Иван Станчов
Винаги съм си представял България така, както си я запомних, когато си тръгнах. Аз си тръгнах от България, когато бях на 13 и половина години, бях във Варна, в една красива градина. Имаше война и трябваше изведнъж да напуснем. Първо за Румъния, след това през Австрия за Швейцария. Никаква идея нямаше къде ще свършим. Това е детският ми спомен от тази раздяла. За мен България завинаги е тази красива градина, която помня.
Много се радвам, че казахте, че Европейският съюз има бъдеще. Благодаря, че казахте точно това. Защото за Европа този съюз е много важен. Важен е и в контекста на геополитическото сътрудничество със САЩ, но за самата Европа този съюз е много важен и това е особено вярно за малките страни. В момента има големи проблеми. Така е. И изглежда, че г-н Путин се опитва да прекали с глупостите. Мисля, че тук има едно голямо неразбиране от страна на Русия за това какво е Европа днес, в 2016 година, и какво е Европейският съюз като обединение на множество държави на Стария континент. За мен не е моментът сега да се говори за големи тактики, преразпределение на територии и нови войни. Европа е важна преди всичко. Това е нещо, което Русия трудно асимилира. В Русия хората са свикнали в миналото, че те са най-важните, че империята Русия е тази, която води всичко и Путин иска да играе по същия начин. Но явно това не е така днес. Или, както германският канцлер Меркел каза, когато беше в България: “Това, което трябва на България, е образование, образование, образование”. Мисля, че това е така валидно и за Европа, и за Русия – образование, образование, образование. Хората не знаят в Европа другия какъв е. Как можеш да живееш с него. И как можеш да работиш с него и да постигнеш добро сътрудничество. На това те трябва да се научат.
Димитър Стоянович, главен редактор на L’Europeo
Съединението е направено от няколко ентусиасти на възраст между 20 и 30 години. Прадядо ми в подготовката на Съединението и в самото обявяване на Съединението е между 20- и 24-годишен.
Това са едни ентусиасти, които обаче не са сами по себе си, а са продукт на тогавашното общество – едно общество, което има нужда точно това да се случи. И тези хора са просто проводници. Катализаторите на общото желание и общата идея. Сами по себе си те нищо не биха могли да направят. Съединението, защото даваш този пример, и прадядо ми, и всичките тези безспорно прекрасни и светли хора не са абсолютните гении и титани, които, видиш ли, със собствени усилия едва ли не са преобърнали мисленето на хората.
Не можеш да си индивидуално щастлив, заобиколен от нещастни хора. Това е голямата заблуда на днешното общество. Това е някакъв абсурд. Това е нещо, което трябва да се избива от главата от най-ниската прослойка до най-високата управляваща прослойка. Няма как. Когато работиш за общото добро, работиш и за себе си, и да всички. Общество от нещастни хора не функционира. А нашето общество сега е такова. И, разбира се, причините са много сериозни. Тука има десетилетно наслагване. Най-вече говоря за комунизма, разбира се, защото това е завръщането към оня ступор на ранноосманските години, защото това са рефлекси. Те са втъкани в гена. Когато унищожаваш религия, вяра, когато унищожаваш семейство. Методично. Когато унищожаваш институции и уважение, традиция, съвест, родова памет, отговорност. Учиш зорлем едни хора да крадат. Зорлем! Не защото те така са решили, а защото така функционира системата и ти ще бъдеш изхвърлен от нея, ако не влезеш в нея и т.н., и т.н. Тези наслагвания превръщат общността в самотни инивидуалисти, които започват да линеят лека-полека и да се самоубиват. Защото това е психическо самоубийство.
Огнян Златев, ръководител на Представителството на Европейската комисия в България
За мен един от девизите на Европейския съюз “Единни в многообразието” продължава да бъде валиден и е особено валиден днес, когато живеем във века на глобалната комуникация, отворените граници, възможностите – особено за гражданите на ЕС, да бъдат в единия ден на единия край на континента, а на другия ден на другия. В този смисъл ние трябва да сме готови и подготвени, че това тепърва ще ни бъде ежедневие. Не мога да се съглася с всякакви твърдения, че се претопява националната идентичност в някакъв общ кюп, защото в края на краищата съзнателните хора, умните хора, разумните хора успяват да запазят и националните си традиции и по никакъв начин от това не страда съзнанието им, че те са граждани на Европейския съюз. Нека не забравяме, че самият съюз е доста динамично образувание. Това какво е бил ЕС и как е бил замислен преди 60 години, когато е бил създаван, е много по-различно от това, което имаме днес. Никой тогава не си е представял, че от едно чисто икономическо споразумение, което трябва да създаде предпоставки за силно развитие и възстановяване на тежката индустрия, в крайна сметка ще ни доведе до ситуацията днес. Европейският съюз днес означава 500 млн. души, които живеят на един общ континент, в най-голямото отворено пространство за движение на хора, търговия и услуги и работят в най-голямата световна икономика. В този смисъл ние имаме повече и нови страни под девиза “Единни в многообразието”.
Ража Дабдуб, музикант
Ако някога се махна от България, то ще бъде, защото масово се търсят и натрапват проблемите, кофти нещата. Включвам телевизора и някакви простаци ми обясняват какво и как ставало или трябва да стане. Отварям си фейсбука и дори там някакви хора са толкова ограничени, че да им пречат различните раси, различните култури. Реалният живот е много по-красив от този, който ни показват медиите. Пълно е с млади хора, които правят някакви смислени неща. Освен това новото поколение не е тъпо, има много информация и прави разлика между простотиите, които се случват тук, и всичко смислено, което се случва и тук, и по света. Затова тоя „балон“, който събира смислените хора, трябва да го пазим и да го разширяваме.
Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“
Малко са като че ли хората, които усещат тази светлина, която трябва да е в сърцата на хората, а нея я има. Ние я носим в нас. И смисълът на празника е всъщност тази светлина да огрее света. Да го видим по нов начин. Това рядко се случва. Иначе не се случва в забързаното ни ежедневие. Замисляйки се, виждаме, че “светът е подло забързан”, казва един голям френски писател Жулиен Грим. И в тази особена подла забързаност ние наистина се отдаваме на всякакви спазми и конвулсии на времето, а не разбираме, че има нещо, което побира цялото време в себе си. И идеята на Великден, всъщност на Страстите Христови, е като че ли да спре за малко времето. И спирането на това време оставя, така да се каже, душите ни в разговор с вечността, в диалог с вечността, което иначе по друг начин няма как да се случи. Ние за всичко имаме време. Като че ли нямаме единствено време за самите себе си.
Георги Тошев
Изглежда се оказва, че професията политик в България е единствената доходоносна. В момента имаме това, което плаща държавата, и европейски пари. Частният бизнес е сведен до нищо, чуждестранните инвестиции са тотално “довиждане” и какво остава? И този бизнес – “политиката”, в момента е най-притегателен. Ако ти съзнаваш, че нямаш никакъв шанс да бъдеш на свободния пазар, да си конкурентоспособен, защото нямаш какво да предложиш, ставаш политик, кмет, някакъв чиновник, нещо, което е свързано не с професионалните експертни качества, а с това, че си прислуга на някого, който в момента по стечение на обстоятелствата е сред властимащите. И този парадокс прави интереса на нормалния българин, било в България, било извън нея, към участие в политическия живот в България абсолютно минимален.
А има българи на такива позиции навсякъде по света, които ние не познаваме! И вината за това е и на българските медии до голяма степен, защото българските медии се занимават с… и аз не знам вече с какво се занимават. В по-голямата си част ни разказват само криминални случки от ежедневието, каквито ги има по целия свят. И ни занимават с обслужването на един кръг от публични фигури, за които аз знам като журналист и продуцент, че това е много лесно, защото те са винаги готови – да ги бутнеш посред нощ и те са „в телевизора“ след един час. Готови са да говорят по всички теми и т.н. Това е лесно. Липсата на професионалисти в българските медии, на хора, които познават журналистическите стандарти, днес крещи отвсякъде. Защото днес да си журналист е супер непрестижно – плащат ти малко, зависим си от всички, автоцензурата е по-силна от реалната цензура, защото два-три пъти като изгърмят твои колеги, и ти вече не смееш, почваш да си много внимателен и с всичко да се съобразяваш.
Любов Костова, ръководител на Британския съвет в България
Мъжете в сиви костюми не могат да бъдат физици, химици и математици. И всъщност голяма част от дневния ред на политиците стъпва върху работата на физиците и химиците в наше време, защото, когато става въпрос за глобални климатични промени, когато става въпрос за шистов газ и изследвания, когато става въпрос за предембрионално модифициране на плода, за инвитро технологии, стволови клетки, ядрена енергия… Освен от една страна икономическите, от друга страна геополитическите зависимост и стратегически направления, тук липсва и то е в глобален мащаб, не само в България, липсва много сериозният глас на учените, чиято работа е всъщност разработката на всичките тези технологии. А защо това е важно? Защото ние с теб като избиратели подкрепяме или не подкрепяме с гласа си дадена политика или политиката на даден политик. А пък в крайна сметка те касаят нас. За да можем ние да вземем това информирано решение, ние имаме нужда да чуем и учените, и хората със сивите костюми. Задължителният участник в дебатите, когато става дума за големите теми на хилядолетието, са учените.
Стамена Димова, учител
А това е най-страшното нещо на тоя свят – отмъщението. Първо, то няма край – това е безкрайна вендета, която води към непрестанно ожесточение, към недоволство, към насилие. На това просто трябва да се сложи край. За какво е създаден човекът, ако не може да се разбере със себеподобните си?! За какво е разумът, за какво са талантите, за какво са уменията да гледаш, да виждаш, да усещаш и болка, и радост…?! За какво са всички тези неща, ако не разбираш онзи, който изпитва същите неща?!
Затова отмъщението никога не води до добро. Не знам някой, който да е истински щастлив от отмъщението. В литературата, в сериалите, никъде няма щастие от отмъщението – виж „Граф Монте Кристо“. Какво причинява отмъщението? Човек причинява толкова зло, че в крайна сметка ти се превръщаш в нещо по-страшно и ужасно от този, който ти е причинил злото. И ставаш същият.
Мирослава Кацарова, музикант
Гледам на джаза като на философия открай време. Още когато започнах да слушам тази музика, първото нещо, което открих в нея – това е този бунтарски нюанс, който през 80-те силно присъстваше в понятието за джаз в България. Това беше наричана буржоазна музика, беше забранявана до голяма степен. Ние тогава бяхме гимназисти в езиковата гимназия с моите приятели. С мъжа ми оттам се познаваме. Ние сме бягали от пансионите, за да отидем да слушаме джаз. Това беше малко или много едно тайно средище, не толкова обществено популярно. И тогава още аз осъзнавах, че джазът не е просто само красива музика, не е музика, която те кара да мечтаеш, да откриваш нови светове и образи, но е и музика която има много дълбока философия. Защото аз по принцип съм склонна да философствам, защото, общо взето, това съм учила, но така се движеше и мисълта ми. Откривах в джаза още тогава тези белези, които са характерни за една цялостно завършена човешка теория. Нещо, което може съвсем спокойно да бъде обърнато и като изказана философия. Това, което аз лично тогава откривах за себе си, може да се назове с една дума – свобода. Така че, излизайки от идеята за свободата… джазът е свобода. Разбира се, за всичко онова, което ти си учил, знаеш, продължаваш да учиш, то е потънало в твоето съзнание и подсъзнание. Когато излезеш на сцената, общо взето, един истински джаз артист според мен не робува на това, което в момента анализира. Той вече отдавна е преминал пътя да анализира и на сцената той е творец. Там се случва магията, там нещата не са логични, там нещата не са обясними, те са отвъд разума. И точно заради това музиката е музика. Ако ти изцяло следваш правилата на тази музика, ти ще бъдеш по-скоро математик, отколкото артист.
Мануела Малеева, „Да, България!“
Явно дойде времето да осъзная това, което се случва. В нашето семейство винаги се е говорело съвсем открито за това какво се случва в държавата. Ние малко или много сме пострадали от предишния режим. Винаги е имало борбеност в нашето семейство. Когато видях, че Делян Пеевски ще оглави ДАНС, си казах, че всякакви граници са преминати, че това не е възможно. Видях във фейсбук. Дотогава аз не използвах социалната мрежа. Може би децата ми бяха пораснали, имах повече време и точно тогава се мина всякаква граница на поносимост. Чувствах се сякаш се подиграват с мен. От това чувство на несправедливост, дори не е несправедливост, а наглост започна всичко с гражданската ми активност. Усетих, че не мога да замълча. Наистина аз в Швейцария нямаше за какво да се набутвам в това, но беше по-силно от мен. Казах си, че този живот имаме да го живеем, но и да направим нещо тук и ако си замълча, щях да съм с чувството, че съм предала себе си, това, което съм аз.
Павел Койчев
Не мога да стоя отстрани и да наблюдавам. Всичко минава през мен. Много е трудно. Не съм дебелокож. Казват ми „Ама ти си много чувствителен?“. А какъв да съм? Такъв съм. И затова не завиждам на гениите. Не завиждам на Кристо. Представям си каква мъка, какво напрежение е да поемаш всичко от света, да го преработваш, да го преживяваш… И да продължаваш да правиш изкуство! Да направиш нещо, което е вечно. Да игнорираш всичко – обкръжението, събитията, тревожността. Ненапразно артистите първи предусещат накъде върви светът. Спомнете си експресионизма. Появява се преди Първата световна война. Усеща напрежението. “Викът“ на Мунк! Сега, ако правиш експресионизъм, няма смисъл. Защото толкова е експресионистично всичко днес около нас.
* Очаквайте Част II. Откъсите са публикувани, следвайки хронологията на интервютата в „Терминал 3“.
