SHARE

С показанията на Робърт Мълър пред Конгреса тази седмица навярно видяхме окончателния финал на разследването за намесата на Русия в американските избори и връзките на кампанията на Тръмп с Кремъл. Разследване, което не само погълна американската политика, но и ще има исторически последици както за вътрешната политика на САЩ, така и за отношенията по оста Вашингтон – Москва. Публикуваме редакционния коментар на New York Times. 

Ако търсите метафора за избледняващия идеал за американския държавен служител – този, който слага страната над партията си, истината пред PR-a или брандирането, – то ще е трудно да намерите по-добър пример от болезнения спектакъл в сряда как Робърт Мълър с изтънял от годините глас се опитва да бие тревога за подкопаването на американската демокрация от Русия.

Същата тревога, за която всички служители на разузнаването на САЩ и органи на реда предупреждават от три години: Русия атакува изборите ни през 2016 г. и набира все по-голяма сила днес. „Това не бе единичен опит“, каза г-н Мълър. „Правят го, докато си седим тук.“

Изправен пред две комисии на Конгреса, запълнени с политици, които искат да го използват, за да потвърдят собствената си версия за реалността, г-н Мълър изглеждаше слаб и на места дори объркан. Но той успешно отблъсна почти всички опити да излезе от рамките на доклада си за руската намеса през 2016 г. Само когато конгресмените решаваха да покажат истински интерес към руската намеса и участието на Доналд Тръмп, можеше специалният прокурор да направи изключение. „Надявам се това да не е новата норма“, каза г-н Мълър в даден момент, в отговор на въпрос дали американските кандидати сега трябва да се чувстват свободни да приемат чуждестранна помощ. „Но се притеснявам, че е.“

„Всеобхватната и системна“ природа на намесата бе най-ясното откритие на 448-страничния доклад на г-н Мълър, макар не по-малко притеснителни да бяха множеството начини, по които кампанията на Тръмп приема и окуражава тази намеса.

Няколко от ужасяващите примери: през 2016 докладът открива, Пол Манафорт, мениджърът на кампанията на Тръмп, дава изборни данни на руски агенти и споделя стратегията си за изборите с тях; през юни 2016 г. Доналд Тръмп-мл., синът на президента, договаря среща с руснаците в Trump Tower, очаквайки „мръсотия“ за кампанията на Хилъри Клинтън; на 27 юли с.г. Тръмп публично призовава руснаците да хакнат имейлите на г-жа Клинтън, пет часа по-късно те правят тъкмо това; след това кампанията изработва стратегия и послания около разкриването на откраднатите данни на щаба на демократите от WikiLeaks.

И в двете комисии почти всички републиканци дори не признаха заплахата от Русия и други страни. Като изключим Уил Хърд, конгресмен от Тексас, републиканците изглеждаха далеч по-концентрирани в браненето на г-н Тръмп и нападението на интегритета на г-н Мълър. Те атакуваха началото на разследването, което не бе започнато от Мълър, а в една изключително срамна полемика Ги Решенталър от Пенсилвания нарече разследването „неамериканско“.

В друга ера – тази, от която изглежда г-н Мълър да идва – атака от чуждо правителство, целяща да раздели американците и подкопае изборите им, можеше да предизвика друг отговор. Можеше да обедини законодателите да разработят надпартийни инициативи, за да стане ясно, както Адам Шиф, председателят на комисията по разузнаване, заяви „че ние, народът – а не чужди сили, които не ни мислят нищо добро – ще решават кой ни управлява“.

И въпреки целия фурор и опити за смяна на темата с Fusion GPS, досието на Стийл, съобщенията на Строк и Пейдж – републиканците не направиха особено много, за да оборят основните разкрития на г-н Мълър.

Разбира се, г-н Тръмп и ръководещият кампанията му екип не се притесняваше, че стореното от тях е грешно. Изборите през 2016 г. им предоставиха твърде много възможности да запълнят банковите си сметки. Като почнем през опитите на г-н Манафорт да използва позицията си, за да се измъкне от мултимилионен дълг, минем през желанието на г-н Тръмп да построи грандхотел в Москва, сделките за лична облага като че предопределиха кампанията.

Не забравяйте, че само няколко седмици преди изборния ден г-н Тръмп и повечето му съветници още смятата, че той няма никакъв шанс за победа. Истинската цел на кампанията бе да надгради бранда „Тръмп“ и да бъде „най-великата реклама в политическата история“, както я описа Майкъл Коен, личният адвокат на Тръмп. 

Тесните лични интереси обясняват и нагласите на г-н Тръмп към WikiLeaks, които трябваше да бъдат осъдени, а наместо това бяха възхвалявани като „съкровищница“. Когато г-н Мълър бе питан как коментира реакцията на г-н Тръмп, той отново за момент се откъсна от рамките на доклада. „Проблематично е умаловажително.“

Г-н Тръмп до голяма степен имаше един отговор за целия доклад: „Няма съглашение“ (No collusion). Но както стана ясно от показанията на г-н Мълър, това е подвеждащо. Защото „съглашението“ е правен нонсенс. Специалната прокуратура търсеше доказателства за престъпна конспирация и неуспехът ѝ да повдигне обвинения за нея до известна степен може и да се дължи на усилията на свитата на Тръмп да прикрият следите си или да възпрепятстват правосъдието по един или друг начин.

Що се отнася до възпрепятстването, г-н Мълър се видя в невъзможна ситуация. Работата на прокурора е да намери фактите и реши дали да повдигне обвинение. Но докато г-н Мълър бе длъжен да свърши първото от самото му назначение, то му бе забранено да направи второто заради политиката на Департамента по правосъдие, според която действащ президент не може да бъде осъден.

В резултат докладът, който той произведе, се намира в неразрешимия пъзел – документиращ доказателства, че президентът Тръмп може да е извършил федерално престъпление, но решително отказващ да се произнесе дали това е така или не.

Републиканците изразиха разбирамо недоволство, че г-н Мълър хвърли подозрения върху г-н Тръмп, без формално да му повдига обвинения за нищо. Особено след всичко изречено за пращане на Хилъри Клинтън „зад решетките“ по време на кампанията през 2016 г., бе добре да ги чуем да защитават презумпцията за невиност като същностен американски принцип. Незадоволителният отговор на г-н Мълър реално бе: завързани са ми ръцете.

Поне на два пъти г-н Мълър призова законодателите да подобрят споделянето на информация и друга координация между разузнавателните агенции – цел, подобна на реформите заради атаката на 11 септември 2001 г.

Но подобни законодателни усилия изглеждат малко вероятни. До ден днешен г-н Тръмп отказа да признае сериозността на руската намесата, а контролираният от републиканци сенат не желае дори да обмисля законодателство за подобряване на изборната сигурност – навярно защото ако го сторят, ще изглежда като признание, че изборите са били манипулирани.

Да признаеш очевидното изглежда като малка цена, но президентът изглежда по-притеснен за егото си, отколкото за опазването на американската демокрация – и това поставя всички ни, републиканци, демократи и независими – в опасност.

Колаж: Nicholas Konrad, изпозвал снимков материал на Doug Mills и Erin Schaff/The New York Times

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.