Радостина Николова

Радостина Николова е на 32, но вече има зад гърба си успешна серия от детски книги и няколко литературни награди. Ако разгледате сайта й, ще откриете програма със срещи с деца в цялата страна почти всяка седмица. Преди броени дни стана ясно, че само след няколко месеца поредицата й „Приключенията на мотовете“ ще излезе и в Китай.

Липсва ли ти корпоративният свят?
На моменти – да. Там много по-лесно можех да измервам успеха си – когато показателите в края на месеца излязат според планирането, значи съм си свършила работата. След като напуснах, веднага забелязах, че писането е далеч по-непредвидимо. Не следваш точен график, постоянно изниква нещо с приоритет, разсейваш се, губиш вдъхновение или просто не се получава, колкото и да се опитваш. На моменти изпадах в сериозни кризи на непълноценност.
Другото, което ми е липсвало, е ежедневният социален контакт. Писането и самоиздаването са самотни занимания. Когато работиш от дома си, понякога не излизаш с дни. За щастие през всички тези години съм се запознала с много блогъри, журналисти, илюстратори, редактори, учители и най-вече деца.

Как пишеш? Имаш ли някакви ритуали или конкретни практики?
При мен писането е скокообразно, ако мога да го определя с една дума. Има моменти, в които не мога да мисля за нищо различно от книгата, по която работя. Често след толкова интензивен период с месеци не захващам друга идея. Дори оставям въпросния ръкопис хубаво да отлежи, преди отново да се върна към него. Понякога през деня отмятам други задaчи или чета, а пиша чак през нощта.

Защо го правиш – започнала си заради съпруга си, споделяла си в интервюта, че пишеш заради силата на самите истории, а понякога казваш, че децата са основна движеща сила. Има ли нещо, което поставяш на първо място като причина за своето писане?
Да, беше наистина непланирано. С Андрей потъвахме в този свят на героите, можехме да ги обсъждаме с часове. Впоследствие се оказа, че всичко това е като фуния – въобще не съм подозирала какво ще произтече от това наше хоби. С годините писането започна да придобива различен смисъл. Като човек, израснал в едно друго време – без телевизия и компютри, не съм си давала сметка колко трудно е на съвременните деца да предпочетат книгата пред другите изкушения. В момента съм се фокусирала именно върху това – освен че пиша и издавам книгите си, се срещам със стотици деца в цяла България, за да стимулирам любопитството им към четенето.

А разбираме ли като общество, като нация колко важни наистина са книгите? Защото самият аз често отговарям на въпроси за важността на четенето, но много рядко разговорите на тази тема слизат под повърхностното ниво.
За съжаление този проблем продължава да стои на дневен ред – обществото не осъзнава нуждата от четенето, особено при децата. Лично аз се изумявам, когато хора, които уважавам и на които се възхищавам, не регистрират важността от това децата да се възпитават в любов към книгите. Масово на родителите не им се занимава, не го отчитат като нещо, което може да промени живота на децата им. А държавата отказва да работи в посока насърчаване на детското четене. И проблемът се задълбочава.

Това поколенчески проблем ли е – дали не се дължи на начина, по който са възпитани сегашните родители?
Ако са възпитавани по един по-ограничен или социалистически маниер, твърде вероятно е да подхождат и към своите деца един ден дидактично или от позицията на превъзхождащ. Много от родителите отказват да възприемат детето като човек със собствени интереси и мнение. Дават им четива, които смятат за редно детето да харесва, и забраняват достъпа до други, които не отговарят на техния вкус. Това е вредно на толкова много нива.
Има и родители, които, както вече споменах, не отчитат въобще ползите от четенето като начин за изграждане на характер, формиране на лидерски качества и нестандартно мислене. Новите технологии предлагат по-лесни забавления на едно копче разстояние. Това е много удобно за динамичния живот, който водят съвременните родители. Те щедро предоставят таблета и телевизора като заместител на книгата, защото така е по-лесно. Няма какво да се лъжем – четенето изисква усилия и време – и за децата, и за техните родители.

“Приключенията на мотовете” започват точно с такава история – моментът, в който мотовете решават, че хората са отчуждени заради технологиите. Самата ти ограничаваш ли дъщеря си от ползването на дигитални устройства?
Винаги съм твърдяла, че не можем и не трябва да изкореняваме технологиите от живота на децата, защото това би означавало да ограничим всички безкрайни възможности, които те им предлагат. Просто трябва да се намери балансът между това колко време се отделя на едното, колко време се отделя на другото и за каква цел се използват технологиите.
Аз давам възможност на Еми и да използва телефона ми, и да играе на компютъра. Не съм изолирала и достъпа й до телевизия, но тя не й е интересна. Въпреки че е едва на четири, осъзнава, че има определено време, с което разполага, когато избира подобен тип забавления. Когато й кажа “Достатъчно”, тя се връща към другите си занимания. Никога няма да предпочете таблет или смартфон пред това да заспи с приказка например. Всичко опира до личния пример и до възпитанието. За да се постигне този баланс, родителите трябва да положат доста труд, но после това се отплаща.

Как мотовете стигнаха до Китай?
Зад договора за издаване на поредицата в Китай стоят години труд и инат. До конкретната ситуация стигнахме след една от срещите ми на Панаира на детската книга в Болоня миналата година. От бутиково испанско издателство ме посъветваха да се свържа с китайската литературна агенция Rightol. Дотогава не бях търсила изобщо агенции на Изток и не подозирах, че може да стане по сравнително по-лесен начин точно в Китай.

Това е един от първите подобни пробиви в на български автор в чужбина с толкова голям тираж, особено в областта на детските книги. На какво се дължи според теб по-ограниченият интерес към нашите книги – не сме интересни като литература или не влагаме достатъчно усилия българските книги да се появяват на чужди езици?
На Софийския международен панаир на книгата през декември се запознах с литературна агентка от Турция, която беше дошла точно с идеята да намери български издания, които да представя на техния пазар. Тя ми спомена за затворения кръг Англия, Германия, скандинавските страни, които разменят книги основно помежду си и много трудно се отварят за по-малките пазари и автори от Източна Европа. Самата аз съм го изпитвала на собствен гръб – кандидатствала съм при издателства от тези страни и съм получавала много откази. Това би могло да обезкуражи самопубликуващите се автори и много издатели, които искат да търсят път за техни автори навън. Но това не означава, че не трябва да се мисли в тази посока. И не на парче с индивидуални усилия, а стратегически – от страна на държавата. Наистина не виждам защо българската детска литература да не намери път навън. Имаме толкова много страхотни книги!

С какво ти помага това, че си самопубликуващ автор, който издава книгите си заедно със съпруга си, освен с пълния контрол върху целия процес?
И двамата със съпруга ми сме били преди част от този бизнес малко или много – аз съм работила като редактор в списание, наясно съм с процеса, през който едно книжно тяло преминава от виртуално към печатно издание. Той пък от години е арт директор в различни списания. Съответно никога не сме започвали да се учим от нулата, но пък и в никакъв случай не съм си представяла, че е нужен толкова много труд. Години по-късно със самочувствие мога да кажа, че няма стъпка от създаването на една книга – от идейната фаза до поставянето й по рафтовете в книжарниците – в която да не се чувствам достатъчно опитна. Предполагам, че точно това ноу-хау ще ни помогне да реализираме настоящата си идея. Тази година планираме да стартираме нашето семейно издателство “Мармот”. Преиздадохме последните тиражи на мотовете и “Моите красиви рога” под шапката му, а плановете за тази година са да започнем да издаваме и други книги.

Кое от твоите лични качества ти помага да постигаш всичко това?
Инатът и упоритостта ми помагат изключително много, но това, че съм припряна, донякъде ме спъва. Често искам нещата да се случват много бързо, а понякога няма как.

А как съвместяваш изграждането на литературен бранд с изграждането на една личност, каквато е 4-годишната ти дъщеря?
Мотовете и дъщеря ми се родиха буквално с две седмици разлика, а аз се научих да съвместявам двете в процеса на работа. От самото начало тя беше много спокойно бебе, спеше много и това ми позволяваше да работя повече. Бях планирала сериозна маркетинг кампания за първите шест месеца след излизането на “Здравей, ново утре!”. Когато се върнах на работа, започнах на нова позиция с нов екип и трябваше да развивам различни нови умения. Тогава усетих, че личните ми проекти изостават. Професията ми изискваше изключителна отаденост, а от друга страна нямаше как да огранича и семейството си. За книгите ми оставаше време едва след 11 ч. вечер, когато всички заспят. В един момент всичко това започна да ми натежава. Така започна да зрее идеята да напусна работа, за да се посветя изцяло на семейството си и на писането.

Какво е за теб патриотизмът?
Преди да започна да пиша и да работя с деца, винаги съм си представяла, че ще емигрирам. Бях стигнала до състояние, в което виждах само недостатъците в управлението и в държавата. Когато започнах да пиша и да се срещам с деца, почувствах много по-голяма принадлежност към страната България.
За мен точно това е патриотизмът – да намериш своето местенце, в което правиш нещо значимо и някак успяваш да преглътнеш обидата от това, че държавата не прави нищо за теб. И напук на всичко да се чувстваш щастлив и пълноценен.

***

Не останаха много медиите в България, които наричат нещата с истинските им имена. Ти се чувастваш част от тази общност, защото ни четеш. Подкрепи каузата за истински медии в България, която „Терминал 3“ отстоява, като дариш.

Можете да ни подкрепите, като отидете на заглавната ни страница и натиснете червения бутон „Направи дарение“, който се намира отдясно – http://terminal3.bg