SHARE

До днес, когато и където по света да се спомене терминът “футболно хулиганство”, първата страна, с която той се асоциира, безспорно е Великобритания.

В това няма нищо изненадващо, тъй като историята на футбола в тази държава далеч предшества създаването на самото Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия. Предшества дори нахлуването на севернофренските нормански и бретонски рицари в Англия, победата им в битката при Хейстингс през 1066 г. и възцаряването в Англия на норманската феодална господстваща класа. В последна сметка футболът на Острова е по-стар дори от англо-саксонската държава, обединена през 927 г. в Кралство Англия от крал Етелстан. Първите исторически извори от британските острови, в които се споменава тази игра са всъщност от IX в.

Тя е така вкоренена в съзнанието на британците, че непознаването й създава непреодолим проблем на всеки чуждестранен изследовател на историята, народопсихологията и обществените отношения в страната.

Още от Ранното средновековие датират опитите да се регулира провеждането на футболната игра. Типичен пример в Англия е организирането на местни турнири на Сирни Заговезни (на англ.ез. – Shrove Tuesday), деня преди началото на Великденските пости. В първенствата е вземало участия почти цялото население и обикновено са завършвали с масов бой. Интересно е, че почти винаги поводите футболът да се споменава в средновековните исторически извори, не са добри. Обикновено става въпрос за бунтове, вълнения, че дори и малки локални войни, които се водят между привърженици на отборите на съседни села или градове. На дневния ред на средновековното общество, още тогава се появява с гръм и трясък явлението “футболно хулиганство”. Въпреки това, футболните турнири преди постите скоро се разпространяват и в цяла Европа, а най-вече във Франция.

Не закъсняват и опитите на хегемона да забрани играта, причиняваща толкова поразии, хаос, повреди на вещи и собственост – футбола. Представяте ли си, че първата забрана на футболната игра датира, още отпреди малко повече от … 700 (!) години. Издава я английският крал Едуард II през 1314 г. Знаете кой е той, гледали сте холивудския филм! Това е синът на “лошия” английски крал Едуард I “Дългия джолан” или “Чукът за шотландците” (Longshanks или Hammer of the Scots – на латински Malleus Scotorum) от “Смело сърце” (Braveheart) на режисьора и изпълнител на главната роля на шотландския патриот Уилям Уолъс – австралиецът Мел Гибсън. Във филма, вероятно си спомняте, престолонаследникът е нарочен за “проблемен” в осъзнаванете на своята сексуалност и се налага баща му (“Дългия джолан”) да го вкарва в правия път, за да осигури продължението на династоята. Действително, това не е изцяло холивудска измислица и историята потвърждава, че бащата изгонва (а не убива, както във филма!) от страната фаворита на сина си, английския благородник от френско-гасконски произход – Пиер Гавстон. С днешна дата науката всъщност съвсем не е единодушна, че крал Едуард II и гасконецът са били любовници, но това не пречи на сценариста и режисьора на “Смело сърце” да представят именно тази версия в изключително успешния си филм.

Отклонихме се.

Та, Едуард II през 1314 г., действайки чрез лорд-кмета на Ситито в Лондон, Никълъс дьо Фарндън, издава указ за забрана на футбола на френски език, използван от тогавашната английска висша класа. Преводът гласи: „…тъй като в града има голям шум, причинен от блъскане на големи топки с крака в полетата, използвани от обществеността, от които може да възникнат много злини, не дай си, Боже: ние заповядваме и забраняваме от името на Краля, под страх от затвор, такава игра да се играе в града в бъдеще.“

Това е само първата забрана на играта с, може би, най-много страстни привърженици по света. След нея следват много други. Футболът ще бъде забранен и от съименниците на Едуард II – Едуард III (1349 г.) и Едуард IV (1477 г.). Дори геният на английската и световна литература, Уилям Шекспир, споменава играта с негативно отношение в своите пиеси “Крал Лир” и “Комедия от грешки”. Личи си, че безсмъртният бард на английската литература, въвел, освен всичко друго, в съвременния език на страната не по-малко от 2000 нови думи, няма особено добро отношение към тази игра. Въпреки всичко, футболът продължава да съществува и до днес и се радва на френетично поклонничество.

Истинският проблем с футболното хулиганство започва да се проявява едва в края на XIX и началото на XX в., когато привържениците на отделните отбори – клубни или национални – започват да пътуват по-лесно, след като научно-техническата революция въвежда в ежедневието на хората такива придобивки като железопътния, а по-късно – и автобусния, транспорт. През XX в. идва и гражданската авиация.

В началото на XX в. Великобритания е не само водеща във футболната игра в световен мащаб, но тя има и най-големи проблеми с футболното хулиганство. През 1960-те години явлението се нарича по света “Английската болест”. Това всъщност е аналогия на “Френската болест”, както е наричан сифилисът, от края на XV в. в Неапол, когато местните жители го изпитали лично, след военно нахлуване на френските войски в града.

В средата на XX в. и в следващите няколко десетилетия в Англия се създават десетина т.нар. “фирми” на футболните хулигани. Основно, те са съсредоточени около следните клубни футболни отбори в страната – Арсенал, Челси, Астън Вила, Лийдс Юнайтед, Милуол, Бирмингам Сити, Тотнъм Хотспър, Портсмут, Уест Хам, Лестър Сити, Бристъл Сити, Улвърхамптън Уондърърс, Кардиф сити и др. Освен, че тези “фирми” си организират боеве с “фирмите” на противникови футболни отбори, те са класически организирани престъпни групи, свързани с разпространение на наркотици, кражби и грабежи, рекет и др. много сериозни престъпления. “Фирмите” набират огромна популярност и са предмет на стотици “градски легенди”. Знаете ли, например, що е то “Усмивка от Глазгоу” или “Усмивка от Челси”? Това е разрез от двата края на устата към двете уши, която на практика “увеличава” усмивката на жертвата на футболната агитка. “Разкрасяването” се практикува във втората половина на XX в. от фенове на двата клуба в Глазгоу – “Селтик” и “Рейнджърс” – както и от лондонските “Челси”. Това е тяхна запазена марка. Ако не вярвате, гледайте пак “Смело сърце”, където играе шотландският актьор Томи Фланаган, който в младостта си е получил подобен белег след сбиване в кръчма в родната си Шотландия. Фланаган, впрочем, играе по-запомняща се роля в “Гладиатор” – Цицерон – най-довереният помощник на главния герой – генерал Максимус (роля на друг австралиец – Ръсел Кроу).

Има два преломни момента във Великобритания, свързани с футболното хулиганство. Първият, естествено, е трагедията на стадион “Хейзел” в Брюксел, Белгия (на френски език – Stade du Heysel, сега преименуван на “Стадиона на Крал Бодуен”) от 29 май 1985 година. На тази дата и на този стадион трябва да се играе Европейският финал за тогавашната Купа на европейските шампиони (КЕШ – сега преименувана в “Шампионска лига”). До него са достигнали италианският шампион “Ювентус”, Торино, (трети финал за КЕШ, като предните два са загубени) и английският шампион, “Ливърпул” от едноименния град (пети финал за КЕШ, като отборът е спечелил всички четири финала, на които се е явявал дотогава, включително е и актуалният носител на КЕШ от предната 1984 г.). Италианският отбор печели мача с минималното 1-0 след гол от дузпа на смятания тогава за най-добър играч в Европа, французина Мишел Платини (доскоро президент на европейската футболна федерация). Дузпата е за нарушение срещу един от най-резултатните нападатели на торинския отбор – поляка, Збигнев Боньек. Именно Боньек от 2012 г. до момента е председател на Полската футболна асоциация.

Никой, всъщност, не е запомнил или не се интересува от резултата и от КЕШ за “Ювентус”, Торино. Светът тогава бе потресен от съвсем друго. В резултат на сблъсъци между феновете на двата отбора, започнали още един час преди мача, на стадиона загиват 39 души (предимно привърженици на “Ювентус” и само един на “Ливърпул” – момче от Северна Ирландия), а други 600 са ранени. Причината за смъртта на толкова много спортни фенове е, че англичаните успяват да нахлуят в сектора, предназначен за италианците, а последните бягат през редовете към стена, която под натиска на човешкия поток рухва. Мачът се играе въпреки трагедията и до голяма степен дори, докато тя трае.

Реакцията на британския премиер – Маргарет Тачър – е незабавна. Тя призовава английската Футболна асоциация сама да оттегли отборите на страната от участие в европейските клубни турнири, както и на английския национален отбор в международни турнири. Малко след това, именно тези мерки са предприети от УЕФА (Европейската футболна асоциация), при това за “неопределено време”. Следва намесата и на световната футболна федерация – ФИФА – със забрана за мачове на английски клубни отбори и на националния състав по цял свят. Забраната е отменена едва след 5 години, като ембаргото за клуба “Ливърпул” продължава 6 години.

Това е само реакцията на световната и континенталната организации във футбола. Допълнителни мерки взема британската държава. Премиерът Тачър съставя “военен кабинет”, който да се бори с футболното хулиганство и обявява бъдещите си законодателни инициативи в областта, както и приоритетите на вътрешното министерство на Обединеното кралство – пълното справяне с футболното хулиганство. Действително, мерките са драконовски. Най-сериозните са Законът за футболните зрители (Football Spectators Act 1989) и по-късният Закон за футболните нарушения и размирици (Football (Offences and Disorder) Act 1999).

Изискванията към стадионите в Обединеното кралство се повишиха драстично – въведени бяха:

  • задължителното наличие само на седящи места,
  • подходящо отделяне на привържениците на двата отбора, включително по време на идването им до и оттеглянето им от стадиона,
  • пълна забрана на пушенето и консумацията на алкохол на стадиона и дори в близост до него,
  • адекватен достъп до противопожарна охрана и спешна медицинска помощ,
  • системата на стюардите, които отговарят за реда на местата за провеждане на футболните игри и са на подчинение на съответните клубове, а именно последните са държани отговорни при инциденти
  • много подробно видеонаблюдение на стадионите и около тях.

Контролът върху футболните фенове се увеличи неимоверно. Въведена беше т.нар. “Заповед за футболна забрана” (Football Banning Order). Тя може да се прилага, само когато нарушението/престъплението е „свързано с футбола“. Това не означава, че актът трябва да се извърши на футболен стадион или сред зрители, които гледат футболен мач. Като такива нарушения или престъпления често могат да се причислят извършените в обществения транспорт или на други места, отдалечени от футболен стадион. Необходимо е, обаче, обвинението да може да демонстрира, че поведението на обвиняемия по някакъв начин е било свързано с футбола. „Свързано с футбола“ нарушение/престъпление може да бъде извършено до 24 часа преди или след мача и все още би се считало за „свързано с футбола“. „Свързано с футбола“ нарушение/престъпление е тежка квалификация на съответното нарушение/престъпление и наказанието, предвидено за него е в пъти по-тежко.

В допълнение идва и налагането на “заповедта за футболна забрана”. С нея се предвижда забрана за посещение на футболни срещи от 2 до 10 години, както и може да има и следните ограничения:

  • забрана за посещение на определени обществени заведения,
  • забрана за посещения на зони в близост до стадиони 2 часа преди и 2 часа след футболни мачове,
  • задължително представяне на британския паспорт в полицейско управление най-малко 5 дни преди определени международни футболни изяви,
  • задължителна подписка за лицата с наложена “заповед за футболна забрана” в съответното полицейско управление.

Още едно събитие ускори въвеждането на мерките – трагедията на стадион “Хилсбъро” в английския град Шефийлд от 15 април 1989 г. Стадионът е избран като неутрален терен за полуфинала на турнира на английската Футболна асоциация за следните отбори: “Ливъпрул” (отново, както и в драмата на “Хейзъл” в Брюксел!) и “Нотингам Форест”. За да се ускори влизането на зрителите по трибуните на стадиона, полицията нарежда да бъдат отворени повече входове. Феновете са претъпкани на стадиона в заградени тераси, без седалки, където много от тях са буквално премазани от напиращата отвън навътре тълпа. Загиват 96 души, а 766 са ранени. Не можем да не отбележим, че подобна причина доведе София до 7-те жертви на входа на дискотека “Индиго” през декември 2001 година.

В резултат на взетите драконовски мерки Великобритания напълно се справи с футболното хулиганство в страната. Всеки, който е имал възможността да посети футболна среща на английски стадион ще Ви каже същото. Да си зрител на футболен мач в тази страна е семейно изживяване и цели семейства посещават срещите и за тях това е чудесно изживяване. Няма нищо опасно на трибуните. Направиш ли и най-дребен жест или действие, с което да застрашиш околните, изхърлят те като тапа от стадиона. Стюардите са най-много на няколко метра от теб и през цялото време бдително контролират ситуацията. Не се търпи език на омразата, ругатните са редки и носят последствия. Гарантирано, всяко едно лице се контролира от многобройните камери на видеонаблюдението.

Проблемът с британските футболни хулигани съществува все още само извън страната – тогава когато има международни мачове на клубни или национални отбори. Тогава и само тогава все още могат да възникнат безредици и инциденти с участието на британски хулигани. Ако същите мачове се играеха в Обединеното кралство, британската полиция и правораздавателна система щяха да се справят моментално, както това става редовно там след въвеждането на извънредното “футболно” законодателство в края на миналия век. Великобритания е световен образец в това отношение в момента, колкото и да е лоша славата на английския запалянко. Полагат се и неимоверни усилия от страна на британците за сътрудничество с полицейските сили на други държави, особено в рамките на Европейския съюз. Но ако в момента има британски футболни хулигани, то те имат поле за действие само извън страната си, но не и вътре в нея. Защото рискуват да получат тежки наказания.

Ще завърша с една случка от началото на този век, когато България също започна да полага плахи усилия за борба с футболното хулиганство. За шеф на едноименната комисия тогава бе назначен полк. Минко Брайков (по-късно заместник-главен комисар в Дирекция “Национална служба Полиция” на МВР). По стечение на обстоятелствата по това време организирах негова среща с шефа на “Футболния отдел” на британското министерство на вътрешните работи – Патрик Боханън. В българското посолство в Лондон дойде грамаден, но много доброжелателен и радушен полицай с тежък ирландски акцент. Брайков надълго и нашироко се похвали с постиженията на българското МВР за справяне с футболното хулиганство. В края на изложението му, британецът попита колко служители има в българската Комисия за борба с футболното хулиганство. Брайков гордо отговори, че вече има назначени 14 полицейски служители. И попита на свой ред, колко са те във “Футболния отдел” на британското министерство на вътрешните работи. “2000 само в Лондон,” отговори с пренебрежителна усмивка Боханън.

SHARE
Румен Петров, адвокат. Магистър по право от Университета в Кеймбридж, Великобритания. Консул на България в посолството в Лондон 2000-2003 г.