Според предложения в момента проект за антитерористичен закон всички, които активно започнаха протеста срещу Мафията на 14-ти юни 2013 г., щяха да са със спрян интернет, мярка за неотклонение „Подписка“ и без право да напускат страната.
Терминал 3 публикува този текст тъкмо днес, защото смятаме, че всеки опит на властта да ограничава гражданските свободи ще доведе до реакция от страна на нас, гражданите.
Ако МВР ви подозира във всяване на смут може да ви спре интернета.
„В момента може да се нарушат някъде правата на гражданите, но те са, за да може да се гарантира спокойствието и сигурността на всички миролюбиви граждани, които живеят в ЕС.“
Това са думи на зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов в защита на проектозакона за противодействие на тероризма. С него държавата може да създаде неконтролируемо нарушаване на основни човешки права до степен, до която ДАНС или МВР могат да Ви спрат интернета, да Ви забранят да си говорите с някого и да посещавате определени места ако ви подозират във всяване на смут и страх в населението.
Нужен ли е такъв закон на България и правилни ли са мерките, които са заложени в него?
В съвременния свят е безспорно, че тероризмът представлява заплаха, а нашата страна вече бе свидетел на един атентат в Бургас от 2012 г. Също така е важно да се отбележи, че много държави от ЕС и НАТО вече са въвели антитерористично законодателство. Проблемът, обаче, с предложения от правителството закон е, че той позволява на МВР и ДАНС да нарушават изключително базисни права без да е нужна сериозна мотивация за стореното. Това, както ще видим от сравнението с британското законодателство, не отговаря на международната практика за предотвратяване на тероризма.
По начина, по който е предложен за обсъждане антитерористичния закон, той повдига веждите на редица експерти. Съобразно него, министъра на вътрешните работи и председателя на ДАНС ще могат да забранят на определено лице да променя мястото си на живеене, да ползва интернет, да напуска на страната, да посещаване определени места, да притежава повече от един телефон, или да контактува с определени лица.
Без съмнение, така се нарушават основни човешки права, както констатира и самият Цветан Цветанов. Подобни ограничения, обаче, съществуват и в други държави. Разликата е в това как се осъществява контролът върху мотивираността и прилагането на тези мерки.
Липса на критерии
За да бъде наложена една от горепосочените превантивни мерки единственото условие е да може да се направи „обосновано предположение, че лицето е свързано с терористична дейност“ (чл. 16, ал. 1 от проектозакона).
Това е в ярък контраст с Британския акт на парламента за мерките по превенция и разследване на тероризма (Terrorism Prevention and Investigation Measures Act, 2011). На първо място, е важно да се отбележи, че в Обединеното кралство единствено вътрешният министър може да предлага налагането на такива мерки. Тук е и първата разлика; българският проектозакон създава възможност и за председателя на ДАНС, който не носи политическа отговорност и не подлежи нито на парламентарен, нито на обществен контрол, да предлага налагането на такива мерки.
Така се създава риск от масово налагане на превантивни мерки, без последващо търсене на отговорност от правителството, което е прекрасен начин за измиване на ръцете.
От друга страна, в българският закон е налично едно единствено условие за налагане на превантивна мярка – „обосновано предположение, че лицето е свързано с терористична дейност“. В британския съществуват четири материалноправни условия за налагането на подобна мярка:
- Да бъде задоволителна възможността, предвид всички вероятности, лицето да е, или да е било, замесено в терористичната дейност.
- Въпросната дейност да е изцяло или отчасти нова терористичната дейност (т.е. да не се налагат една след друга непрестанно мерки на основанието на едни и същи факти)
- Да се дадат основания да се предполага, че превантивните мерки, които ще бъдат наложени на лицето, ще защитят обществото от терористичния риск.
- И да се дадат основания да се предполага, че конкретните превантивни мерки ще предотвратят участието на лицето в терористичната дейност. (т.е. наистина ли ще бъде предотвратен атентат в София ако на лицето се забрани да напуска страната)
С това ясно се откроява разликата между българския проектозакон и британското законодателство. В Обединеното кралство вътрешният министър трябва да обоснове как конкретните мерки, които се налагат върху заподозряното лице ще го възпрат да извърши терористична дейност, от една страна, и как те защитят обществеността, от друга. Също така е създадена защита от непрестанното налагане на антитерористични мерки на базата на едни и същи доводи.
Тези защити в проектозакона на МВР липсват, но това дори не е краят на проблемите в настоящия закон. Друга проблемна област е съдебният контрол.
Слаб съдебен контрол
Според българското законодателство председателя на ДАНС или вътрешният министър трябва да отправят искане до председателя на специализирания наказателен съд за налагането на превантивна мярка. И съдът има срок от 24 часа, в които трябва да реагира – това, на практика, ще премахне всякаква възможност за задълбочен анализ на обстоятелствата по иска.
Също така, след като веднъж разрешението на съда е окончателно, в проектозакона липсва каквато и да възможност за последващ контрол, който да установи дали е нужно продължаването на мярката. В британското законодателство, съдът продължава да следи за нуждата от постановяването на превантивните мерки.
Важно е да отбележим, че максималният срок в британското законодателство за продължителност на антитерористичните мерки е две години, а у нас се предвижда да е по-кратък – 9 месеца. Разликата, както вече споменахме, е, че в Обединеното кралство за едни и същи обстоятелства мярка може да се наложи само веднъж, а по време на този период съдът ще прецени дали още съществува нужда от нейното налагане.
Въпреки че в британският закон присъстват далеч по-големи защити за правата на хората, то дори и той е сериозно критикуван в своята страна.
Най-плашещата част на българския проектозакон, обаче, не е нито липсата на условия за налагане на мярката, нито липсата на защита от действията на МВР и ДАНС. Тя идва от липсата на дефиниция в закона за това какво представлява „терористична дейност“.
Що е тероризъм и има ли той почва у нас?
Проектозаконът на МВР препраща към определението за тероризъм в Наказателния кодекс.
„Тероризъм” е всяко деяние по чл. 108а, ал. 1 от Наказателния кодекс, с цел да се създаде смут и страх в населението или да се заплаши, или да се принуди орган на властта, представител на обществеността или представител на чужда държава или на международна организация да извърши или пропусне нещо в кръга на неговите функции“
В Наказателния кодекс изрично е записано, че деянието се смята за тероризъм ако „с цел да се създаде смут и страх в населението…“ се извърши друго престъпление – напр. убийство. С други думи, един терористичен атентат правилно би бил определен като „убийство с цел да се създаде смут и страх в населението“.
Но списъкът с възможните престъпления е доста обширен – напр. – „Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.“ (чл. 326 от НК)
Следва ли от това, че е достатъчно да бъде поискано налагането на превантивна мярка ако МВР или ДАНС подозират, че вие може да разпространите невярна информация по интернет? При буквално тълкуване на проектозакона и при липсата на достатъчно време за съда да разгледа внимателно фактите по делото – да, това е възможен сценарии.
От това следва, че ДАНС и МВР ще придобият неограничената власт да забраняват ползването на интернет, напускането на страната, посещаването на определени места или говореното с определени лица.
Трябва да се отбележи и, че тези нови правомощия отиват в ръцете на напълно компрометирани в очите на обществото институции. Недоверието в тях основателно повишава критичността и подозрението към законопроекта, а липсата на практическа ефективност на мерките повдига и въпросът какви са действителните мотиви за приемането му.
За налагането на мерки, които ограничават правата ни трябва да има ясни критерии, постоянен съдебен контрол и точни дефиниции, чието тълкуване не може да доведе до абсурдни резултати. Без тях, може би държавният произвол ще е далеч по-страшен от потенциалния терор.
