Представете се накратко, с какво се занимавате?
Казвам се Жана Савова и съм координатор на Националната гореща телефонна линия за хора, пострадали от насилие към Фондация „Асоциация Анимус’, иначе по образование съм психолог.
Как решихте да се насочите именно към проблемите с насилието?
Всичко започна преди години, когато кандидатствах за доброволец на линията. Причините да искам да започна дейността си на линията бяха две: от една страна, желанието ми да се уча в областта на психологията и да мога да разбирам по-добре преживяванията на хората, които са преживели насилие; а също така свързано с желанието да разбирам и да мога да съм от помощ, да ги подкрепя и да търся заедно с тях решение.
В обществото ни, за съжаление, преобладава клишето, че хората, преживели насилие, са „слаби“, маргинализирани, че „си го заслужават“ и като цяло са жертви на лошите си избори. Опитът ви подкрепя ли това твърдение?
Аз крайно не мога да се съглася с това отношение – да се обвинява човек, че е претърпял насилие. Същевременно и разбирам донякъде тази позиция, понеже на хората, които са близки, приятели или съседи на човек в ситуация на домашно насилие, им е много трудно да виждат, че някои страда и да са безпомощни в това да направят нещо.
Тоест донякъде тези обвинения идват от нашата лична безпомощност като свидетели.
Но няма как да кажем, че човек заслужава подобно отношение, каквото и да е направил. А нашият опит показва, че реално жертвите полагат много усилия, за да търсят решение как това да се промени. Също така – да, поставяни са в позицията на слаби, незнаещи или неможещи, но дългите години, в които това е натрапвано на човек и е упражнявано насилие върху него, води до това дори и той самият да има това вярване, че е слаб и несправящ се. Това, разбира се, не е съвсем така и с помощ и подкрепа човек може да намери сили в себе си.
Тоест няма един тип жертви – може да се случи на всеки един от нас?
Да, определено няма един тип. От опита ми на линията и хората, които се свързват, мога да кажа, че това се случва на хора на различни възрасти, с различна степен на оразование, различни етноси. Понякога имат добра подкрепяща среда от страна на близките си и семейството, в други случаи са изолирани от обществото и нямат подкрепата на хората около тях. Има разлика и в половете. Битува предубеждението, че само жените са жертва на насилие и мъжете не биха могли да бъдат.
Да, обажданията от мъже са много по-редки, но има и такива.
Какво обикновено „пречупва“ тези хора, така че те да се свържат с вас и да потърсят помощ? И има ли конкретни действия, които близките или тези хора могат да предприемат, за да не се стига до кризисни моменти и – както напоследък виждаме – фатални случаи?
Най-често обажданията са след скорошен инцидент на насилие. Често този епизод е изплашил човека с това, че насилието е ескалирало и е прераснало от психическо във физическо; или е застрашило живота му и това е изплашило потърпевшия; или пък е било преди само върху жената, да кажем, но мъжът е започнал да удря и децата. Относно действията – възможностите, които имат близките и самите потърпевши, са различни. Близките основно могат да предложат помощ и подкрепа на пострадалия, без да се натрапват и да притискат човека. Докато със самия пострадал може да се планира план за сигурност, който обаче е индивидуален в зависимост от случая – къде може да отиде, за да бъде на сигурно място, какви действия да предприеме по закон, може ли човек да се справи заедно с близките си, или рискът е висок… Важно да се намери помощ и от страна на службите – кризисен център, психологическа подкрепа, юридически консултации и т.н.
Напоследък си говорим именно за действията по закон и помощта от страна на службите – достатъчно ли прави българската държава за жертвите на насилие?
В момента има закон, който предлага защита на пострадалите и той дава важни форми на защита и същевременно случаите, който са със фатален край, зачестиха в последната година. Те показват, че има липси в системата и че са необходими промени.
Аз предполагам, че този въпрос е свързан с вълненията около конвенцията напоследък.
Което показа много по-сериозен проблем от недостатъците на съдебната система.
Всички, които работим от години в тази сфера, преживяхме трудно това, което се случи последните месеци [“дебатът” около конвенцията, пропагандата, с която тя бе обградена – бел.авт.]. Аз принципно не съм безнадеждна оптимистка, но същевременно вярвам, че това, което стана, показа проблем, за който не подозирахме. Но това все пак ще е начало на едно преобръщане в мисленето ни.
Дебатът показа по-скоро необходимостта от структурни промени в нашите нагласи, което е една много основна част в борбата срещу насилието като цяло.
Какви са тези нагласи и как могат да бъдат променени те според вас?
Това е труден въпрос. Мисля, че ние като общество показахме, че не сме готови да говорим за това, което се случва в много семейства, и предпочетохме да си затворим очите и да говорим за нещо друго.
А докато се правим, че нещо не съществува, няма и как да го променим.
Аз мисля, че неправителственият сектор прави много в това отношение. Същевременно често има разрив между държавата и НПО-тата, който в някои случаи стига до откровено заклеймяване на последните от страна на първите. Срещате ли трудности в работата си с институциите?
Не мога да ообощавам, понеже има случаи, в които работим добре с институциите и такива, в които не се получава диалог. Но като цяло бих казала, че има сериозни липси по отношение да можем да си сътрудничим отделните служби и организации и да има единна работа.
Според скорошни анкети голяма част от жените в България считат, че домашното насилие е много разпространено в обществото ни. Всичко това, за което говорихме – отношението към жертвите, стигмата, липсите в държавната политика – определено допринасят за този факт. Какво бихте казали вие на българите за домашното насилие от позицията на вашия опит?
Бих казала, че, да – домашното насилие е много разпространено и същевременно е тема, която поражда много срам и вина и трудно се говори за нея. Но ние като общество трябва да се преборим с това и да започнем да говорим – не само оставяйки отговорността в жертвите на насилие, но и всички ние, които ставаме свидетели през близки или съседи.
За финал – ако трябва да дадете примери на читателя през какво преминават ежедневно тези хора, какво бихте разказали?
Конкретни примери не мога да назова, понеже в нашия екип държим на конфиденциалността. Това, което мога да кажа обаче за хората, които са в ситуация на домашно насилие, е, че това е много тежко преживяване, свързано с постоянн страх, вина, срам, толкова силни чувства, който понякога „парализират“ хората и ги карат да се чувстват абсолютно безпомощни. Въпреки това тези хора правят ежедневни услия, за да прикрият това, да предотвратят следващ инциден на насилие или да предпазят децата си от насилието. Знам, че е трудно да си представим как човек може да живее с това ежедневно и да ходи на работа, да води децата на училище и да се справя с всичко останало. Но все пак е добре да се опитаме да си представим колко е трудно, за да не бъдем и толкова обвинителни.
А и да не оставаме безучастни.
Поняко и реалността не ни дава много материал за оптимизъм, но аз все пак вярвам, че всяка криза (ако може така да се нарече това, което се случи) води и до промяна.
И само ако продължаваме да работим в тази насока, ще може да дочакаме и резултатите.
„Терминал 3“ заедно с Български фонд за жените/Bulgarian Fund for Women стартира съвместна кампания за необходимостта от приемането на Истанбулската конвенция, паднала жертва на пропагандна кампания, изпълнена с лъжи, както и за значимостта на „домашното насилие“ като дълго пренебрегван обществен проблем.
