Блокадите на ключови кръстовища в София вероятно създават смущение в обичайния поток на живота на един или друг от нас, но имат своята логика и оправданост като форма на упражняване на свободата на изразяване на мнение на тези български граждани, които протестират срещу разпада на правовата държава в България и като крайна стъпка на натиск срещу отдавна самозабравили се властници. Когато мрънкаме, заради това, че трябва да заобикаляме най-преките и удобни транспортни артерии на един град или недай си боже попаднем в задръстване, в каквито така или иначе редовно попадаме в този град, все пак е добре да си даваме сметка и да не забравяме, че гражданското неподчинение е крайна, но жизненоважна за просъществуването на демократичното общество форма на упражняване на гражданско отношение към това, което е нередно в обществото, във функционирането на държавата. И мощен катализатор за неговата промяна. И то тогава, когато формалните носители на властта са останали глухи за мнението на голяма част от гражданите и настроенията в обществото.
Гражданското неподчинение, и дори идеята за легитимно използване на сила срещу формалните носители на властта, за преучредяване на властта, когато тя се е откъснала от тези, които управлява, е положение, заложено в основите на някои от най-значимите и стари демократични модели, като този на САЩ или този на Френската република. И когато смятаме, че блокирането на няколко ключови кръстовища е твърде скандален акт, твърде голям проблем, защото ни нарушава обичайния егоистичен порядък на ежедневието, е добре да погледнем малко отвъд границите на нашата мила родна страна, защото логиката на живота и способността да се формира смисъл не започват и не свършват на българските граници. Във Франция например при големи и продължителни протести понякога се стига не просто до блокирането на едно-две кръстовища, а до повсеместни блокади на транспортни артерии, до блокади на автомагистрали и железопътни линии. А във Франция, за разлика от България, железопътният транспорт е основната форма на транспорт и през него минава нормалния порядък на живота на основната част от френското общество.
Преди години, когато следвах в Нанси, имаше масови протести срещу предприета от правителството на Доминик дьо Вилпен реформа в трудовото законодателство чрез създаването на т.нар. договор за първо работно място. Протестите започнаха като ежедневни демонстрации, преминаха през барикадиране и блокиране на училища, университети и важни и обществени сгради, и завършиха като блокажи на железопътни линии и магистрали. За мен, като човек идващ от България, тази последна фаза на протестите беше доста стряскаща. Когато разговорях със състудените ми, опитвайки се да разбера тяхната логика, всички в един глас отговаряха: когато правителството пренебрегва волята и интересите на гражданите, те имат легитимно право да го накарат да отстъпва със сила. Затова блокираме гари, жп линии и магистрали. И друго ми направи впечатление тогава, колкото и да беше затормозено ежедневието им, масата хора във Франция не мрънкаха срещу блокадите, а изразяваха под различна форма солидарността си с протеста.
Затова, когато живее в демокрация, която гарантира неговата лична свобода и свободата на обществото срещу всяка произволна и самозабравила се власт, гражданинът трябва да може да погледне отвъд върха на собствения си нос и елементарния комфорт на ежедневието, с които е свикнал. И да разбере, че понякога крайната форма на протест е необходима, за да се върне развитието на държавата и обществото в границите на разума и нормалността.
Снимка: Иван Червенков
