Често хората, които искат да променят статуквото, биват упреквани, че само говорят, но не правят реални неща. Упрекът идва както от граждани, така и от властимащите.
Това разбиране намирам за напълно погрешно.
Същото не отчита, че в демократичните общества, в правовите държави промените се извършват чрез убеждаване, чрез дебат, чрез излагане на тези, коитоq ако бъдат възприети от мнозинството граждани, ще станат основание на избори да гласуват за тези, които искат и могат да направят необходимата промяна.
Следователно говоренето е необходимо действие, част от процеса на промяна.
Да казваш на глас публично какво мислиш, да заявяваш позиция, да излагаш аргументи, да предлагаш решения, не само че не е безполезно, но напротив. Обратното, призоваването да се действа за промяна на статуквото чрез крайни действия, не отчита, че такива по правило са забранени от Конституцията и закона (разбира се, когато властта сама посегне на основни човешки ценности, защитата срещу нея е допустима и чрез по-радикални действия).
И тук не говоря за протести, митинги, шествия и други организирани мирни мероприятия, които са разрешени от закона и които обаче, за да се случат, също се изисква съвпадение в разбиранията на определена маса от хора, което, за да стане факт, отново преминава през процеса на „говоренето“.
Призоваването към насилие, освен че противоречи на закона, противоречи и на формалната логика. Защо да се изколим един друг, след като можем да направим това по мирен начин – като внушителна маса от хора покаже ясно и категорично, че желае определена промяна.
Проблемът не е в говоренето, а в мисленето, в способността да се различи доброто от лошото, правилното от неправилното, полезното от вредното, почтените от непочтените хора.
Проблемът е и в пасивността на хората, които, макар и да имат такава способност, предпочитат да живеят в свой микросвят, да имат личен комфорт, който за нищо на света не са готови да рискуват в името на общото добруване. Такава позиция е разбираема за общество, изградено на основата на недоверие и егоизъм, на липса на правна сигурност и правила.
Общество, в което емпатията, състраданието и взаимопомощта са непознати думи или най-много такива за коледна употреба.
За мен хората, които днес казват истината на висок глас, са моята надежда. Надявам се да продължат да го правят. Иска ми се да стават все повече. Пък ние може и някой ден да ги чуем и разберем.
Автор: Методи Лалов
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
