Оградата по границата с Турция се превърна в една чудесна житейска метафора на състоянието на цялата държава и ако има някой по-амбициозен писател в България, който се вълнува от темата, той би могъл да я превърне в литературно произведение, примерно в сериозен роман или в смешна повест.
Има всичко в нейната история – бяха хвърлени огромни пари за това съоръжение, включително тя беше обявена за обект от национално значение. Фразата „национално значение“ би трябвало да демонстрира изключителното внимание на държавата към този обект, но всъщност статусът постигна само безпроблемното освобождаване от законови „формалности“ на потока от публични средства към строителите подизпълнители.
И тук метафората става наистина валидна, защото, който иска, може да я премине, може да я прескочи със стълби отгоре или пък да мине през тунел отдолу и въпреки националното си значение тя се превръща буквално в друга, доста популярна народна метафора – във „врата в полето“.
Тя е скъпа дори по европейски мерки и е високотехнологична. Тя вълнува цяла Европа, тъй като е обща, тъй като е първата външна линия, отделяща Европейския съюз от останалия свят.
Стигнали сме до момента, в който колкото и европейски пари да ни дават, ние не можем да запушим дупките в нея. Тя непрекъснато пропуска отнякъде и както в нашата държава, с пробитата си съдебна система, с нагласените си обществени поръчки, оградата с медиен шум и димки бива обявена за величествен успех на властта и бива посещавана от чуждестранни делегации и премиери да се порадват с джипки лично на българските фортификационни успехи.
Само че след речите, хеликоптерите и телевизионните камери и след похарчените пари оградата продължава да бъде обратното на себе си – дупката в границата на Европейския съюз, от която за сметка на европейската сигурност и единство и за сметка на европейската солидарност печелят лица, пряко или косвено свързани с организираната престъпност – трафиканти, неслучайни предприемачи и други близки до властта или до сенчестите среди хитреци.
В Русия има един израз, символизиращ върховната корупция, и той гласи следното – да ти дадат метър от държавната граница. Може да се тълкува всякак – примерно да имаш възможност да прекарваш каквато си искаш контрабанда през границата – стоки, пари, хора, оръжие, или пък да имаш собствено феодално владение, в което общодържавните закони да важат само на хартия, или пък да си сключваш каквито искаш сделки и да водиш каквато си искаш политика в чужбина и никой да не може копче да ти каже.
Този израз също прилепва като ръкавица към 259-километровата граница на България с Турция, която е и граница на Европейския съюз с Турция, а в известен смисъл и разграничителна линия между две големи цивилизации. И ето, тази общоевропейска граница, тази цивилизационна линия всъщност е покрита с дребни паразити, надупчили я с техните си дупчици по техните си присвоени метри от европейската граница. Паразити под формата на трафиканти и на всякакви други интересчии, които по малко смучат и по малко пропускат през металната ограда, за която въобще не знаем каква роля би имала и доколко би изпълнявала официалното си предназначение, ако държавата, която стоеше зад нея (България), беше по-богата, с повече възможности за реализация и по-гостоприемна към нещастните хора, бягащи от разрухата, бедността и войните в собствените си държави.
Сега тази конструкция се превърна и в „стратегически обект на националната сигурност“. Тя едва ли ще стане по-ефективна, но със сигурност ще бъде затруднено получаването на вярна и подробна информация за истинското ѝ състояние и най-вече за пробойните в нея, от които се храни корупцията.
Високата ограда, високият зид притежават още една символика. Ако се разходим в Жеравна или в някое друго процъфтяващо през Възраждането градче, ще вървим по калдъръмените улички между високи зидове като в тунел, в който тук-там, отляво или отдясно ще виждаме дюкянчета или големи порти. Високата ограда тук е означавала и недоверие в закона, недоверие в институциите, опит да решиш проблемите си индивидуално, само за себе си и за семейството си чрез поединично спасение.
Затова и решението е очевидно, макар и трудно. Трябва да бъде обърната логиката на цялото общество и на оградата в частност – към обща сигурност, включително и европейска, към работещи институции, към активно гражданско общество, към отворена, но принципна политика към света. Тогава и оградата от границата ще остане не като метафора, а просто като ограда, от която дори може да изчезне всякаква нужда.
