Правилно ли си спомням, че през 2009 „Под игото“ спечели безапелационно „Голямото четене“?
Егати парадокса, нали?
Че как тъй хората са посочили за най-четена българска книга онази именно, която грам не разбират?! Лицемери нЬедни („гадни“ в превод на СБЕ)!
И още един парадокс – родните кресливи патриоти често-често ни повтарят, че македонски език няма и че туй си е чист български. Значи така, уважаеми сънародници, хонорувани преподаватели, брадати професори и прости селски даскалици, македонският е български и не се нуждае от превод, а пък Вазовият архаичен български не го разбираме и му трябва осъвременяване?
Нещо хич не моа го вдяна туй („нещо никак не мога да го разбера това“ на СБЕ).
СБЕ, за ваша информация, е абревиатура и означава съвременен български език.
След 30-40 г. вероятно ще се наложи и песните на Ицо Хазарта да се превеждат на СБЕ. Макар, че като се замисля, той си използва думи от времето на Вазов. Ей ви един нагледен пример:
„…Аверът ми дава на вересия в магазина, дължа му 50 не съм го виждал от година“
Тия думички „авер“ и „вересия“, чини ми се („струва ми се“ на СБЕ), са некви чукА си и архаични.
Между другото, преди години, докато четях „Името на розата“ на Умберто Еко, постоянно си помагах с тълковен речник и „превод в ефир“ на всяка втора дума. Което не означава, че трябва да я опростим и сведем до лесносмилаемия език на улицата. Четенето изисква усилие, упоритост и труд. Това наричам аз интелектуално обогатяване, усвояване на нови думи, научаване на непознати факти, достигане до нови хоризонти. Абе, знание му викат. Страшно клише е, знам.
Когато бях в гимназията (което беше в края на 80-те до средата на 90-те) „Под игото“ си звучеше все така екзотично архаично, както и днес. По същия начин е звучало и на нашите родители. Така ще звучи и след 50 г. И в това няма нищо лошо. Даже е хубаво, непреходно, вечно някак! Езикът е живата история на народите, свидетелство за безбройните перипетии, поражения и триумфи, през които са преминали.
Кажете ми сега, не намирате ли за трогателно, анахронично красиви Вазовите думи:
„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна.“
Ами, че това е поезия, бе хора, чиста поезия!
И който не го разумява („разбира“ на СБЕ), да ме прощава.