SHARE

Правилно ли си спомням, че през 2009 „Под игото“ спечели безапелационно „Голямото четене“?

Егати парадокса, нали?

Че как тъй хората са посочили за най-четена българска книга онази именно, която грам не разбират?! Лицемери нЬедни („гадни“ в превод на СБЕ)!
И още един парадокс – родните кресливи патриоти често-често ни повтарят, че македонски език няма и че туй си е чист български. Значи така, уважаеми сънародници, хонорувани преподаватели, брадати професори и прости селски даскалици, македонският е български и не се нуждае от превод, а пък Вазовият архаичен български не го разбираме и му трябва осъвременяване?
Нещо хич не моа го вдяна туй („нещо никак не мога да го разбера това“ на СБЕ).
СБЕ, за ваша информация, е абревиатура и означава съвременен български език.
След 30-40 г. вероятно ще се наложи и песните на Ицо Хазарта да се превеждат на СБЕ. Макар, че като се замисля, той си използва думи от времето на Вазов. Ей ви един нагледен пример:

„…Аверът ми дава на вересия в магазина, дължа му 50 не съм го виждал от година“

Тия думички „авер“ и „вересия“, чини ми се („струва ми се“ на СБЕ), са некви чукА си и архаични.

Между другото, преди години, докато четях „Името на розата“ на Умберто Еко, постоянно си помагах с тълковен речник и „превод в ефир“ на всяка втора дума. Което не означава, че трябва да я опростим и сведем до лесносмилаемия език на улицата. Четенето изисква усилие, упоритост и труд. Това наричам аз интелектуално обогатяване, усвояване на нови думи, научаване на непознати факти, достигане до нови хоризонти. Абе, знание му викат. Страшно клише е, знам.
Когато бях в гимназията (което беше в края на 80-те до средата на 90-те) „Под игото“ си звучеше все така екзотично архаично, както и днес. По същия начин е звучало и на нашите родители. Така ще звучи и след 50 г. И в това няма нищо лошо. Даже е хубаво, непреходно, вечно някак! Езикът е живата история на народите, свидетелство за безбройните
перипетии, поражения и триумфи, през които са преминали.

Кажете ми сега, не намирате ли за трогателно, анахронично красиви Вазовите думи:
„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна.“

Ами, че това е поезия, бе хора, чиста поезия!

И който не го разумява („разбира“ на СБЕ), да ме прощава.

SHARE
Казвам се Розалина Темелкова, a.k.a. Rozix. Rozix, Catherine Deneuve, Rozix, Roxette, Rozix, Kurt Vonnegut, Rozix, Cinema, Rozix, Words. Това съм аз накратко. Останалото, ако искате, може да прочетете. Ако ли не: Better to write for yourself and have no public than to write for the public and have no self. Cyril Connolly