Той е от хората, които обичам да слушам, независимо, че не работи с думи, а с ръце и въображение. Той е Артист, не скулптор, не просто художник.
Създаденото от него носи автентичността на един рядък талант и чувствителността на достоен човек.
Роден в София, завършил Академията, негови творби има в сградата на ООН, в галерии и частни колекции по целия свят.
Помня проекта „Торният бръмбар“ край НДК и „Обиталище“ на пл. „Александър Батенберг“, изложбите му в големи галерии и тези под открито небе, впечатляващото му представяне на Биеналето във Венеция. Защото всичко, до което се докосне Павел Койчев, превръща в изкуство.
Но има още нещо, към което изпитвам особен респект – той е човек, който не се подаде на евтиния флирт с публичността. И успя да съхрани, както изкуството си, така и себе си.
Дни след рождения му ден се срещаме в кварталната градина. Рано сутрин.
Г-н Койчев, как започва денят Ви?
С предчувстие за нещо хубаво.
Наскоро ни подарихте изложба за рождения си ден, как празнувате?
Вече доста по-спокойно и малко по-унило. Все пак 77 е една сериозна цифра!
Защо унил?
Защото последната права става все по-къса. Особен възторг нямам.
Но продължавате да работите все така активно, последната ви изложба край Осиковица е впечатляваща…
Това са 60 години работа! Все нещо трябва да съм натрупал, да съм направил като количество. Дано и като качество да има стойност. Не знам… Времето ще покаже какво съм направил. Но аз работя , защото ми се работи. И някак си имам усещането, че като че ли сега започвам. Доста е смешно, но имам такова усещане, такова желание. Някак си по-директно изнасям „навън“ нещата, които са в мен. Не се смущавам вече от външни притеснения, влияния. Няма от кого и за кога да се притеснявам. Би трябвало да имам някакъв професионален опит, въпреки, че не е хубаво това. Аз и не обичам много професионалното. Дано у мен да е остнанало повече непрофесионалното… Защото професионализмът често пъти е равен на рутина, на занаят.
Вдъхновявате другите с творбите си, а от какво се вдъхновявате вие днес?
Как да ви кажа? От целия ми живот. От всичко това, което съм аз. Иска ми се максимално, колкото се може повече да изясня за себе си и да покажа това, което съм аз. Уникалното у мен! Всеки е уникален. И ако успееш да извадиш тази нищожна частица от уникалността си и да я предадеш максимално добре и дълбоко на другите, това е нещото, което трябва да прави един художник. Вече нямам интерес да гледам други неща, защото светът е огромен. Толкова талантливи неща стават. Трябва да разбера аз какво съм. И затова по-спокойно гледам на това, което правя. Вдъхновението! То перманентно си ми стои. Всеки миг може да стане артистичен акт. Всяка ситуация! Преди 3 години направих една изложба, наречена „Нещо лично“. И това ми беше тема. Ето сега, както стоим и гледаме дърветата с Вас… Това съзерцание се превръща в нещо уникално. Както всеки друг миг, на всеки човек, във всяко друго време и пространство. Така че вдъхновението… как да кажа… трябва някак си да го истискваш от целия си живот, от себе си!
А себепознанието? По-добре ли се познавате днес?
Знаете ли, в последно време не знам защо си мисля, че като дете и младеж, май съм се познавал точно толкова, колкото и днес. Разбира се, с годините са натрупани толкова много прегрешения, че се разколебавам в някои неща, които съм си мислел, че са имали стойности някакви… То е от натрупания греховен опит.
Когато говорим за прегрешения, от какъв характер са?
Първо спрямо себе си. Правиш неща, които не ти се ще, не са ти същност, но така или иначе си принуден да ги направиш. В действителност си бил толкова предопределен да правиш тези грехове. Прегрешенията са спрямо другите. Човек си има и подлостите… Подлостта е движеща сила в човешкия живот. Много неща се правят от подлост, защото сме слаби, защото ни е страх. От битието ни е страх.
Бил ли сте жертва на подлостта?
Да. Та кой не е бил? Но особено голяма жертва не съм бил. Не си спомням да ми е нанесена голяма вреда. Като си по-незначителен и не заемаш някаква важна обществена позиция, не си апетитен за подлости.
Мнозина творци се изкушиха от флирта с политиката, изживяват се като обществени ментори. За разлика от тях вие се опазихте от празното публично говорене през всичките тези години, как успяхте?
Това очевидно е и предразположение, но има и едно интелектуално усилие, което е изцяло заслуга на личността. Искам да ви кажа, че съзнателно съм се пазил не от друго, а от това да си разпилявам енергията. Давам си сметка. Доста съм наясно какво количество енергия имам. Искам максимално да я събера, да я концентрирам, за да върша най-добре това, което обичам да правя. Още от дете съм избрал да бъда художник. Не съм имал никакво колебание какъв ще стана. Но съм имал, извиняавам се, интелигентността да не се разплисквам. Вижте, Господ е дал някакво количество дарбица. Това е такъв лукс! Защото в нашата работа на толкова малко хора е дадена възможността да изберат какво да правят. И то в една абсолютно свободна професия! Защото ти наистина имаш свободната воля да избереш какво да правиш. И това е един лукс, който трябва да се осъзнае. Не се иска много интелигентност, за да се озсъзнае.
Как се отстоява, особено в онези години, това чувство на независимост – от обстоятелства, хора, политическа класа?
Абсолютно съзнателно съм избирал как да се държа. Разбира се, компромиси съм правил.То е невъзможно да не правиш, защото тогава не можеш да вземеш някакви пари, за да живееш, да работиш, но основното е все пак да удържиш, от чисто егоистична гледна точка, кое за теб е добре и кое не. Това си е егоизъм.
Спасяващ егоизъм.
Да, спасявящ! Махам всичките тези външни условия, политиката. Това е изкуство! Изкуството е на десетки хиляди години. То се интересува от едно нещо – да разберем какво представляваме. Какъв е този свят. Като съзнаваме предварително, че едва ли някога ще го разберем.
Ваши творби са по целия свят, защо избрахте да останете в България?
Като млад, след академията, ми се щеше да излезна. Да се опитам да видя света, защото нямах никакъв опит. Мислех за света, исках го. Ще бъда честен с Вас. Бързо разбрах, че едва ли ще повлияя на световното изкуство като Кристо например. И се успокоих. През всичките тези години съм правил неща, които ме вълнуват. И понеже не съм имал подкрепа, условия да направя по-мащабни неща, реших да създавам моите творби от тор, по-евтино от говежда тор няма, пръчки, стереопор, хартия, плат…Само да мога да направя нещо в по-голям мащаб, защото има неща, които ми се ще да не са 2 метра, а да са 3 метра…Та само заради това съжалявам поякога, че не можах, както исках, да направя някои по-мащабни не като съдържание и стойност, а чисто като формат и размер неща. Интересува ме външното пространство. Защото в него е греховно да сложиш своята ефимерна идея или направа. Отговорно е, нахално е да се вместваш в природата. Египтяните може би затова са направили такова мащабно пластично стойностно изкуство, защото го разполагат в пустиня. Имаш една линия на хоризонта – небе , земя. И в това Божие творение какво ще сложиш? Отговорна работа. И са го съзнавали абсолютно! И подсъзнателно сигурно им е въздействано да създадат такава форма. Египетският стил! Понякога ми се е искало и аз да се обадя в моето време с нещо голямо.
Как успявате да бъдете толкова класичен в това , което правите, и в същото време толкова изпреварващо времето си модерен, без да се блазните от евтинджоса в изкуството?
Извинете, но това пак не е до количеството талант…
А до мярката!
Мярката! И даденост, но и въпрос на интелигентност. Аз съм ги съзнавал нещата. И се оставям да вървя по това, което чувствам, че ми е дадено… Трябва да устоя на вътрешното си напрежение. Да вървя съзнателно. Как става? Давам си сметка. Не тръгвам по лесната линия. Например, ако работя с компютри, ще бъда съвременен. В изкуството няма вчера, днес и утре. То е едно.
Поддържат ли ви близките във вашата лудост да живеете и работите по вашия си начин, далече от светското, „ефектното“, публичното?
Абсолютно! Имам късмет със съпругата си. Човек, който без никакво услилие, непрекъснато ме е поддържала. И то в едни трудни в битов план, непосилни, повече от 20 години! Това е едно много важно условие художникът да удържи на предизвикателствата на средата, за да направи максималното, което му е дадено. Ако нямаш най-близките, ако нямаш подкрепата им, си загубен, защото това, нашето, е лудост! Ти си правиш нещо толкова дълбоко ненужно на толкова много хора, а трябва да се живее. Защото ти си правиш твоето, за теб то е важно, но откъде накъде човекът до теб трябва да се подчини на живота ти? Така че е сложно, но имах късмет с жена ми Калина!
Вие сте чувствителен човек, как преминава всичко, което се случва в държавата през вас?
Не мога да стоя отстрани и да наблюдавам. Всичко минава през мен. Много е трудно. Не съм дебелокож. Казват ми „Ама ти си много чувствителен?“ А какъв да съм? Такъв съм. И затова не завиждам на гениите. Не завиждам на Кристо. Представям си каква мъка, какво напрежение е да поемаш всичко от света, да го преработваш, да го преживяваш… И да продължаваш да правиш изкуство! Да направиш нещо, което е вечно. Да игнорираш всичко – обкръжението, събитията, тревожността. Ненапразно артистите първи предосещат накъде върви света. Спомнете си експресионизма. Появява се преди Първата световна война. Усеща напрежението. “Викът“ на Мунк! Сега, ако правиш експресионизъм няма смисъл. Защото толкова е експресионистично всичко днес около нас.
Вашите усещания за България?
(дълбока въздишка)…Моите усещания за България… Аз ви казах, че не мога да живея извън България. Една година ми се събра да живея извън България, в Ню Йорк, но не мога… За почти всеки човек е там, където е детството, където се е сглобил… Защото сглобката става в детството и в съвсем ранните младежки години. Мисля, че това остава за цял живот. То е извън теб. И нищо лошо. Какво му е по-лошото на това място от всичко друго по света? Този свят е огромен. Аз не мога всеки миг да тичам и да бъда на милиарди и милиарди места. Няма смисъл. Толкова е стойностно ето това сега, тук , в тази градинка! Все едно е в Сентрал парк. Така го мисля. И сега България …много…какво да говоря. (замисля се).
С какво чувство се обръщате назад към миналото си?
Време е за равносметка. Покрих се. Всеки си мисли, че е нещо повече, но си мисля, че аз се покрих. Аз знам колко ми е дал Госпд. Не си правя илюзии, но съм доволен. Всичко в живота ми беше добре. В смисъл, не ми е било пречено да работя, въпреки много натовареното идеологически време. Свободата е в теб! Май съм си правил, каквото съм си искал, колкото ми е бил акъла и дарбицата. Всеки си мисли, че е могло много повече. Всичко е точно. Каквото си направил, това е! Никой не ми е пречил да направя нещо гениално. Значи точно е.
Снимки: Виктор Чучков
* На снимките е постоянната експозиция с творби на Павел Койчев на 70-тия километър на магистрала „Хемус“ до село Осиковица, която той отри по повод рождения си ден под заглавие „Има време за дъжд, има време за изложба на Павел Койчев на открито“.
Георги Тошев взе това интервю с Павел Койчев за предаването „Преди обед“, но го предостави специално за Терминал 3.
