SHARE

Това е една вълнуваща и много истинска история. Разказва я Калинка Бонева от личния си фейсбукпрофил. Публикуваме я с нейното позволение. Тези дни тя, заедно с Виктор Асенов и прекрасните им кучета – водачи Карма и Идалго, покориха Северен Пирин и Вихрен. Тук можем само да перефразираме Екзюпери и неговия Малък принц като кажем, че най-хубавото е видимо за сърцето и това е най-важното. 

Денят плавно заспа. Познатият залез пълен с надежди доведе вечерта и часовете неусетно се заизнизваха. Зареяна в спомени загубих представа за времето. В последната седмица отново успяхме да откраднем няколко мига от вселенското безвремие само за нас. Пирин… Предизвикателство, обич и сила в едно. И скали, скали, много скали и камъни. Някои неща не се забравят. И всички снимки на света не биха могли да пресъздадат и една частица от усещането. Да си там, раницата да е част от теб и да вървиш, да вървиш, въпреки умората, да вървиш, вдишвайки дълбоко планинския въздух, да вървиш, а ушите ти да чуват само спокойствие и природна тишина. Ние бяхме двама. Не бяхме сами, не беше просто аз и ти, беше ние. Бяхме двамата когато върху нас се изливаше дъжда. С кофи, буквално. Още първия ден. Два часа не спря да вали. От обувките ми можеше да се напълни двулитрово шише, сигурна съм. А после преобръщах прането цяла нощ, за да съхне, а ти търсеше с какво да зареждаш телефоните. Бушона гръмна. Заспахме така… Като след наводнение… На следващия ден всичко беше сухо. Сменянето на вестници в обувките, петте печки благодарение на които в стаята беше около 53 градуса и въртенето на прането дадоха резултат.

13900145_1244035128953855_7438374319290395319_nИ после пътя към х. Демяница. Толкова тихо и спокойно покрай реката. В една перфектна цялост с природата, гората и водата… Откъде знаеше тая река, че те обичам, а? В гърдите ми трептяха любов и благодарност за всеки миг светлина с теб. После Вихрен. Новите приятелства. Каролев също беше с нас. Всяка скала по пътя ни даде да я опознаем и ни подари по още малко планински опит. Качихме Вихрен пълни с енергия.

13901305_1244035132287188_7179223710861114378_nСлязохме оттам спокойно и без да бързаме за никъде. Още един покорен връх, мислех си на път към хотела в буса. А ти спеше сгушен в мен. Уморен. Спокоен. Май само това имаше значение в онзи миг. Щастие на кристали. Следващия ден беше исторически. Групата порасна с още две положителни същества, Весела и Зора. Спонтанно и хубаво беше. Слънцето се прокрадваше през клоните на дърветата, а ние продължавахме напред. Ти винаги зад мен, винаги готов да дойдеш и да ми помогнеш, ако има проблем. Твоите стъпки ми даваха сигурност, че всичко е наред и аз продължавах смело да следвам кучето си без да мисля за всяка следваща своя крачка. Бъндерица, Казаните, Премката, Кончето и обратно. А небето над нас – несигурно, развълнувано, като че всеки момент ще извали всичките си вълнения върху нас. Размина ни се. След няколко часа преход най-сетне бяхме тук, до въжето, откъдето започваше нашето приключение. Накрая на това въже ни чакаше една цел да я постигнем.

13900261_1244035125620522_9196570457453812020_nОсигурени, леко уморени от прехода дотук заопипвахме скалите с крака и тръгнахме по въжето. Кол след кол,закачане след закачане, бавно и уверено стигнахме кончето. Обезопасихме кучетата и продължихме. На ръце, на крака, на два, на три, на четири, както дойдеше. Леко ми беше на душата в оня момент. Седловината със своите почти отвесни склонове беше наша мечта от години. Ето, че сега бяхме тук. Двамата. Дори не мислех в оня момент дали е високо или страшно, или дали някой друг незрящ е минал оттам преди това. Вярвах на въжето и на хората с нас, вярвах на енергията на природата и преливах от любов и благодарност. Отново… Заради нас… Вече сме вкъщи. И аз, и ти. Час след час си седя тук и си зяпам тихо навън. Нощната прохлада нежно навлиза в стаята… Като успокоение след горещия ден… Искам да съм навън. Да разперя ръце, да политна и да стигна някъде близо, близо до теб. Бързо се свиква с хубавото. Да се сгушиш вечер на най-топлото и сигурно място, в ръцете на любимия човек, и да заспиш заслушан в сърцето му. Да изплискате заедно басейна на хотела, защото играете лудо, лудо във водата. Да познавате почти целия персонал на хотела и да ги чувствате като стари приятели. Да спорите за дреболии и да разхвърляте багажа на другия. Да храните и извеждате кучетата заедно. Бързо се свиква да не си сам. Да… Далече си сега, но планинския въздух ме връща пак при теб. Пак по нашите места. Там, дето не един и два камъка се пързаляха под краката ни, там, дето оставихме следа с енергията си… Няма да е последния трекинг, вярвам в това. Няма да са последните върхове, които покоряваме заедно. Но ти помни, че когато няма обхват, когато звездите мълчат, а пътеките разказват, когато всеки камък носи история, тогава помни, ти не си сам. Аз съм с теб. И дори да се случи да не съм до теб знай ще ме намериш в изгревите, ония планинските, Вики. Които още не са стоплили скалите и не са пресушили росата. Тези, които сутрин ни носеха само надежда. И във водата ще ме намериш – тиха и бурна, ледена и топла, грижовна и силна като любовта. Брулещият вятър по върховете, от който ти се криеш с якета и шапки, той ще ти напомни всичко това. Вярвам в нас. И двамата преминахме през много, но се търсехме неизменно все на една и съща вълна. Трудностите не ни убиха. Дали сме станали по-силни? „Не пускай ръката му. Бъди до него, колкото и да ти се струва трудно понякога, кутре…“ Боже, пази ни!

* Снимките са на Mad Max Hikes

** Текстът е публикуван в цялост и без никаква редакторска намеса