Спомняте ли си лятото на 2015 г.? Единствената новина, която владееше информационния поток от сутрин до вечер бе гръцката дългова криза и драматичните преговори между Атина и ЕС. Изведнъж всички станаха експерти по финансова политика, а обикновеният българин с лекота можеше да ви обясни кои са Ципрас, Варуфакис и Волфганг Шойбле – или поне отговорът му би бил по-точен, отколкото ако го попитате коя е Теменужка Петкова ( FYI това ни е енергийният министър).
След като видяхме развитията от последния месец, чиято кулминация бе изминалата седмица, то не е трудно да си представим как би била отразена гръцката трагедия ако се бе развила днес. Тя, навярно, щеше да бъде спомената единствено в отдел “Световна икономика” на Financial Times и то под графиката на сриналия се паунд.
Та, какво се случи през изминалата седмица? Видяхме политически интриги, дойстойни за сериал на HBO в Британия след Brexit, после станахме свидетели на нови терористични атентати във Франция и преди да можем да си поемем дъх, вече имахме съмнителен опит за военен преврат в Турция, последван от политическа чистка в държавата.
Но освен бурна, изминалата седмица отбеляза няколко ключови събития, които ще имат отражение върху хода на историята. На първо място, трябва да започнем със събитие, което може да ви се стори, че се случи преди години, но всъщност бе едва в края на по-мината седмица.
На 8 и 9 юли се проведе среща на върха на НАТО във Варшава, на която за пореден път Русия беше разпозната като агресор и основно предизвикателство пред Алианса. На нея се взеха няколко съществени решения. Като например – че в Балтийските страни и Полша ще бъдат разположени военни сили от януари 2017 г. Друго, също така важно решение бе, че до октромври месец 2016 г. НАТО ще разработи предложение за съвместна подготовка и учения на страните-членки от Черноморския регион.
Тези събития бяха съпроводени от поредното неуместно изказване на българския премиер, който се обяви за “демилитаризация на Черно море”. Реакцията му спечели почитатели… в лицето на Russia Today, която съобщи, че за разлика от агресивните поляци, българският премиер се е борил за “деескалация на напрежението”. Важно е да се отбележи, че освен Борисов, никой никога не е говорил за изграждането на военноморски сили на НАТО в Черно море, чиято цел да бъде война с Русия (!).
И докато все още се правеха анализи за случилото се във Варшава, в понеделник (11 юли) стана ясно, че битката за следващ премиер на Великобритания приключи преждевременно. Това стана, след като току-що кандидатиралата се Андреа Ледсъм се отказа от надпреварата с едно обяснение – не било подходящо времето за вътрешнопартийни битки.
Това рязко промени и плановете на британския премиер Дейвид Камерън, който искаше да посвети последните месеци на своя мандат на амбициозни проекти като подновяването на ядрения арсенал на страната. Уви, оказа се, че ще трябва да си опакова багажа за 48 часа, защото на Даунинг стрийт 10 в сряда (20 юли) ще се нанесе “желязната лейди с леопардовите обувки” – Тереза Мей.
Не измина и ден, обаче, откакто кралицата церемониално предложи на Тереза Мей да бъде втората жена министър-председател на Великобритания – God Save the Queen(s) – преди друг герой да е застанал под прожекторите. Борис Джонсън бе избран от г-жа Мей за външен министър на Острова в четвъртък (14 юли).
Медиите започнаха да си съперничат коя колко повече обидни и неадекватни коментара на Борис може да намери и припомни. Примерите са безмерни – като започнем от това, че Хилъри Клинтън му напомняла за “садистична сестра от заведение за душевно болни”, сравнявайки я със сестра Ратчет от “Полет над кукувиче гнездо”, преминем през стихотворението му, в което намеква, че Ердоган е имал сексуален акт с коза и завършим с това, че наскоро сравни Европейския съюз с Хитлерова Германия.
За да се затвърди мнението, че изборът на Борис е меко казано необичаен, в същия ден (четвъртък – 14 юли) – френският външен министър Еро обяви Джонсън за “лъжец”, а назначението му за “знак за британската политическа криза, която последва след референдума”. Отзиви се чуха и от Германия, когато немският външен министър Щайнмайер заяви, че поведението му е “безобразно”.
И докато медиите се чудеха за кое по-напред да пишат в ранните часове на петъка (15 юли) се случи терористичният атентат в Ница. Светът отново бе в траурно мълчание, докато се брояха жертвите. По последни данни 84 загинали, от които 10 деца, и 202 ранени, от които 52 в критично състояние и 25 на интензивни грижи.
Атентаторът бе припознат като 31-годишния Мохамед Булел, който има двойно френско и тунизийско гражданство, но е живял във Франция през последните години. Отново ДАЕШ пое отговорността за трагедията и отново започна дебата за това доколко Запада сам си е виновен.
За изминалите години разбрахме, че всеки подобен акт носи едно и също послание на страх, гняв и отчаяние, което захранва популистите в Европа. И тази история, щеше да се развие по този сценарии и дни наред щяхме да слушаме воплите на Марин льо Пен, за която кампанията за президент на Франция отдавна е започнала.
Но и тази история остана незавършена, защото до края на деня светът бе вперил поглед към друго събитие – “Опит за военен преврат в Турция” гласяха медиите в петък (15 юли) вечерта, “Неуспешен опит за преврат” бе посланието на следващата сутрин и “Политическа чистка след неуспешния преврат” бе новината през съботната вечер (16 юли). Така, за няколко часа видяхме как режимът на Ердоган се разправи с опонентите си в армията и премахна неудобните магистрати от съдебната система и обвини политическите си врагове в опити да го детронират силово.
В цялата тази суматоха дори Доналд Тръмп, който обикновенно е на първа страница на всички световни издания, не успя да застане в центъра на вниманието с факта, че в петък (15 юли) избра губернатора на щата Индиана – Майк Пенс, за свой кандидат за вицепрезидент.
Съществува древно китайско проклятие “Да живееш в интересни времена” (всъщност британска поговорка, но това е друга тема). Времената са такива. Историите остават незавършени и поуките от тях са противоречиви. Обречени сме да прескачаме от събитие на събитие и от тема в тема. Без значение дали става дума за агресията на Русия, изборите в САЩ, напускането на Великобритания на ЕС, атентатите във Франция или режимът в Турция.
Последните събития, навярно, спасиха Борис Джонсън от публично унижение за още няколко дни, но те няма да изместят дебата откъде идва тероризмът във Франция и как точно популистките обещания ще го възспрат.
И сигурно в това се състои проклятието на поговорката. Ако само следим, но не съумяваме да анализираме случващото се пред очите ни, тогава семплите изводи остават единствените отговори. А те в повечето случаи са грешни и в известен смисъл – проклети.
