От над един месец Изборният кодекс и режимът на отваряне на секции в чужбина са централна тема в българските медии.
Най-новите правила за отваряне на изборни секции в чужбина бяха предложени официално на 26 май 2016г[1] от депутати от трите управляващи коалиционни партньора плюс независими. Тези правила „почиват“ на два явни и един скрит параметър, които можем накратко да наречем „60-35-х“. Според тях, секции извън дипломатическите и консулските представителства (ДКП) се образуват
- при подадени минимум 60 заявления
- на територията на една държава се отварят общо не повече от 35 секции (включително и тези в ДКП). Разлика в това отношение между страни в ЕС и извън ЕС на практика няма.
В ЕС и извън ЕС вече няма да е едно и също
Прави впечатление, че за да се отвори секция извън ДКП в страна извън ЕС (например в Швейцария, Норвегия, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Турция), е необходимо изрично решение на Централна избирателна комисия по преценка на ръководителя на ДКП. Тази „преценка“ ще се прави въз основа на „териториалното разпределение на българската общност, отдалечеността на избирателните секции“ и изискването, общият брой на избирателните секции, които се образуват в една държава (включително и тези в ДКП), да не може да надвишава 35.
В това изречение е заложен и параметърът х „отдалеченост на избирателните секции“. Отдалеченост от какво? От българските диаспори или от най-близкото ДКП? Въпросът остава отворен, но очакванията могат да бъдат, че ще бъде по-скоро второто.
Преждевременни признаци на задоволство от новите правила
Още на 19 май се появи публикация[2], която с една проста диаграма се опитва да ни убеди, че новите правила представляват нещо като соломоново решение на така или иначе изкуствено създадения „проблем“ с изборните секции извън страната: 
Горната графика създава впечатление за „справедлива“ уравнивиловка по държави на максималния брой секции, които ще могат да бъдат открити. И че в страни като САЩ, Великобритания и Испания българските диаспори губят малко секции (6-7), което е израз на необходимия компромис.
Доколко наистина тези правила гарантират равното избирателно право? Преди да отговаря на този въпрос, ще изразя едно азбучно твърдение, звучащо радикално.
Равно избирателно право означава отваряне на над 1500 секции в чужбина
Броят на българските граждани извън страната, имащи право на глас, е около 850 000 души[3]. Това означава, че при отворени 428 секции на парламентарни избори 2014 (абсолютен максимум в изборната история в чужбина), в една секция се падат да гласуват средно 1 986потенциални избиратели.
За сравнение, в България на една секция се падат средно 500 потенциални избиратели (виж таблицата). При същата „норма“ в чужбина би трябвало да бъдат отворени 1663 изборни секции, или над 3 пъти повече от 2014 г., ако искаме въобще да можем да говорим за равно избирателно право.
| В страната[4] | В чужбина на избори за НС 2014 | В чужбина при равно избирателно право | |
| Брой секции | 11’749 | 428 | 1′663 |
| Потенциални избиратели | 6’008’304 | 850’000 | 850’000 |
| Среден брой потенциални избиратели на секция | 511 | 1′986 | 500 |
Тези прости изчисления показват, че на избори в чужбина държавата никога досега не е осигурявала, дори на теория, необходимите условия за упражняване на равно избирателно право от своите граждани в чужбина, чрез отваряне на достатъчен брой изборни секции. 
Този факт досега не беше толкова очевиден проблем, защото се възприемаше, че отворените със заявления секции отговарят на броя български граждани, реално желаещи да упражнят правото си на глас. Нещата обаче драстично ще се променят при евентуално приемане на правилото за отваряне на максимум 35 секции в чужда държава. Защото за пръв път държавата явно и предварително налага категорични ограничения на волята на гражданите да гласуват, които гражданите по никакъв начин, и при най-добра организация, не могат да преодолеят.
Защо „златният таван“ от максимум 35 секции на държава е откровено противоконституционен
Сред законодателните мотиви за въвеждане на това правило четем, че в съчетание с повсеместното въвеждане на необходимостта от подаване на 60 заявления, то ще гарантира „равнопоставеността в третирането, включително преценена на териториален признак“
Вместо обаче да гарантира равнопоставеността, това правило за пръв път ще подчертае точно обратното – неравнопоставеността в третирането, дължаща се на неравномерното географско разпределение на българските граждани по страни. Ще го илюстрирам със следния пример: 
В Швейцария към края на 2015 г. има 7800 български граждани[5] (включително и тези с двойно гражданство) на над 19 навършени години. При максимум 35 секции се получават средно 222потенциални избиратели на секция.
В Италия има към края на 2014 година 56 576 български граждани[6], от които приблизително 46 400 пълнолетни. При максимум 35 секции се получават 1 326 потенциални избиратели на секция.
В Испания към началото на 2015 г. има 115 447 български граждани[7] на над 19 навършени години. При максимум 35 секции се получават 3 298 потенциални избиратели на секция.
В Германия към края на 2015 г. има 180 452 български граждани[8] на над 20 навършени години. При максимум 35 секции се получават 5 126 потенциални избиратели на секция.
Досегашната практика е показала, че е невъзможно повече от 2 300 избиратели да упражнят правото си на глас в една секция (абсолютният рекорд е 2 294 души в секция в Мадрид през 2009г[9], и то при часове чакане на опашка). Може да се очаква, че ситуацията във Великобритания, САЩ и Канада е аналогична. Българските граждани в Швейцария за сметка на това са привилегировани.
Очевидно е, че с фиксирането на максимум 35 секции на държава се постига неравнопоставеност и реално ограничаване на конституционното право на глас по чисто субективни причини. За да има равнопоставеност, е необходим различен брой секции в зависимост от големината и географското разпределение на местните български общности на територията на страната.
Съществува и един специален казус, който ще възникне, ако се подадат по 60 заявления за над 35 секции в държава. Законодателят не е предвидил такъв случай и не е дефинирал критерии, по които ще бъдат определени „щастливите 35 секции“. Решението ще се вземе от ръководителите на ДКП и ЦИК. Каквото е да е това решение обаче, то ще представлява административен произвол и ще доведе до противоконституционно лишаване от право на глас на определена група български граждани.
В опит да се застрахова от възникването на такъв казус, законодателят вдига летвата за откриване на секция от 40 на 60 заявления, разчитайки, че българските граждани по света няма да успеят да се организират и да подадат по 60 заявления за повече от 35 секции.
40, 60, 100 заявления … или как избирателите от малките български общности в чужбина биват елиминирани от изборите
С вече приетия Изборен кодекс се ликвидират т.нар. „автоматични секции“. Те се откриваха без заявления в местата, в които на предходни избори в последните 5 години са гласували поне 100 български граждани. Повторно се въвежда необходимостта от подаване на заявления за всяка секция на всеки следващи избори, без да се държи сметка за „изборната памет“. Този път обаче се изискват 60, вместо, както преди, 40 заявления.
На практика, българите в чужбина отново биват принудени да се мотивират и организират да гласуват два пъти:
- веднъж със заявление за отваряне на секция
- веднъж с бюлетина в изборния ден
Важният въпрос обаче е не какъв да е обективният критерии, по който да се определя „правилния“ брой заявления, а защо въобще трябва да има такова правило? В България не се подават заявления, защото се отварят секции във всяко населено място, а броят на секциите се определя по броя на регистрираните в тях по постоянен адрес. Нима обаче след толкова избори в чужбина не се знае, къде със сигурност живеят българските общности?
Истината е тъжна. Ще припомним, че до 2013 година се наблюдаваше закономерността, при 40 заявления съотношението на броя подали заявления спрямо броя гласували в една и съща секция да е 1:3. Т.е. гласуваха около три пъти повече души в сравнение с тези, които са подали заявления. С други думи, с новото правило от 60 заявления, законодателят преследва една-единствена цел: елиминиране на възможността за отваряне на секции в места, където биха гласували по-малко от 150 български граждани.
Каква част от българските граждани по света попада в тази категория? Това не знае никой със точност. Отговорните български институции за организацията и провеждането на изборите в чужбина (ЦИК, МВнР и ДКП) никога проактивно не са се интересували от териториалното разположение на местните български общности в съответните държави и не са проявявали самоинициатива за откриване на секции там, а са оставяли това да определи „лотарията“ със заявленията.
Правилото на 60 заявления автоматично елиминира възможността на българските граждани в малките български общности в чужбина да гласуват, поради изключително високата трудност в рамките на 3 седмици да се организират и подадат 60 заявления в една електронна система, в която около 20-30% от опитващите се да подадат заявление срещат технически затруднения, които не им позволяват успешно да го подадат[10].
Погледите се насочват към Конституционния съд
В заключение може да се обобщи, че с правилата „60-35-х“, извлечени основно на база резултатите от парламентарни избори 2014, законодателят ще ограничи максимално възможностите за упражнението на правото на глас извън страната. Гласуването ще бъде трайно бетонирано като едно символично и на практика безсмислено упражнение.
Българските граждани по света ще продължат с участието си да легитимират изборите извън страната, без изглед за промяна на статуквото по какъвто и да е начин – нито постигайки впечатляваща изборна активност (страните, в които живеят големите български диаспори, получават „таван“ от максимален брой секции, респективно максимален брой български граждани, които ще могат да гласуват), нито имайки възможността да избират свои представители в парламента (поради несъществуващия МИР чужбина).
Остава надеждата, че правилата „60-35-х“ ще паднат в Конституционния съд. Достатъчни основания за такова решение на съда би трябвало да бъдат поставянето на българските граждани в чужбина в неравнопоставена позиция при упражняване на правото им на глас както спрямо условията и „нормите“ в България, така и помежду отделните държави, в които живеят български граждани. Нееднаквото третиране в никакъв случай не е свързано с обективни затруднения на българската държава да осигури гласуването в една или друга държава по света, защото няма доказано наличие на различни специфични условия[11] в отделните държави.
[1] Закон за изменение и допълнение на изборния кодекс, 654-01-08 / 26.05.2016г.
[3] Л. Гаврилов и С. Манов (данните са в процес на обработка)
[5] Швейцарка статистическа служба
[6] Италианска статистическа служба
[7] Испанска статистическа служба
[8] Германска статистическа служба
[9] Протокол от СИК Мадрид 2009
[10] Оценка на автора от наблюдения в над 70 секции по света
[11] РЕШЕНИЕ № 4, по конституционно дело № 4 от 2011, София, 4 май 2011 г.
