“Когато стоките не прекосяват границите, това правят войниците”, казва преди почти двеста години френският философ Фредерик Бастиа.
Опитът на международната политика след Втората световна война потвърждава, че нациите, които имат сходна (и демократична) форма на управление и близки търговски връзки, не воюват помежду си. На това разбиране са основани и споразуменията за свободна търговия, които често влекат със себе си и политическо сближаване.
На фона на този принцип обаче търговските политики на вече-не-толкова новата администрация на президента Тръмп изглеждат озадачаващи. Въпреки че изглежда невероятно те да доведат до военен конфликт, както това би могло да се случи в една по-ранна епоха, в която такъв конфликт не би струвал толкова скъпо на участниците в него, колкото днес, то въвличането на няколко от най-големите износители в света във все по-разгорещена търговска война вече е факт.
Дори само събитията от последните няколко дни сочат до какви висоти е стигнал търговският конфликт. От една страна, САЩ наложиха 25% вносно мито на китайски машини и електроника, оценявани на около 50 милиарда долара годишно. В отговор китайската страна въведе свои мита на широк набор от американски стоки, сред които соята, автомобилите и уискито. По-рано администрацията на Тръмп успя да разгневи както Си Дзинпин с искането си за „балансиране“ на митата при вноса на автомобили, така и редица износители на суровини, сред които и Южна Корея, с повишаването на налозите върху стоманата и алуминия.
Формално всяка една от тези промени в митническата политика има оправдание. Китай попадна във вниманието на президента, от една страна, благодарение на значителния търговски дефицит, който САЩ имат към източноазиатската държава, от друга – систематичните нарушения на патенти и интелектуална собственост. Европейските автомобили пък са обект на недоволство, тъй като редица американски потребители ги предпочитат пред местното производство.
Действията на Тръмп са донякъде обясними – пред собствените му избиратели увеличаването на митата изглежда най-вече като опит за изпълнение на предизборното му обещание да ревитализира американската икономика, най-вече чрез създаване на нови работни места в производството и добива и връщането в САЩ на дейността на фирми, които днес работят в други държави. Логиката на протекционистката политика, която САЩ провеждат в момента, диктува, че по-високите мита би трябвало да осигурят конкурентно предимство на местните производители, а по-високите цени да накарат потребителите да предпочитат техните продукти.
Предишните опити за водене на политика на протекционизъм обаче сочат, че резултатите най-често са тъкмо обратните. От въвеждането на нови и повишаването на съществуващи мита печелившите са малко, а повечето са губещи.
Най-общо загубилите могат да бъдат разделени в няколко групи:
1) Американските производители – по-високата цена на суровините ще означава, че фирмите, които разчитат на внос, ще бъдат принудени или да увеличат цените на стоките си, или да намалят печалбите си. От повишаването на митата върху техниката ще пострадат пък фирмите, които извършват част от производството си в чужбина, и след това внасят продукцията си обратно в САЩ (което е и значителна част от причината за съществуващия на хартия търговски дефицит), сред които са на практика и всички американски високотехнологични компании.
2) Американските износители – както видяхме, налагането на по-високи мита върху определени видове внос и върху вноса от определени държави води до въвеждане на симетрични мерки от другата страна. Това от своя страна ще рефлектира върху фирмите от САЩ, които изнасят за тези държави, и в крайна сметка ще доведе до загуба на работни места и потенциално производство на американска почва.
3) Американските потребители – в крайна сметка цената на протекционизма и търговските войни се носи най-вече от крайните потребители. Ефектът върху тях е двоен – от една страна, той идва по линия на повишените цени на местната продукция, произвеждана с вносни суровини, а от друга – чрез по-високите мита на вносните продукти. И в двата случая или ще се намали покупателната им способност, или ще се намали възможността им за избор, или и двете.
4) Американската дипломация –докато САЩ и Китай от известно време не са в най-добрите си възможни взаимоотношения, през последните месеци митническата политика на администрацията на Тръмп успя да подразни голяма част от традиционните партньори и съюзници на страната. Продължаването и задълбочаването на търговската война рискува единствено влошаването на отношенията с още повече държави и увеличава цената на възстановяването им след неизбежния провал на политиката на протекционизъм.
Потенциалните негативни последствия не спират дотук. Възможно е увеличение на цените на част от ключовите суровини на международните пазари, загуба на работни места в САЩ, забавяне на икономическия ръст и дори конкретни действия на пострадалите страни в Световната търговска организация заради нарушения на добрите търговски практики.
Митническата политика на Тръмп демонстрира преди всичко непознаване на икономическата теория и история. Ако може изобщо да се говори за печалби, те ще са предимно краткосрочни, и то чисто политически.
И докато надали ще се стигне до реална война (по Бастиа), резултатът от тях ще бъде международна икономическа и политическа бъркотия плюс ощетени бизнеси и потребители – както в САЩ, така и в техните търговски партньори.
Автор: Адриан Николов/Институт за пазарна икономика
Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
