SHARE

1.

Лутецките арени са едно от богатствата на Париж, останали от Римската империя. Разположени в Латинския квартал, в централната част на града, днес парижани се изтягат по 2000-годишните каменни скамейки или играят на петанк в кръга, в който някога за живота си са се борили римските гладиатори.

Арените са разкрити през 1860 г., по време на строеж по разширяване на пътя в града. Забравени по време на средните векове, римските находки ще бъдат унищожени в името на новата инфраструктура и амбициозните проекти на Наполеон III, който променя облика на Париж и го превърща в това, което познаваме и днес. Да, така би звучала историята на Арените, ако не се беше намесил не друг, а Виктор Юго.

“Господин президент – пише той в писмо до Градския съвет в Париж през 1883 г., дълго след като се е завърнал от изгнанието си по времето на последния император във вече Третата Република, – не е възможно Париж, град на бъдещето, да извърне очи от живото доказателство, че той е град на миналото. Миналото ни носи бъдещето. Арените са античния белег на големия град. Те са уникален монумент. Градският съвет, който ги унищожи, унижожава себе си. Запазете Лутецките арени. Запазете ги – на всяка цена. Ще направите нещо полезно и, което е от по-голямо значение, ще дадете велик пример!

Останалото е история, която може да докоснете сами в едно от биещите сърца на Европа – Париж.

Guilhem Vellut, Paris, France, Wikipedia

Пренасяме се малко по-късно, през 1948 г. в България на “светлото бъдеще”. Майката на прогресивното човечество – Партията (бащата на прогресивното човечество по това време е Сталин, макар че по-късно и това ще се промени) ще въведе страната в индустриалното чудо на новото време. Из цялата страна започват да се провеждат работни дейности, които да развият природните богатства на страната; строят се фабрики, предприятия, развиват се индустрии. Често това става за сметка на изнасяни тихомълком златни съкровища и археологически находки, които ще се обърнат във валута – символа на по-равното равенство между някои другари.

Същата година по време на строежа на язовир “Георги Димитров” екип от български археолози открива столицата на Одриското царство, датирана 320 г. пр. Хр. Става ясно, че в некропола на Севтополис, първият тракийски град в България, са погребвани траки от върха на йерархията, а крепостта е била личната резиденция на Севт III, богато декориран пример за елинистическа архитектура.

Това е периодът, в който България е принудена по една или друга линия директно от СССР да забрави своята “българщина”. Българите започват да разбират, че всъщност всички велики открития са правени от Съветския съюз, който има най-богатата история и най-светлите примери за човешки прогрес. Личности като Симеон Велики ще тънат в забвение дълго време поради техните “империалистически” наклонности, българското читалище – символ на просвета, култура и висок дух – ще бъде бавно ликвидирано; традицията на българската култура и изкуство ще бъдат подчинени на партийната идеология и всичко това ще се превърне през 60-те в това, което познаваме и днес – кух патриотизъм, примесен с национализъм, който замъглява ума и разпалва емоциите.

Разбира се, след като става “най-добре проученият комплекс на територията на България”, прогресивното човечество продължава със строежите, а днес Севтополис продължава да се намира на дъното на язовир „Копринка“. Изчислява се, че неговото изкарване от прогресивното светло бъдеще в тежката реалност на настоящето ще струва минимум 50 милиона евро.

3.

Докато кръстосвам Франция, търся сърцевината на характера ѝ, опитвам различните ѝ региони (нито един от които не се счита за “френски”, регионалната идентичност е пуснала здрави корени у французите), възхищавам се на природата и кухнята, попивам градски, регионални, национални и какви ли не музеи, една мисъл не напуска главата ми.

България и Франция ужасно си приличат.

Чужденците тепърва откриват България поради сложната ѝ история: кухнята  наречена от Politico “най-добрата кухня в Европа”;  виненото богастство – все по-популярно в средите на най-големите сомелиери; българите – мнителни отначало, твърди като хрупкавата коричка на хляб… и меки отвътре, също като срединката му… с циничен, почти черен хумор, който кара по-обидчивите да повдигат учудено вежди, а останалите да се смеят от сърце. Природната красота.

Храна, вино, шарена черга от горчиво-сладки характери, природа – всички тези съществителни могат да се отнасят както към България, така и към Франция.

Съществува един тънък детайл: българите откриват своята история наравно с чужденците и са много далеч от това да я обичат – така, както тя заслужава. Междувременно техните “близнаци по душа”, французите, отдавна са схванали, че любовта към родината си проличава в отношението към нея. Културното наследство се пази с почти религиозен плам, историята се разказва в пълнота от конфликти и противоречия, а британският комик Джон Оливър не е далеч от истината с думите, че “Франция е страната, в която сладкишите имат повече права от хората”.

Традициите, френската култура, френската история, френската съдба и най-вече френските ценности са ясно дефинирани понятия и поради това е ужасно трудно те да бъдат изкривявани за политически цели – както видяхме през последните две години с провала на крайнолявото и крайнодясното да капитализират от световните и вътрешни кризи на гърба на страната.

У нас същите традиции, култура, история и ценности все още остават абстрактни понятия.

Извадка от „Пътя на гражданина“, който се преподава във френските училища. Ключови са усвояването на ценностите и правилата на Републиката – плурализма на мненията, убежденията и начина на живот, зачитане на правото и законите; образованието в областта на медиите и информацията – разшифроването на образи и информация, упражняване на критично мислене, изграждане на аргументирано мнение; участие на учениците в социалния живот и изграждането на тяхната среда и живот.
Източник: Министерство на образованието и науката на Франция

4.

Повратността на времето ли дава този празен национализъм, в който родното се ограничава до партийната линия – дали си с нашите, или не; до етническата линия – дали си бял, или не; и до помненето на удобната история и превръщането ѝ в едноизмерен лозунг?

Сравнявайки силно съхранените регионални обичаи, разнообразни кухни, истории на “Шестоъгълника” се сещам неволно за тениските на Владимир Путин и руските знаменца в Несебър, шопските терлици в Копривщица (явно тези се продават най-добре), пустотата в Банско, където стари дюкяни тънат в прах зад заключени врати; портрета на Сталин, гордо изложен от един от художниците непосредствено до катедралата св. “Ал. Невски”, около която по партийна линия вярващите са били провокирани и гонени от милицията едва три десетилетия по-рано.

Освен етнолозите и фолклористите едва ли има някой, който да познава сложността на българския фолклор в детайли; да говори за преплитането на езическото с православното, на азиатското с европейското; да познава регионалните обичаи, митове и легенди. Едва ли повече от трима случайни души на улицата могат да ви кажат какво е “алафранга” – стремежът на следосвобожденските българи да следват именно френската мода. Нещо повече – президентът на страната прави днешните цивилизационни избори вместо нас, отдалечавайки будителите ни от европейския идеал. Акт, който кара историята да крещи… и който пропуска факта, че европейските вещи, литература, материални ценности и изкуство, принадлежали на българите от началото на ХХ в. накрая се озовават в ръцете на съветските другари, по стените на техните скъпи вили или под охранените им седалища.

Социална шизофрения. Това е името на случващото се с историята ни, с националната ни идентичност, с културното ни наследство. Започнало като умишлена политическа инициатива, днес то продължава единствено защото инерцията не може да бъде спряна – противовес почти не е останал.

5.

Париж помни 60-те и 70-те със строителната треска, обхванала града. Така се появява “градската катастрофа”, както наричат кулата “Монпарнас” – 210-метров небостъргач, 14-тата най-висока сграда в ЕС… в сърцето на града. След нейното построяване градът незабавно забранява издигането на сгради, високи над 7 етажа в лимитите на Париж. През 2008 г. кулата получава титлата “втора най-грозна сграда в света”, а миналата година бе обявен победителят в конкурс за нейното превръщане в “прозрачна” сграда – буквално за изтриването ѝ от пейзажа на града.

Историята на кулата “Монтпарнас” напомня издигналия се в центъра на София “Милениум Център”, който не само че блокира едно от най-големите предимства на столицата – гледката към Витоша, любима както на софиянци, така и на туристите, но и не се вписва по абсолютно никакъв начин в градската среда.

Но тези проблеми вече са решавани, стига само да може да последваме примера – така се появява “Ла Дефанс”, бизнес зоната на Париж, дом на 72 стъклени и стоманени сгради и близо 20 небостъргача. Така парижани могат да се похвалят с най-големия бизнес квартал в Европа, който носи името “парижкия Манхатън”. У нас парламентът одобрява зони за небостъргачи и налага ограничения, но не е ясно доколко те ще се спазват – просто защото няма кой да прилага законите справедливо, а строителите често се оказват опасно близки с депутатите.

Клишетата и оправданията вече не работят. Видяхме какво се случи с малката Естония след падането на Стената, а когато границите се отвориха видяхме какво се случва и по света. Какво би било, ако България се обърне на 180 градуса – от безумния национализъм и партийния патриотизъм към трудоемкото родолюбие?

Може би щяхме да знаем кой е построил сградите, които днес наричаме красиви. Може би щяхме да ги поддържаме. Може би щяхме да поставим социалистическото наследство в контекст – за да не допускаме грешките от миналото и за да го превърнем, както Германия, в туризъм с важна поука. Може би щяхме да се погрижим посещението в музей да бъде нещо повече от училищна оперативка. Може би щяхме да изучаваме литературата извън едноизмерната празнота на тоталитарния прочит на изкуството, с цялата красота, дилеми и сложност на българските литературни творци. Може би щяхме да спрем да отдаваме природата си – в много отношения уникална в световен мащаб – на чужди интереси, да запазим поне частица от Черноморието си, да развием както градската си, така и забравената провинция.

Може би щяхме да опазим България от постепенно опустяване. Материално, духовно. Може би.

„Ла Дефанс“, Париж, Франция Getty Images

6.

Сред политиките на кохезия във Франция откриваме поощряването на развитието на селските региони. Всяко малко населено място е стимулирано да пази собствената си идентичност, история, традиции и да ги представя на света.

Вероятно това е част от причината Франция да остава дестинация номер едно за туризъм в света, без той да се превръща в блудкава скука, червена везана покривчица и пафти.

В Аквитания, Нормандия, Лоара и Алпите например често ще се чувствате като в четири различни държави. Внимавайте, когато си купувате корсиканска наденица – нейна имитация се внася за масова консумация, но истинските ценители трябва да потърсят местните производители, които я правят по оригинална рецепта и за които това е основно препитание. Подобна история може да чуете за видове сирена, коняк, етерични масла и какво ли още не.

Създаден в началото на 50-те като политика за подкрепа на северните и източни градове, съсипани от ужаса на Втората световна война, конкурсът за Зелени градове и села се разраства и се провежда из цялата страна и до днес. Присъждането на “цветята” се случва тогава, когато общността е положила усилия да поддържа зеленината в града, да привлече туристи, да организира културни и социални мероприятия, да поддържа и спомага за биоразнообразието, да се грижи за фасадите на сградите.

Подобно на стар негатив пред очите ни се сменят образи: Ягодовата къща в София; обраслата Борисова градина; разпадащото се след едва две години Ларго; опустелите села, къщите от кирпич, найлоновите оранжерии, пейките от стари автомобилни седалки, УАЗ-ките… картина на селото, която прилича повече на необятната крепостна руска степ, отколкото на Европа в ХХI в. Тесните софийски улички зад паметника “Цар Освободител”, старите къщи с техните изкъртени очи и олюпена кожа. Затворените бакалии, читалища, опустелите общини из цялата страна.

Съвременните патриоти – търсещи една отдавна загубена България, жадни за национална идентичност, за гордост, лишени от красотата, ценностите и идеалите на предците си. Тази национална идентичност днес има един етикет – първичност и омраза. Омраза към политиците, омраза към другите, омраза към чуждите, омраза към нас самите, че живеем по този начин. А там, където омразата царува няма как да вирее нищо друго.

Националната идентичност не може да съществува тогава, когато собствената ни история ни е отказана. Или когато ние сами отказваме да я научим. Националната идентичност е невъзможна, докато не признаем грешките си. България не може да съществува без българи, а националната принадлежност е просто печат на парче пластмаса или хартия.

Патриоти – от гръцкото πατριώτης, “от една и съща страна, от една и съща родина”, само по себе си просто едно съществително, което прикачаме към себе си.  Родолюбие – от “родина” и “любя” – пак съществителното, но този път с глагол, с действието в него.

Разликата между Франция и България откривам точно там – в един глагол, който създава две различни вселени. Това е тайната – не богатството, не хитрите политически игри, не големината, не стрелките на компаса.

Да запомним – едното действие. То прави разликата между случайно родилия се, живял и загинал в границите на една държава и онзи, който сам решава как да живее в тях.

 

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )