Десетките хиляди, които протестираха вчера, поискаха държавата си обратно. Сладко-горчивите думи “Оставка” вдъхват надежда, но вдъхват и ужас. Съвсем естествено те изпращат едно послание към властта: стига вече олигархични зависимости, стига вече тоталитарно погазване на законите, стига вече бедност и корупция.
Но те изпълват със страх и самия български народ – всички онези, които ГЕРБСП успя да убеди през последните десет години, че алтернатива на това управление просто няма.
Ако някой е усетил протеста вчера като победа – това е едва началото. И битката се простира далеч отвъд Пирин, чието даване на офшорки под претекста, че така се развива туризъм, е малък макет на овладяната Гьобелсова държава.
Протестът бе огромен, той бе граждански, на него присъстваха млади и стари българи – гражданско общество, дошли със семействата си, приятелите си, домашните си любимци и сърцата си. В него видяхме демократичното бъдеще на България.
Нейното преходно минало обаче продължава да живее между четирите стени в една алтернативна реалност, доминирана от безалтернативна бедност, мизерия и политическа простота.
Да зачеркнем тази опозиция вътре в самата България, да я обявим за несъстоятелна и да заклеймим онези българи, които не разбират защо ГЕРБСП няма място в бъдещето на страната; които не разбират защо десетки хиляди вчера излязоха на улиците – това би било стратегическа грешка, която няма да доведе до нищо друго освен кабинет „Борисов 4“. И тотален крах на българската демокрация.
Агонизиращият писък на падащата тоталитарна държава ще бъде именно работата по тази разделителна линия, най-вече чрез почти напълно овладените български традиционни и определени онлайн медии.
Въпреки изненадващото мълчание на кафявите бухалки и постната реакция на телевизиите късно снощи е въпрос на време протестиращите да бъдат очернени като платени, обслужващи чуждестранни интереси, комунисти, соросоиди, антибългари. Опорките с “враговете на народа” са работили в полза на българската власт 45 години и няма причина те да не работят толкова ефективно и днес.
В тази нова реторика вероятно ще се включват и политиците пионки като Румен Радев и антиевропейските му намеци, подклаждани от сценична опозиционна политика, каквато не съществува от години.
С оглед на това БСП и Корнелия Нинова отдавна не могат да се преборят с триумвирата Пеевски-Цацаров-Борисов, защото са част от тази система.
Може би същият този триумвират ще им даде поръчение да играят опозиция, отново заради абсолютната политическа зависимост.
Проправителственото “дясно” също ще се включи – къде от изпълнение на интересите на поръчителите си, къде от съвсем естествени мотиви, породени от неинформираност, незнание, неспособност за диалог.
Борисов? Борисов ще говори. Той простичко ще се обърне към електората си, който сам нарича прост. Един електорат, който всъщност е претръпнал след десетилетия абсурд и нищета.
Борисов ще си поиграе с мизерията на българина чрез апокалиптичните си бурлески какво ще се случи, ако него го няма – независимо дали чрез хвърляне на драматична оставка или байтошовски речи.
Мизерията е състояние на духа, в което българинът е бил притискан умишлено, защото мизерията носи така нужните студ и влага, за да се храни плесенът по стените на българската демокрация. Затова в краен случай може да се появяват и други “спасители” – това може да бъдат Румен Радев или Слави Трифонов – същите конци, различна кукли.
Повече от 40 години тоталитарната държава почива на мизерията и разделенията – един свят, в който всеки е близък единствено с Партията; човекът е сведен до маска, която играе роля в обществото, за да задоволи основните си потребности. Главата е ниско сведена долу. Антипартийните възгледи стават синоним на национално предателство, инакомислещият е публично заклеймяван.
Неслучайно девизът “Съединението прави силата” е премахнат между 44-та и 89-а.
Позволим ли това да се случи и днес сме загубени.
Общество срещу народ. Народ срещу общество. Това е голямата борба на този и всички бъдещи протести. Паразитните навици от миналото, в които Партията се „грижеше“ за България, срещу надеждата на бъдещето, че ние сме тези, от които зависи държавата.
Пътят е дълъг. И българите трябва да намерят начин да го извървят заедно. Ръка за ръка с различните си гледни точки, политически убеждения и представи. Защото това, всъщност е да живееш в демократична, свободна държава.
Снимка: Архив на „Спаси Пирин!“
