Текстът е публикуван за първи път в „Терминал 3“ на 14 юли 2017 г.
Оригиналният преход – един преход към свободата, който продължава две столетия. През авторитарни режими, терор, империя, диктат. И всичко това през призмата на неделимата от демокрацията свобода на словото.
Годината е 1789, датата – 14 юли, а в Париж революцията току-що е нахлула в Бастилията и е ясно, че Франция отрича монархията. Но това няма да се случи с превземането на затвора, нито ще бъде лесна победа. Започва началото на най-кървавия и труден преход в историята на страната, който ще бъде увековечен от велики писатели като Виктор Юго, Емил Зола и Оноре дьо Балзак и много други, които ще обръщат поглед назад към изгубените идеали на Революцията и Просвещението.
“Онзи, който си е изградил репутацията на воин – той е още по-опасен поради своя талант” – Камий Демулен, 1788 г., в публикация, озаглавена “По-добре да умреш, отколкото да не живееш свободен”.
Главните герои във Френската революция всъщност са едновременно и първите големи френски журналисти, а експлозията и смяната на властта до голяма степен дължи успеха си на силата на писаното слово. Сред тях изпъкват имената на Камий Демулен, Франсоа Шатобриан, Максимилиан Робеспиер, Жан-Пол Марат и други.
Именно през 1789 свободата на словото за пръв път става закон в Декларацията за правата на човека и гражданина, в която се казва, че: “Свободната размяна на мисли и мнения е едно от най-скъпоценните права на човека. Всеки гражданин има право да говори, да пише, да печата свободно, само при условие да не злоупотребява с тази свобода в случаите, определени от закона”.
Опасната вратичка ще предначертае следващите сто години – пресата е свободна едва до 1791 г., когато властта връща цензурата благодарение на уточнението “определени от закона” и журналистите трябва да рискуват живота си, за да пишат свободно срещу управляващата каста.
Скоро след това Робеспиер стръвно преследва опонентите си по време на своя деспотичен терор, в който повечето журналисти, някога негови другари в революцията, губят живота си на гилотината. След неговото елиминиране и до идването на Наполеон през 1799 г. Директорията държи здраво юздите на пресата чрез административни и финансови мерки.
“Четири враждебни вестника вдъхват повече страх от хиляда байонета” – Наполеон Бонапарт.
За Наполеон пресата е фин инструмент за пропаганда. От идването му на власт повечето вестници са премахнати, като останалите са задължени да бъдат на разположение за пропагандните материали на режима. Определени издания, например Le Moniteur (“Монитор”), са истински рупори на властта. Непосредствено след провъзгласяването на Наполеон за император на полицията е наредено да следи изкъсо пресата, а “цензорите” са посочвани за пост от самия император.
Писателят и драматург Пиер дьо Бомарше казва за мерките: “…при условие че не говоря в писа̀нията си нито за авторитета, нито за култа, нито за политика, нито за морал, нито за хората във властта, нито за управляващите, нито за операта, нито за други спектакли, нито за някой, който има някакво значение, мога да говоря свободно, разбира се, след инспекцията на двама или трима цензори”.
Играта загрубява с въвеждането на т.нар. “полиция на печата”, подкрепена от закон, в който се казва, че е подсъдно да се отпечатва информация срещу суверена или въпроси, свързани с империята. “Бюлетин на полицията”, адресиран лично до императора, съобщава ежедневно какво се пише, за кого и установени ли са нарушения.
От 1814 до 1881 г. страната сменя седем режима. През тези 67 години всички те, независимо дали монархии или републики, се опитват да контролират развиващата се преса, която се бори с всички сили за свободата си. През тези години вестници са унищожавани, а после основавани отново. Журналистите са преследвани със специални трибунали. Прокарвани са множество абсурдни и жестоки закони, които да сложат намордник на пресата.
“Ние няма да обявяваме свобода. Ние ще направим нещо по-добро: ще я превърнем в реалност” – Йожен Лисбон, по време на представянето на закона за свобода на словото, 1881 г.
Така се стига до закона от 29 юли 1881 г., който и до днес определя в голяма част правото на свобода на словото във Франция. Не само че премахва всички наложени цензури и окови, забраните за бунт и протест срещу властта и конституцията, но и позволява развитието на преса, която свободно и открито може да заема позиция и често изразява остро и поляризирано мнение.
Въпреки победата по онова време журналистите все още не практикуват професия, тъй като тя не е обявена официално за такава. По време на двете световни войни френската преса е подчинена на смазваща цензура, принудена да разпространява пропаганда и информация, с която я снабдяват от властта. И едва сто години след 1881 г. френският президент Франсоа Митеран ще обяви край на държавния монопол над аудио-визуалните медии.
Двеста години след Бастилията Франция най-сетне може да говори. Свободата никога не идва даром, напротив – за нея се води война, която често взема стотици жертви, чиито имена историята бързо забравя. Тази цена е висока и могат да я платят единствено силните. Всъщност това е преходът – готовността на едно общество да поеме отговорност за собствената си свобода. Не да говори за нея, а да я превърне в реалност. (Р)Еволюция, която отнема десетилетия. Стига да сме достатъчно смели да се борим.
