между диаспората и държавата майка, за френския и по-общо европейски опит, еволюцията през годините, особено скед края на Студената война на обществените нагласи и отношение към живеещите извън страната, а и на законодателството за това как диаспората участва в обществено-политическия живот и поддържа институционалната връзка с държавата.
Не духовната и културната само, не административната, а реално как участват в обществения живот. Френският пример в това отношение е много интересен. От 48-а година съществува специализиран орган представляващ французите от чужбина, а от последните промени в Конституцията вече съществуват избирателни райони за французите извън страната – 11 избирателни района (френската избирателна система е мажоритарна), в които французите от чужбина избират 11 депутата в Националната асамблея (долната камара на парламента) от общо 577. Като на парламентарните избори през 2012г. живеещите извън страната избиратели можаха да гласуват и дситанционно електронно, по интернет. Ето и каузата за електронното дистанционно гласуване, за която спомена в началото.
Тоест около 2% от всички депутати в Долната камара се избират от французите в чужбина?
Да, точно така. И сега, когато от президента Радев дойде предложението за уседналост т.е. де факто забрана на гласуването на българите в чужбина, а някои експерти пригласят удобно, че „в други държави има уседналост, защо да няма при нас“, аз винаги соча, че, отвъд конституционното съображение – в българската конституция е записано ясно, че всички българските граждани къде и да се намират те, имат всички права по тази конституция т.е. уседналостта е противна на българската конституция, трябва да разглеждаме въпроса най-напред в контекста на житейските реалии.
А контекстът който имаме е, че 7 милиона българи живеят на територията на страната, а имаме милион и половина извън България. Частта на нацията, която е извън страната е много висока като процент. Французите извън Франция са около милион и половина също, спрямо 65 милиона в страната, т.е. виждаме една много малка пропорция.
Точно за това говорехме, че те избират 2 % от депутатите, тъй като са 2% – милион и половина от 70 милиона, аритметиката не може да бърка.
Да. Исках да посоча, че една нация като френската, която не е емигрантска, а е по-скоро имигрантска – много влизат в страната, а малко я напускат, въпреки това полага особени усилия, за да приобщи французите в чужбина към националния живот, така че да не губят връзката със страната, да не изпаднат от националната орбита. Например френските училища в чужбина са референт за качествено образование. Впрочем, редица български политици си дават децата във Френския лицей в София.
Френският пример на отношение към диаспората и моята вътрешна убеденост ме карат да се чувствам ангажиран и да работя, доколкото мога, за тази кауза, да убедим хората в България и институциите, че българската нация не свършва на граничния пункт и че в глобалния свят има един континиум на нацията. И той е особено нужен и ценен за нации като нашата, които са емигрантски, в смисъл значителна част е напуснала страната и то в изключително кратък исторически период – двайсетина години. От друга страна, имаме шанса на технологиите на 21 век, които позволяват тези връзки да се поддържат много по-лесно.
Защото ако погледнем историята на силните миграционни процеси през 19 и началото на 20 век към Новия свят и не само, когато връзката между Европа и Америка става с параход, пътуващ със седмици, ясно е , че не е имало много шанс за нации – донори на емигранти – поляци, италианци, ирландци, гърци и т.н. да поддържат жива връзката със своите сънародници зад океана, дори и да е имало политическо и обществено желание и решимост.
Камо ли в състоянието на военни и други конфликти, осеяли 19 и 20 век и силно противопоставяне между нациите, понякога буквално поставящо имигранта от едната страна на фронта, насочил пушката срещу войници от неговата родина. Не трябва да подценяваме значението на трайния мир и сътрудничество в евро-атлантическото пространство и по-общо в западния свят през последните 70 години и особено след края на Студената война, както и глобализационните процеси интензивно течащи от 90-те години на 20 век. Те водят до това, че нациите-домакини не провеждат същите строги асимилационни политики спрямо имигрантите. От асимилационна политика се премина към интеграционна политика и даже мулти-култирализъм (впрочем силно критикуван от крайните десници).
Своебразен измерител на това е отношението към двойното гражданство, което днес повечето държави признават, обратно на ситуацията докъм 80-те години на 20 век. Както и провеждането на национални избори зад граница – редица държави като Великобритания, Белгия, Германия, Австрия и т.н. в края на 80-те и началото на 90-те години започват именно да организират избори зад граница за своите граждани живеещи там.
Така че, виждаме контраста с 19 и 20 век, и колко по-лесно е сега, когато имаме, от една страна електронните комуникации, а от друга подходяща толерантна политическа среда, да не късаме връзката нация-диаспора. А тази връзка е особено значима за нации, като българската – нетни донори. Ако имаме политическа воля и обществен консенсус, нищо няма да ни пречи тези милион и половина български емигранти да продължат да бъдат част от нацията.
В този смисъл, нашите доморасли изборни експерти, оправдавщи въвеждане на „уседналост“ е добре да се поинтересуват от динамиката на процесите -от къде е тръгнала една държава в законодателството си, на къде върви и какъв е контекстът, а не механично да се цитира даден пример, защото както нещата са комплексни.
Това, което се случва напоследък е, че има тенденция българите в чужбина да бъдат ограничавани и да се спекулира с правото им да гласуват. Миналият парламент ограничи броя на изборните секции в чужбина. Сега сме свидетели на тази пародия с предложението за уседналост, предложено от президента. Как мислиш, защо политиците искат да ограничат правата за гласуване на българите в чужбина?
Въпросът е много интересен. Вероятно отговорите не са еднозначни. Смятам, че тази тема – имам предвид нагнетяването на идеята, че някой отвън ни решава националната политика, определено има отзвук в българското общество, защото се оказва доста удобна, и то на няколко пласта.
Най-напред тя е удобна на управляващите, защото те намират оправдание за взимането на дадено (непопулярно) управленско решение с външни фактори. Това го наблюдавам и във Франция, където обикновено търсят оправдание с това, че „ами Брюксел така иска, ЕС така иска“. При нас има и другият момент – „под влияние са на Русия, на Турция, на САЩ“ и т.н.
Всяка партия изтъква това, което й е изгодно в политическия дебат, използвайки този неизказан комплекс, който всяка „малка“ нация обяснимо има едва ли не „по рождение“. Така е лесно да консолидираш електората си, като предизвикаш гняв и ярост и по този начин извличаш електорална подкрепа за себе си. Така че разпалването на тази идея, че вотът в чужбина променя политиката в София е заради гонене на електорални гласове. Това е първият пласт.
Вторият пласт аз търся в една част от народопсихологията ни, че все някой друг ни е виновен. Имаме си го това, нека си го признаем. Тази народопсихология се проявява и в едно общо недоверие в изборния процес и убедеността за наличието на масови фалшификации на изборите в страната и оттам удобния извод „абе ние си гласуваме както трябва, обаче те ни подмениха вота и сега ни управляват калпави политици“.
Значи кой ни натресе Симеон за министър-председател 2001г., кой ни направи Тройната коалиция, кой ни доведе това? Все не сме ние, които отидохме да гласуваме, все е някой друг, който ни е подменил вота.
И сега вотът в чужбина нещо ни пречи. Математически може да се покаже, последните дни проф. Константинов го каза неколкократно по различни медии, че вотът в чужбина никога не е обръщал парламентарно мнозинство. Той общо е донесъл около 15 мандата за ДПС за цялата съвременна изборна история, тоест средно малко над мандат и половина на парламент, като най-много за един парламент е допринесъл 3 мандата.
Какво означава това – че ако махнете вота от чужбина и преизчислите изборните резултати и видите как ще се промени числеността на парламентарните групи, разликата е била най-много 3 мандата в полза на ДПС. А в новоизбраното 44-то Народно събрание, което започна работа тази седмица, разликата е нула. Т.е. ако махнем гласуването от чужбина, крайният резултат няма да се промени като численост на мандатите.
Значи виждаме, че реално в българската политика, математически този вот не е променял нищо. Не това може да се каже обаче за ефекта от взаимното подклаждане, взаимното нахъсване между ДПС и „патриотичните“ партии, които втвърдяват взаимно своите електорати през годините. Тоест размахването на историята с вота в чужбина, урежда именно тези два полюса в политически спектър, за да постигат електорален резултат. Но това не е гласът подаден реално в чужбина, а предизвикания, индуктивния ефект върху гласовете вътре в страната.
Когато говорим за вота от чужбина, а и по общо за разбирането за мястото на българите в чужбина, има и още нещо и то не е само българско, а балканско. Като студент съм общувал с хора от цяла Европа и Балканите. Гръцки колеги, например, са ми споделяли, че е трудно за тях, когато се върнат от чужбина да намерят своето място в Гърция, защото съществува някаква неприязън, някаква завист, обида или огорчение, за това, че единият е учил навън, другият не е.
При нас, естествено също го има този момент, усещането „абе те там се спасиха на хубавото, пък ни дават акъл отвън.“ „той не плаща данъци, той си е добре, а ние тук се мъчим“ и т.н. Тези идеи виреят като мисловна структура у мнозина, макар и да не се изказват на глас. Което е само по себе си парадоксално, защото едва ли има българско семейство, което да няма роднина или близък, живеещ извън страната. По мои наблюдения това са някои черти характерни не само за част от нашето обществото, а ги има навсякъде и особено на Балканите.
Всичко това, всички тези пластове – интерес на политическите сили, народопсихология и усещане за несправедливост, подхранва този дискурс у политиците относно изборните права на българите в чужбина, който, трябва да признаем, намира своята почва в част от обществото.
Миналата пролет се направи опит де факто да бъде забранен вотът в чужбина – спомняте си, първата редакция на Изборния кодекс, която беше приета изневиделица в пленарна зала, ограничаваше вота само до дипломатически и консулски представителства. Само благодарение на това, че сме в 21 век и технологиите позволяват комуникациите, нацията не е изолирана в рамките на една географска територия и благодарение на това, че има живи сили на българското гражданско общество вътре в страната – и журналисти, и граждански активисти, които рискуват ежедневието си, имаше енергична реакция.
Силната мобилизация на гражданското общество намери ехо у омбудсмана. Последва реакцията на министър-председателя и на президента. В резултат на тази гражданска енергия, промените бяха спрени и върнати назад. Приетите в крайна сметка текстове, въвеждащи ограничение от 35 секции, продължават обаче да са дискриминационни.
Продължават да липсват постоянни избирателни списъци извън страната, липсват избирателни райони за българите в чужбина. Но въпреки това, миналата година се даде знак, че хората с прогресивно мислене и с широка визия за нацията могат да се съберат, без значение къде са – в страната или извън страната- и могат да дадат отпор на опитите за средновековно отношение към българите зад граница.
Да видяхме реакцията тогава, видяхме и сега намирането на жертва веднага в случаят с уседналостта. Набеденият за случая се оказа достатъчно силен да не замълчи, а да допълни картинката и да разкрие какъв е бил процесът – министерство на правосъдието внася промени, пък от името на президента, наистина звучи странно всичко това.
Нека погледнем в друга посока, предстои ни да председателстваме ЕС, а в същото време България няма свои приоритети. След като вече става факт Европа на няколко скорости, дали нас не ни очаква задна скорост, след като Гражданите за европейско развитие на България, т.е. ГЕРБ ще правят правителство с хора, които говорят за Евразийски съюз?
Аз не случайно започнах с това, че се чувствам европеец. Защото съм от това поколение, което за щастие или нещастие – казвам за щастие, защото като житейски опит е ценно, за нещастие защото не беше приятно –е живяло в два свята, времеви и два свята географски. Времеви – по време на комунизма, макар и в края му, и след това и географски – в България и във Франция. Силни контрасти !
Тогава, през 1989г – изходящите визи, 30те долара, които имахме право да закупим от Външнотърговска банка и трудностите, с които заминахме с класа на тази екскурзия във Франция и сега – общата валута, свободата на придвижване. Този кипеж между младите студенти, сред които попаднах през 94-95, когато дойдох в тази страна. Ние тогава не бяхме членки на Европейски съюз, но те – другите чуждестранни студенти сред които попаднах – „еразмуси“ от ЕС ме приеха, така да се каже –като човек част от семейството, нищо, че нямах стипендия „Еразмус“ и не идвах от страна от Европейски съюз.
Всичко това за мен беше достатъчен житейски опит за да ме убеди, че тази концепция на единна Европа – единна, но запазваща и ценяща разликите и спецификите на всеки индивид, на всяка нация, на всяка държава, е шансът за България. Защото единствена дава възможност на една „малка“ държава да тежи на сцената на световната политика. Както и, че европейските ценности на свобода, демокрация, солидарност, коректност в отношенията – икономически, човешки – може да бъде успешния модел за нас. Това което се случва с Европа последните няколко години след голямата финансова криза, прераснала в дългово-бюджетна и „гасена“ с остеритет, случващото се с Брекзит, надигането на националистическите екстремистки партии, кипежа в момента около френските президентски избори и високите прогнози за Марин Ле Пен,
Там изглежда, че избора е цивилизационен – между ксенофобията и европейското бъдеще.
Точно така.
Как се стигна? Защо се стигна до тук?
Ами именно заради тези процеси, които текат. Именно това се опитвах да кажа, че виждам един паралел между ставащото в Европа и в България. Вярно, ние в България го играем на нашата си сцена при нашата типология т.е. една европейска партия с име в нея, която не е баш точно като другите членки на европейската народна партия и една националистическа клика, която е доста по-първобитно балканска спрямо тези, които виждаме и във Великобритания, Холандия или във Франция, но ние играем същия мач. Въпросът е защо се стигна до това?
Извинявай, но сравнението е точно като между футболните първенства на Англия, Франция, Холандия и българското. (смее се)
Така е, така е. (смее се)
Общо-взето това са ни отборите, толкова си можем.
Така е, но като, че ли по-дълбоководните процеси са доста сходни. Повърхностните им измерения са различни и средата е различна, защото при нас има едно подчиняване на съдебната система на олигархични кръгове, което не съществува в западните държави. Никой не е розов, корупция има навсякъде, но искам да кажа, че няма в такава степен овладяване на държавата.
Та, на въпроса „Защо?“. Вероятно ентусиазмът от постигнатите успехи в Европа след края на Втората световна война относно поддържането на мира, увеличаване на благосъстоянието на хората, решаване на купища проблеми включително и по изхранването на населението в следвоенна Европа не напразно един от символите на обединена Европа беше именно общата аграрна политика, впрочем, случайно или не, началото на напреженията в ЕС съвпадна с момента, когато тя беше преразгледана , предизвика известно предоверяване, успокояване.
Може би това успокояване през годините, че ето, моделът работи, независимо, че има недостатъци, доведе до постепенно неглижиране на дълбоководните процеси както от политическия елит, така и от лидерите на обществено мнение.
А недостатъците какви са – недостатъците са, че определено се допусна робуване на едни крайно-либерални и финансови механизми на урегулиране на обществените отношения, докато социалните не бяха издигнати на същото ниво на конвергенция – имам предвид, не същите защитни механизми, не същите условия на труд, съществуват в различните държави, контрасти особено засилени с приемането на държавите от източна Европа, при което се получи един вътрешен дъмпинг в Европейския съюз, който не можа да бъде компенсиран.
Загубата на работни места в Западна Европа, основно в индустрията, не само заради приемането на източноевропейските държави, естествено, а и заради процесите на глобализиране в икономическите отношения – Китай, Индия – евтина работна ръка и т.н. , не можа да бъдат компенсирано с едно нарастване на икономическата активност в сферите, в които се очакваше, уж обещано от икономическата теория – по-високо технологични производства, услуги и т.н. Тези сфери не компенсират загубата в основните отрасли на индустрията.
Тази криза, да я нарека, икономическа, която зрее от няколко години, се насложи и с конфликта в Сирия и емигрантските вълни, които бяха тръгнали впрочем още преди конфликта в Сирия и идваха по-скоро от Африка през Средиземно море – всички сме свидетели на тези драми със стотици удавени. Като че ли това даде хляб за изостряне на дискурса на националистическите партии, а тази риторика беше готова да попадне и покълне в разораната нива на социалните проблеми на хората.
Откъсването на елитите от реалностите от ежедневния живот също е част от този механизъм. И всичко това води до какво? Всичко това води до едно много тежко състояние в което се намира Европейския съюз и аз честно казано изобщо не виждам днес какво може положително да се случи в следващите няколко месеца или години така, че тази криза да бъде надскочена. Аз се опасявам, че сме влезли в една ситуация на един процес на трайно уви – свличане на тази идея, която е била в основата на Европейския съюз.
Спомням си навремето, на шега някои казваха – абе горко му и тежко му на Европейския съюз, щом ни приеха нас българите, ние към която империя сме се присъединили, тя се е разпадала – това е един стар български виц (смее се)
Сега да не излезе, че и по време на българското председателство, Европейският съюз ще се разпадне… (смее се)
Резултатите в Холандия показват друго, все пак.
Да! Безспорно резултатите в Холандия опровергаха най-черните прогнози. Да не забравяме обаче, че в Холандия има една много специфична избирателна система, която е пропорционална на национално ниво, без праг за влизане. Тоест, там и малките партии са сигурни да влязат в парламента стига да имат гласове поне колкото за един депутат. По този начин е заложено препятствие пред екстремните партии да не могат да управляват, стига да не спечелят 50% от гласовете, защото никой няма намерение да направи коалиция с тях, а парламентът е доста раздробен.
Впрочем, като заговорихме за избори, много интересна е в момента ситуацията във Франция. Особено след това, което се случи на президентските избори 2002 г. Тогава кандидатът на левицата – Лионел Жоспен не се класира за балотажа, защото изненадващо беше отстранен на първия тур от Жан Марин льо Пен. В резултат на това, на следващите избори се появи синдрома на „полезния вот“ ти искаш да гласуваш за един кандидат, чиито идеи споделяш в най-голяма степен, но опасността да отиде на втори тур, тогава Жан-Мари льо Пен, а сега Марин льо Пен, те кара да гласуваш за друг с по-голям шанс да стигне до балотажа т.е. преформатираш вота си.
Това до известна степен се получава и при 4%-та бариера, която има в България, защото когато социологическите проучвания като дават за една партия, че няма шанс да влезе, че има 1-2%, и ти започваш да играеш полезния вот. Не искаш да си изхвърлиш гласа в кошчето – от гледна точка на изборната математика гласовете, които са подадени за партии, които не влизат в парламента не служат за нищо по-нататък при разпределянето на мандатите. Тези елементи, макар и незначителни, имат своето влияние.
Mай в момента от поглед от Луната върху глобалните процеси в Европа, слязохме на поглед на „квартално ниво“ – избирателните системи (смее се), непрекъснато скачаме между нивата, но животът е комплексен и трябва от да се подхожда от глобалното към локалното и обратно към глобалното.
Та исках да кажа, че това, че в Холандия хората така гласуваха, не трябва да ни успокоява, че в други държави в други избирателни системи, непоправимото не може да се случи.
Тази година е интересна година за Европа – избори във Франция, избори в Германия, а тази седмица се разбра, че ще има и предсрочни избори във Великобритания.
За Франция, ако говорим, едно избиране на Марин льо Пен за президент е краят на Европа.
Какво мислиш за Макрон?
Вероятно провалът на елитите – и на левица, и на десница – това за което говорех, неспособността им да овладеят социалното срутване във френското общество, кара хората да търсят някакво решение и понеже естествено здравомислещите не могат да се припознаят в решенията които предлага Марин льо Пен, се ориентират към някакви нови, нетипични, нетрадиционни играчи, какъвто е центристът Макрон, който казва – „Няма вече десница и левица, а има прогресисти и ретроградни, млад съм, не съм във властта от 35 или 40 години, както Фийон, нито съм утопист като кандидата на социалистите Амон, нито революционер като представителя на комунистическата левица Меланшон, не заплашвам с излизане от Европейския съюз и връщане на франка като Ле Пен“. А французите държат на еврото, държат на Европейския съюз – според социологическите проучвания – и някак си, вероятно те намират в тази кандидатура възможност за промяна като да обърнат масата, без непременно да изпочупят посудата или поне да запазят част от нея. Последните социологически проучвания от петък показват, че деклариращите намерения да гласуват за Макрон в момента са около 23%.
Последната седмица Mакрон задмина Mарин Ле Пен или по-скоро нейната подкрепа ерозира – в момента и дават около 21-22%, а преди няколко месеца имаше около 27-28% подкрепа. Веднага след нея се нарежда Фийон с около 19-20% и Mеланшон практически със същия прогнозен резултат. Той направи истински пробив през последните две седмици и половина като изцяло изсмука подкрепата за Амон, за който в момента социолозите предвиждат 7-8%.
Процентите на първите четирима са толкова близки, че са в рамките на статистическата грешка. Така че всичко е възможно да се случи тази неделя. През изминалата седмица някои социологически агенции тестваха като хипотеза за втори тур дори ексцентричното Фийон срещу Mеланшон.
Атентатът от четвъртък вечер е също с неясен ефект, въпреки че повечето коментатори смятат, че няма да има сериозен импакт. Но когато разликите между кандидатите са 1-2 пункта, това може да е достатъчно да размести подредбата.
Всъщност, аз не изключвам атентатът да подпомогне не толкова кандидатурата на Ле Пен, която сякаш се удря в своебразен стъклен таван, а тази на Фийон, който още от преди няколко месеца, по време на първичните избори на десницата, имаше много твърд дискурс относно радикалния ислям и даже публикува една книжка със заглавие „Ислямския тоталитаризъм“.
Но ако се върна на фаворита Mакрон, нека не забравяме, че през 70-те години Валери Жискар д’Естен беше в подобна ситуация млад кандидат от центъра и тогава французите го избраха. Впрочем той направи доста съществени реформи във Франция. Така че не е изключено Макрон да спечели. Дали обаче неговата програма е правилното решение за Франция, като че ли днес дебатът е на друго ниво. Просто хората са уморени от детайлите на неизпълнените кандидатски програми и обещания.
Умората от това, че президентски мандат след президентски мандат нещата не тръгват да се подобряват, а напротив, усещането е, че те се влошават, кара и хората да бъдат по-малко оптимисти и да вярват във възможността да решат проблемите на страната чрез конвенционалния метод, а именно избори и смяна на властта. Това може би обяснява и популярността на революционера Mеланшон, който обещава данък от 90% за богатите.
Между другото, това е една заплаха принципно за демокрацията, когато надеждата , че изборите могат да променят нещата, угасне.
Ние виждаме и в България въпреки, че – отново да се върнем в промените за изборния кодекс, направиха гласуването „задължително“ т.е. то официално е задължително, но всъщност няма санкция, различна от това да те отпишат от списъците след два непоследователни негласувания, всъщност, реална промяна в активността – няма.
Така е.
Добре. Имаме един въпрос, който винаги задаваме – какво е за теб патриотизма?
Често съм чувал този въпрос отправян към други, но, странно, като че ли никога не съм търсил да дам моя отговор. Може би защото смятам, че патриотизма го живея и няма нужда да го формулирам. Така, както човек едва ли някога търси да формулира „Какво значи време?“ – да даде някаква философска дефиниция. Когато казваш „време“ е нещо да се случи, време е нещо да направя, не търсиш първо да дефинираш що е „време“, а се уповаваш на своето вътрешно усещане.
Та, всъщност, ако трябва сега да го формулирам, патриотизмът може би е да се чувстваш свързан с една нация в желанието ти тази нация да върви напред, без да погазваш правата на другите хора и другите нации, другите общности. Патриотизъм е и да защитаваш интереса на своя народ и общество дори в ежедневието, в дребните на пръв поглед неща. Най-висшата форма на патриотизъм за мен е да се бориш твоят народ да има свободата да определя сам съдбата си.
Благодаря ти много!
Аз също благодаря!
