SHARE

Още при неговото подписване устойчивостта на споразумението между Турция и ЕС се основаваше предимно на вярата и надеждата. То бе сключено под силата на обстоятелствата и в ситуация на институционална безпомощност след години на подценяване на нарастващите заплахи от юг и югоизток и недостатъчни инвестиции в малкото европейски институции, които могат поне да ограничат и направят управляем имигрантския и бежански поток. Турция отдавна превърна отношенията си с ЕС в инструмент за придобиване на тактически и стратегически ползи, вместо среда за реформи и реално приближаване към членство. Политическото недоволство от сделката „безвизов режим срещу по-малко имигранти“ в европейския парламент и множество държави-членки бе предвидимо и видимо. Нейната реална полза трябваше да бъде да спечели време за бързи и цялостни мерки по укрепване на европейската способност за реакция. Като цяло, това не се случва.

От няколко години основната задача на турския президент е превръщането на страната в едноличен авторитарен режим и асиметричните позиции в преговорния процес с ЕС, както и протичащата през него европеизация са сред неговите най-големи дразнители. Желанието му да постави в услуга на този политически проект превръщането на Турция във входна точка за последните вълни от несигурност и заплахи определя и неговото външнополитическо поведение. Контролираното пропускане на нестабилност през имигрантските потоци е най-видимата част от този подход. Макар доктрината за „нулеви проблеми“ да се превръща постепенно в реалност на „нулеви приятели“, очевидно едва пълната негова доминация на турската политика може евентуално да доведе до известни промени. В тази ситуация срещу южната ни съседка продължава да стои политически разделена Европа с недостатъчно ресурси, институции и политики.

Правейки сделката, европейските политици явно са разчитали, че безвизовото пътуване е достатъчно силен, и необратим, стимул за промяна на поведението, както и че страната не може да продължи да губи партньори и приятели. Заедно с това все пак бяха ускорени някои дълго забавяни мерки. Например, има реални шансове до края на лятото да заработи доста по-адекватен вариант на европейската гранична полиция. Най-накрая заработиха прословутите „горещи точки“, които имат относително добър капацитет да овладеят потоците, да обработят молбите за убежище и при необходимост да връщат нелегални имигранти или хора с отхвърлени молби.
Направени бяха и първи предложения за реформа на самата политика за бежанци, но те до голяма степен повтарят вече провалените идеи за тяхното равномерно преразпределение и много трудно ще бъдат приети в този им вид. Темпото и начина на реакция на европейските лидери обаче не отговаря на шансовете за повторение на случилото се през миналата година и сериозните политически последствия в страни като Австрия, Германия и Швеция.

Нужно e и съгласие за мащаба и последствията на рисковете. Немалко политици са все още склонни да живеят с илюзията, и удобството, че не става въпрос за трайна дестабилизация и несигурност по линията на цялата широка периферия на Европа. Твърде много от тях продължават да реагират само на конкретни кризи и събития, вместо да мислят и създават структури за дългосрочни решения и актуалната политическа нестабилност допълнително усилва този краткосрочен инстинкт. Всички повтарят клишетата за трансграничната престъпност и нелегална имиграция например, но никой няма намерение да даде на Европол реалните правомощия и ресурси да разследва самостоятелно, вместо да разчита на отделните държави. Без по-дълбоко съгласие пък няма как да стартира политическия разговор за ресурси. В сегашната финансова рамка ЕС заделя за тези политики едва 1 % и затова миналогодишната безпомощност не бе никаква изненада. Без политически кураж и лидерство обаче е много вероятно при следващите тежки преговори за пари след няколко години, сигурността отново да се окаже пренебрегната. Най-малкото защото осигурява системно благо, с което политиците не могат да се гордеят пред своите национални лобита и аудитории.

Трудност пред трайното решение на мигрантската криза са и противоречивите желания на много европейски граждани, които искат съюзът да осигурява сигурността им, но без националните държави да се отказват от още суверенитет или пък да харчат нови средства. Няма съгласие относно тавана на европейското гостоприемство в един свят на нарастваща имиграция и видимо намаляваща способност за тяхната интеграция. Трудно работи и цялостния механизъм на политически решения, защото за разлика от кризата в еврозоната, в тази Германия все по-малко ще е в състояние да формулира и прокарва своите идеи. Това е най-видно в зациклилите идеи за преразпределение на бежанци, но по-дълбоките му корени са в промяната на политическия климат вътре в страната и в други ключови приемащи държави като Швеция и Австрия. Отделно от това са множеството критики за дълбочината на компромиса спрямо Турция, който подкопава цялостната претенция на съюза за интегритета на неговите изисквания и условия. Те няма да заглъхнат през идните месеци и ще продължават да влияят върху дебатите за отпадането на визите за турски граждани и въобще цялостната компромисна договорка с Турция.

Тази ситуация очевидно не позволява бързи стъпки за изграждане на системата за невоенна сигурност, от която се нуждае ЕС. Независимо от това има известно движение напред по някои важни елементи от нея. Правата на „Фронтекс“ се разширяват, съюзът започна да свива броя на страните, от които приема молби за убежище, връщането на нелегални имигранти става по-организирано и с повече подкрепа от европейските институции, „Европол“ става все по-активен в управлението на кризата, националните и европейските информационни системи се интегрират, за да намалеят пропуските в координацията и т.н. На фона на продължаващите политически несъгласия, предпазливост и понякога откровено игнориране на залозите, този начин на реакция се оказва единствено възможния. Съюзът може още да няма завършен план „Б“, но е по-подготвен за следващите пулсации на несигурност от юг и юго-изток. Нови политически сътресения в ключови държави, свързани с нарастващото недоволство от реакциите на кризата може и да ускорят приемането на по-радикални мерки, но вероятността съюзът да изневери на себе си е малка. Можем да очакваме „повече от познатото“, поне докато турския президент не предозира със злоупотребата на предимствата, с които разполага в момента и не форсира интеграционен скок.