По повод на случайно или не изпуснатия от Радан Кънев в национален телевизионен ефир нецензурен израз, коментиран нашироко в публичното пространство, се присетих за филма на Киран Коларов от 1978 г. със заглавие „Служебно положение – ординарец”. По-конкретно в съзнанието ми изникна една сцена от филма, в която жената на майора, при който служеше главния герой – ординарецът, пожелава да играят заедно на една игра. Докато единият брои до пет, другият трябва да каже една мръсна дума. Ако не успее, изпълнява по едно желание. За жената на майора няма нищо по-лесно от това да изрече думата „копеле”. Но ординарецът не успява да се сети нито една и трябва да катери до полуда един сипей. Неистовите усилия да го изкачи завършват безславно, защото той непрекъснато се свлича надолу след продължителното буксуване по ронливите скали. Внушението на комунистическата цензура за този филм беше, че той разкривал недъзите и пороците на буржоазията и несъвместимостта на упадъчния буржоазен морал с чистата и светла душевност на ординареца. Важна част от характеристиките на тези упадъчни буржоазни нрави беше и употребата на мръсни думи. Докато веруюто на техния антипод – ординареца, бе: „Никога, ама никога не изричай мръсна дума, каквото и да ти струва това!”.
Какво се случва с ординареца на края на филма? Самоубива се естествено – един „достоен” избор на смъртта пред измяната на ценностите и присъединяването към един морално деградирал свят. Но кой знае – ако този ординарец бе имал късмета да се роди няколко години по-късно или бе могъл някак да издържи до установяването на комунистическата власт в България, вероятно щеше да намери истинския рай на земята за своята измъчена душа в едно общество от възвишени личности, които никога и по никакъв повод не употребяват мръсни думи.
И наистина – да не се говорят мръсотии бе още една ценност, която комунистическата власт искаше да възпита. Мръсни думи не можеха да се прочетат във вестниците или чуят по радиото или телевизията. Ефектът, който целеше комунистическата система, бе да възпита хора, неспособни да напсуват когото и да било, защото такива няма как да възроптаят и тръгнат да бутат строя, на какъвто и тормоз да бъдат подлагани. Те ще си катерят сипея, ще пръхтят, ще се припотяват, ще се свличат безпомощно в тресавището, но няма и „гък” да кажат.
Безмълвното понасяне на болката, независимо кой и защо ти я причинява, също беше ценност за ординареца. Той така и беше избран в началото на филма от един поручик – след едно специално организирано състезание за ординарци, подобно на днешно реалити шоу тип „Фермата” и в което най-важното изпитание носеше наименованието „Тайната”. Един по един кандидатите се надупват пред един мъчител с колан, който го удря по задниците, докато друг един следи вторачено движението на устните им с готовност да сигнализира за прекратяване на ударите в момента, когато устата се разтвори под напиращата болка и от нея се изтръгне вик. Първите двама кандидати бързо се предават и стоновете им един след друг огласят околността, посрещнати от нескрития присмех на зрителите. Но третият храбро присвива устните си и стоически издържа един, два, три, четири, пет, шест….прекрасно, този човек наистина може да пази тайна и е истинска находка за всеки от присъстващите поручици и майори. Това естествено е нашият „герой”.
В друга сцена след тежкия ден в къщата на поручика двамата с ординареца съзерцават многобройните фотографии на фамилията на офицера. Ординарецът изважда от вътрешния джоб на шинела си няколко поизмачкани снимчици: „А това е нашта. Това е тате, а това е мама”. Поручикът преглежда вяло снимките и с отегчена физиономия и равен тон на гласа заявява: „От днес нататък, ординарец, аз съм ти баща, аз майка. Мене ще гледаш. Ясно ли е?”. Кой на този свят може да ти поиска да се отречеш от майка и баща заради него, след като една от Божите заповеди е „Почитай майка си и баща си”?! Комунистическата идеология обаче беше атеистична и без свян изискваше пренасочването на синовната ни обич към партията майка и нейния лидер – баща. А днес, покрай предстоящите президентски избори, отново е актуална темата за майката и бащата на нацията – онези, с които се очаква да заменим родните си такива.
Впоследствие поручикът праща ординареца да служи при майор Мирчев, като за тази висша чест го кара да му целува ръка. По-късно виждаме как ординарецът тича след каретата на поручика и повтаря: „Господ здраве да ви дава, господин поручик…. Щото иначе кой знае къде щяха да ме пратят”. Та това е следващата добродетел от високия морал на ординареца – приемане с искрена благодарност и щастие на тормоза и унижението, особено когато те стават от големи още по-големи. А „неблагодарници” по времето на комунизма имаше много. Те бягаха от „рая” и ако имаха късмета да останат живи, ставаха невъзвращенци, а роднините им бяха наказвани жестоко. Но имаше и такива, които никога не си и помисляха за бягство, защото живееха с мисълта за истински щастливия живот, който водят, и с благодарността, че не са имали малшанса да се родят в някоя империалистическа държава.
Кулминацията в сюжета на филма настъпва, когато жената на майора търси сметка от съпруга си защо ботушите му не са кални, след като уж е бил на лов. Майорът се оправдава, че ботушите всъщност били с кал, но ординарецът я измил. Майоршата се обръща към ординареца за потвърждение дали той е измил тези сухи ботуши. Знаейки вече възвишения морал на ординареца, може да се досетите как е отговорил той. Лъжата на ординареца вбесява жената на майора и тя го заплюва в лицето, като му заповядва да си стяга багажа, защото е разигран на карти и ще служи известно време в дома на госпожа Пиперкова. На сцената става свидетел и невръстният син на майора. Той привиква ординареца и също го зашлевява за това, че е излъгал майка му. До този момент детето е може би единственият му приятел. Комунизмът обаче искаше и успя да формира една огромна сбирщина от ординарци. Такива, които са готови да излъжат и предадат и най-близките си, само защото това е поискала от тях партията майка, към която изпълняват синовния си дълг.
Филмът продължава с покъртителната сцена как ординарецът прави масаж на майора, стъпил върху гърба му с двата си крака. Превъзбуденият от удоволствие майор насърчава ординареца в танца му, като го подтиква да търси нови и нови места по тялото му, които да намачка с крака. Между нечленоразделните звуци на всепроникващ и размазващ кеф майорът философства на тема мачкането на човешката душа. „От туй да те мачкат по-хубаво няма. И мачкането си иска чалъма. С крака се прави, но, види се, отвътре трябва да ти идва. Мачкането е като тормоза. Трябва да знаеш лабавите местенца на човека и баш там да се вложиш целият. Тъй е скроена човешката душа, ординарец, че свикне ли един път с мачкането, край с нея – сама си го търси.” А от очите на ординареца текат реки от сълзи. Изтерзаната душа на ординареца не издържа и вечерта той се самоубива с пушка в банята.
Кой обаче е истинският убиец на ординареца – заобикалящата го, проядена от пороци буржоазна действителност или той става жертва на собствения си фалшив морал, който го обрича завинаги на робско съществувание? Според комунизма това беше първото. За да просъществува, той имаше нужда от народ, съставен от ординарци, който да благославя тормоза и да си го търси. Комунизмът с дяволска прецизност напипа слабите местенца в българската народопсихология и баш там вложи цялата си изобретателност. Психологическата памет на българина бе съхранила спомена за петвековния тормоз, преживян по време на Османската империя. Едва ли можеше комунизмът да намери по-благоприятни съставки на почвата, в която искаше да покълне.
Днес този така фатално привикнал с мачкането народ от ординарци естествено потърси и си намери своя нов баща, а скоро вероятно и своята нова майка. Така и не се намери никой да каже: „Абе, Бай Хуй, ти с кого се държиш така бе!!!”. Защото това обръщение е мръсна дума, а, както знаем, говоренето на мръсотии не е морално. Поне според моралния кодекс на ординареца. Затова ние предпочитаме да си мълчим и да си катерим сипея в очакване на новата служба – я при Мутер Меркел, я при Пер Юнкер. И така, докато… ни настигне съдбата на ординареца.
