От Владимир Кара-Мурза* за Washington Post
През изминалата седмица Руското военноисторическо дружество – орган, свързан с правителството, начело с министъра на културата на Владимир Путин, Владимир Медински, приключи втората си изследователска експедиция в гората Сандармох в северозападната част на Карелия. Целта му е била „да се намерят останките на затворниците от финландските концлагери и загиналите войници на Червената армия“ от 40-те години на миналия век.
Истинската причина, стояща зад тези усилия, беше разкрита в писмо от действащия министър на културата на Карелия Сергей Соловьов до ръководителите на експедицията. „Спекулациите около събитията в гората Сандармох не само причиняват вреда на международния имидж на Русия [и] създават неоснователно чувство на вина в общественото съзнание към предполагаемите жертви на репресия… но служат и като консолидиращ фактор за антиправителствените сили в Русия“, пише Соловьов, като насърчава обществото да намери алтернативно обяснение за местата с масови гробове в гората.
Сандармох е уникално място в Русия: най-добре документираните от всички места, където жертвите на Големия терор на Сталин, наричан още Голямата чистка, са били погребани в немаркирани масови гробове през 1937 и 1938 г. Историците предпазливо оценяват общия брой на падналите в тази чистка на между 700 000 и 1,2 милиона души. Близо 10 000 от тях лежат в тази гора от 25 акра между градовете Медвежьегорск и Повенец, екзекутирани за 14-месечен период и погребани в 236 общи ями. Според разказа от първа ръка на офицера от НКВД Михаил Матвеев, който командвал убийствата (и живял добре до старостта си до 70-те години на миналия век), той накарал жертвите да лежат с лице надолу в подготвените окопи, преди да ги разстрелят на място от упор. Погребаните в Сандармох включват селяни, изселени при колективизацията на Сталин; затворници от концлагера Соловки и тези, които са работили по изграждането на Беломорския канал; рибари и ловци от близките села; литературни дейци; преподаватели; учени; военни и политически лидери; духовенство от различни религиозни деноминации. Общо представители на 58 етнически групи от няколко съветски републики и чужди държави са били убити в Сандармох.
„Това е специално място“, казва Ирина Флиге от „Мемориал“, организация, която работи за документиране на чистките от съветско време. Тя добави: „Ние знаем имената на всички хора, които са били убити и погребани там. Знаем кой е извършил тези зверства – от престъпните заповеди, издадени от Сталин, до стрелеца, който е стоял в кордона за сигурност.” Заслугата за това подробно знание принадлежи само на „Мемориал“. Използвайки информация, открита в за кратко разсекретените архиви в началото на 90-те години, както и разкази на онези, които все още са могли да си спомнят, Юрий Дмитриев – историк и ръководител на „Мемориал“ в Карелия – проведе няколко експедиции до Сандармох в началото на 1997 г., разкривайки гробове и в крайна сметка документирайки имената на всички погребани тук. От 1998 г. Сандармох притежава статут на мемориално гробище, като ежегодните бдения за почит се провеждат на 5 август, годишнината от постановлението на НКВД, с което започва Големият терор през 1937 г.
Дълги години в церемонията участваха правителствени служители и висши духовници от Руската православна църква. Преди няколко години това спря. През 2016 г. Дмитриев беше арестуван по обвинения, които се разглеждат от широката общественост като политически мотивирани; той е един от 305-те души, които в момента са идентифицирани от „Мемориал“ като политически затворници. Многократните експедиции на Военноисторическото общество имат за цел да „опровергаят” историческата истина, като припишат останките в Сандармох на загиналите във Втората световна война – а не на сталинисткия терор.
Такива опити може да са обида за историческата памет, но те се вписват добре в модела на обществена реабилитация на комунистическия режим и „избелването“ на неговите престъпления, започнали с идването на Путин на власт преди две десетилетия. В началото на първия си мандат като министър-председател той възстанови паметна плоча на председателя на съветския КГБ Юрий Андропов и след като Путин беше избран за президент, възстанови и музиката на националния химн на Сталин, а и двете неща бяха заклеймени в демократичната вълна на 90-те години. По времето на Путин образователното министерство одобри учебник, в който се оправдаваха чистките на Сталин като създали „нов клас на управление, подходящ за целите на модернизацията“. Паметници на съветския диктатор бяха издигнати в Новосибирск, Архангелск, Пенза и други градове. Става модерно сред руските служители – особено тези в органите на реда – да поставят портрети на Сталин на стените в офиса си. Защо да се колебаят, когато техният президент посочва падането на Съветската империя като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“?
За Путин призивите към съветското минало са преди всичко начин за легитимиране на неговото управление. Оправдаването на миналите репресии на гражданите и агресията срещу другите – и опитите да се премахне, цитирайки карелския министър, „неоснователното чувство на вина“ – се дължи по-скоро на Путин, отколкото на Сталин.
И това изкарва диренето на историческата истина и силата на историческата памет на преден план в днешната борба срещу авторитаризма в Русия. В тази връзка работата на „Мемориал“ в защита на Сандармох е не по-малко важна от протестите срещу изборните измами, които се провеждат в момента в Москва. И двете страни разбират това добре. „Точно както бившите [съветски] владетели, и сегашните… осъзнават своята липса на легитимност“, казва Ирина Флиге. „[Писмото на карелския министър] е написано от онези, които са смъртно уплашени да не бъдат наказани за престъпления – минали и настоящи. …Би трябвало да се страхуваме от този текст, защото той разкрива истинското им мислене.“
*Владимир Кара-Мурза е руски опозиционен политик. Той е заместник-председател на Open Russia, неправителствена организация, основана от руския бизнесмен и бивш олигарх Михаил Ходорковски, която насърчава гражданското общество и демокрацията в Русия. Автор е на два документални филма – „Те избраха свободата“ и „Немцов“.
