Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. В коментар за Washington Post тя анализира президентското вето в Полша, което върна опитите за съдебна чистка на управляващите обратно в парламента.
Европейската комисия даде днес на полските власти един месец да отменят пакета от закони, които ще поставят съдебната власт в политическа зависимост от правителството. Ако до един месец Полша не смени курса – комисията предупреди, че ще започне процедурата за налагане на най-тежкото наказание – отнемане на правото на глас. Коментарът на Ан Апълбаум:
Ако едно илиберално правителство – демократично избрано, но решено да промени правилата – опита да извърши нещо противоконституционно, какво могат да направят хората?
Какво може да направи политическата опозиция? Това е дилема, която познаваме от няколко страни – Русия, Венецуела, Турция, Унгария, Полша и вероятно скоро от Гърция. Както съм казвала и преди, прогнозите са мрачни за тези, които искат да останат в границите на закона.
Един частичен отговор са мирните улични демонстрации, въпреки че това е влудяващ вариант. Повечето хора нямат време да стоят в тълпа всеки ден или всяка вечер; скандирането и речите могат да бъдат повтаряеми; и най-вече – правителството не е задължено да слуша. Усилието може да изглежда безсмислено и често е – освен ако не докосне сърцата и умовете на лидерите на управляващата партия. През последната седмица в Полша се случи точно това.
Сложната история с две думи: националистическото правителство на Полша вече е натрупало актив от конституционни нарушения и недемократични решения, включително политизирането на обществените медии, армията, институцията на главния прокурор, държавната администрация и конституционния съд. Преди няколко дни управляващите прокараха три закона, които биха позволили разпускането на Върховния съд, уволняването на десетки съдии и заменянето им с хора на властта.
Последваха масови демонстрации из цялата страна, всяка вечер през изминалата седмица във всички големи градове, но също и в много малки населени места. Десетки хиляди – вероятно стотици хиляди души пяха „Пинк Флойд“, химна, антикомунистически песни от 1980-те. Стояха пред съдилищата със свещи. Те пяха “Тук е Полша” – удар по правителствената пропаганда, която атакува демонстриращите, като ги нарече “чужди”, “предатели” или “внуци на Държавна сигурност”, платени от Джордж Сорос.
Мнозинството от полското правно съсловие – адвокати, преподаватели, съдии, сред тях и много консерватори – излязоха със становища в подкрепа на протестиращите. И тази картината с толкова много души по улиците, вдъхнови влиятелни чужденци, включително и съюзниците на Полша в лицето на Европейския съюз и дори Държавния департамент [на САЩ – бел. прев.] също да се намесят.
Правителството и парламентарното мнозинство останаха равнодушни. Но полският президент Анджей Дуда бе разклатен. Въпреки че за разлика от френския си или американски еквивалент полският президент има много ограничена власт, едно от правомощията му е способността му да налага вето над закони. Дуда дължи работата си на управляващия лидер на партията и не бе склонен да използва дори тази малка власт в миналото. Той бе пряк съучастник в подронването на Конституционния трибунал – решение, което отключи тази поредица от събития.
Но гледката на сънародниците му по улиците явно го е уплашила. И той наложи вето на два от трите противоречиви закона. Поне незабавното разпускане на Върховния съд е отложено.
Историята не свършва тук, разбира се. По-нисшестоящите съдилища, директно засегнати от единствения закон, на който президентът не наложи вето, все още са в опасност. Законите се връщат обратно в парламента, където е възможно да получат единствено символични изменения преди отново да бъдат представени за гласуване. Държавните медии, които в един момент заявиха на зрителите си, че демонстриращите искат ислямизацията на Полша, ще продължат да лъжат за това, което се случи.
Но поне за няколко дни хората, които посветиха вечерите си през последната седмица на тази кауза, могат да се поздравят за успеха. В края на краищата целта на демонстрациите не е да подсили възгледите на хора, които вече ги споделят помежду си, а да достигне отвъд и да убеди онези, които не ги приемат. И само този път те успяха.
