Китайската народна република имаше повод да празнува на смятаната за късметлийска дата 8 август 2008. Именно тогава беше насрочено откриването на пекинската олимпиада – събитието, което трябваше официално да нареди Китай в списъка на световните свръхсили, да демонстрира безгранични финансови възможности, технологична мощ и спортна слава и да завземе световните медийни заглавия през целия август. За празника не бяха пожалени никакви средства и усилия. След десетилетия на непрекъснат ръст на международната търговия и икономически реформи Китай беше събрал достатъчно милиарди, за да си позволи едно впечатляващо пищно парти.
Само че заглавията, които трябваше да изразят възхищението си от постиженията на съвременен Китай, да изброяват чудесата по церемонията на откриването, да се изумяват от модерния вид на китайските градове и да се възхищават от китайските спортисти, бяха заменени от други новини – тези за избухването на петдневната руско-грузинска война. На първите страници на вестниците вместо китайския лидер Ху Дзинтао изгряха Михаил Саакашвили и Владимир Путин.
Трудно е за един лидер на четиримилионна държава, смятана за безнадеждна от момента на получаване на независимостта си, да стане политическа фигура от световен ранг. Но тогавашният грузински президент успя да го стори.
Антагонизмът му с Владимир Путин (който през 2008 г. продължаваше да държи цялата власт в Русия, но беше отстъпил малко в задния край на сцената и беше сложил обувките на министър-председател) постепенно набираше ход и като че ли нямаше как сблъсъкът между двамата да бъде избегнат.
Саакашвили представляваше всичко, което Путин не одобряваше или се опитваше да избегне. Саакашвили всячески се опитваше да отскубне страната си от съветското наследство и постсъветското блато. Путин, от своя страна, смяташе и до днес смята за грешка разпадането на СССР и демократичните реформи, вдъхновени от Запада.
Саакашвили дойде на власт през 2003 г. като лидер на „революцията на розите“, която свали от власт Едуард Шеварднадзе.
Путин винаги се е придържал към конспиративната теория, че „цветните революции“, обхванали територията на бившия СССР, не са израз на желанието на народите на бившите съветски републики да се отърсят от съветското минало и да живеят в модерни демократични страни, а финансиран от Запада – по-специално от САЩ и от Джордж Сорос – антируски заговор. Затова и отношението му към новите лидери в Грузия и Украйна, дошли на власт след „цветни“ революции (в Украйна революцията от 2004 г беше „оранжева“), започна с подозрение и неприязън и логично ескалира в откровена ненавист.
Така отношенията между Саакашвили и Путин постепенно се влошиха, а истинско смразяване настъпи само три години след като Саакашвили дойде на власт, през 2006 г., когато грузинското правителство залови няколко офицери на руското военно разузнаване (ГРУ), които обвини в шпионаж. Вместо да ги изпрати по живо-по здраво и тихомълком у дома, както е бил обичаят дотогава, организира шумен процес, който беше широко отразен в медиите и нанесе публично оскърбление на Кремъл.
Ответната реакция на руското правителство беше мълниеносна, непропорционална и рядко отмъстителна.
Вече не ставаше дума за груби шегички от вида на порнофилма „Юлия“, изготвен по поръчка на депутат от Руската дума и включващ герои с имена Юлия и Миша, външно много наподобяващи Юлия Тимошенко и Михаил Саакашвили.
Ставаше дума за истинска, макар и малка, студена война. Руската агенция по безопасност на храните изведнъж „откри“ пестициди във вината, внасяни от Грузия и от Молдова. Минералната вода „Боржоми“, която повече от век се продаваше в Русия, дълбоко навлязла в масовата култура като символ на здравословния начин на живот за руснаците, беше забранена за внос, като „неотговаряща“ на руските стандарти за безопасност.
В някои от големите руски градове започна лов на нелегално пребиваващи грузински граждани. Хиляди от тях бяха спешно депортирани със самолети обратно в Грузия.
Но нищо не можеше да спре хода на грузинските реформи. Саакашвили вече беше направил своя избор в полза на европейското бъдеще на страната си и беше твърдо решен да не се поддава на руския натиск. Още повече че някои от реформите му са изключително ефективни. Например грузинският КАТ спира да взима подкупи!
Започна да назрява напълно немислим тогава за политическите наблюдатели конфликт между Грузия и Русия.
Руските железопътни войски ремонтираха железопътната линия в Абхазия, пустееща от десетилетия. Нямаше друга причина да бъде ремонтирана, освен за да служи за военни цели.
Тук някъде може би има и българска следа. В Македония в края на 2006 г. бяха заловени няколко български тира с оръжие с нередовни документи и без задължителния ескорт и охрана. Една от версиите гласеше: контрабандна доставка на оръжие за Грузия. Оръжието е ново, руско и западноевропейско, въпреки че се води като старо, югославско и за претопяване.
Можеше ли да се предотврати войната в Грузия?
Един от пътищата би бил спешното приемане на Грузия и Украйна в НАТО, което е и предложено от тогавашния американски президент Джордж Буш на срещата в Букурещ.
Франция и Германия обаче гласуват „против“, защото смятат че Грузия и Украйна не са готови (а и може би не вярват, че Владимир Путин ще се реши на чак толкова самоубийствени ходове). Вместо това на двете държави се предлага „политиката на отворените врати“ и Membership Action Plan.
Днес, от известна историческа дистанция, това решение на Франция и Германия по-скоро прилича на голяма политическа грешка. Като че ли е пропуснат най-сериозният шанс да бъде предотвратена руско-грузинската война и окончателното откъсване на Южна Осетия и Абхазия от Грузия, както и че се дава картбланш на Кремъл в бъдеще да си прибере от съседните държави всичко, което му харесва. Заграбването на Крим и руско-украинската война няколко години по-късно дават аргументи в полза на тази теза.
Според някои анализатори психопрофилът на Михаил Саакашвили е бил достатъчно добре проучен в Москва, за да бъде провокиран да стане официално първият, който ще наруши мира в Южна Осетия, застинала в безвремието на примирието между Русия и Грузия от 1992 г.
Провокацията е проста, но много ефективна и прилича на тази, приложена на българския цар Фердинанд през 1913 г. преди Междусъюзническата война – няколко дни преди началото на конфликта няколко села в Южна Осетия, населени с етнически грузинци, по основния път, свързващ Русия с Тбилиси, започват да бъдат заличавани систематично с тежка артилерия. Оцелялото население панически бяга в Грузия, докато от къщите му остават само прах и чакъл.
Саакашвили решава да влезе в Южна Осетия, да спаси селата и междувременно да възстанови загубения през 1992 г. грузински суверенитет върху територията, поставяйки Путин и Медведев пред свършен факт.
Речено-сторено. Саакашвили навлиза в територията (номинално грузинска, но с временен поствоенен екстериториален статут с присъствие на руски „миротворци“). Само че 58-а руска армия, която тайно е преминала тунела под планината и е чакала в засада, бързо отвръща на удара и навлиза в самата Грузия, подкрепена и от въздуха, и от ракети „Искандер“, изстреляни от руска територия, така поставяйки под удар политическото оцеляване на Саакашвили, реформите и суверенитета на самата Грузия.
Следват сигурно най-срамните страници в историята на ЕС, които включват умиротворяването на Путин с цената на големи политически отстъпки и, естествено, докладът на комисията „Талявини“, който трябва да разкаже какво всъщност се е случило в Грузия. Но комисията, изглежда, изпълнява политическа поръчка и отказва да даде категоричен отговор на въпроса кой е виновен за конфликта. „Грузия казва, че Русия е започнала първа, а Русия твърди, че Грузия е започнала“, е обтекаемият извод, до който стига тя.
Възможно е това заключение на комисията да е било предварително договорено между Путин и Никола Саркози, възможно е и ЕС просто да не е искал да си цапа ръцете с този регионален конфликт.
Още повече че никой не знаеше каква икономическа криза се задава и колко големи са апетитите на Владимир Путин. Надуването на финансовия балон изглеждаше безкрайно, проблемите на Гърция бяха още в бъдещето. Беше време на невиждан просперитет, особено в развитите страни, съпроводен с бурно развитие на развиващите се. И на фона на всичко това – скандал с Русия, отново? Връщане в Студената война? Все едно по средата на купона да се появи Валери Симеонов с полиция и да спре музиката.
Саакашвили успя да накара западните си съюзници да избират между ценностите си и краткосрочните си интереси. ЕС и НАТО избраха временното решение, със съответните последици.
Войната сложи край на кариерата на Саакашвили в Грузия, на реформите в Кавказ и разконспирира истинските планове на Владимир Путин, които се оказаха амбициозни – той пожела излизане от повечето договори, съставящи световната система на сигурност, експанзия в рамките на бившия СССР, хибридна война по всички останали фронтове, дори и опити да манипулира президентските избори в САЩ.
Беше пропилян и исторически шанс Кавказ да влезе в Европа. Вместо това беше оставен на милостта на обичайните постсъветски режими – от олигархичния полуавторитаризъм в Грузия до тоталитаризма в Абхазия.
До следващия път. Саакашвили се пробва в Украйна като реформатор и губернатор на Одеска област, но беше изяден от местните олигархични акули, а съвсем наскоро беше и лишен от украинско гражданство. Но и там беше запомнен добре – успя да върне заграбени плажове обратно на одеските граждани.
Това че Хайди Талявини беше един от политиците, подписали Минските споразумения, също не е повод за оптимизъм.
Междувременно „Боржоми“ отново беше разрешена за внос в Русия.
Август 2017 г. Михаил Саакашвили протестира пред руското посолство в Литва по повод руско-грузинската война от 2008 г. снимка
Заглавна снимка: Кадър от игралния филм „Пет дни война“. Руските войски атакуват Гори, родния град на Йосиф Джугашвили (Сталин). Източник
