Американският президент Барак Обама използва 100-годишнината от рождението на Нелсън Мандела за първата си голяма реч след края на мандата му през 2017 г.
Речта на американския президент бе и своебразен анализ на съвременното общество и предизвикателствата пред него – от надигането на популизма до неравенството в света.
Предлагаме ви основни фрагменти от речта, изнесена на 17 юли в Йоханесбург, Южна Африка, ден преди годишнината от рождението на Мандела на 18 юли 1918 г.
I. Светът преди 100 години и момчето на име Мадиба
Преди сто години Мадиба бе роден в село в Мвезо, в биографията му той описва щастливото си дество. Той гледа добитък, играе с другите момчета, отива в училище, където учителят му дава английското име Нелсън. И както мнозина от вас знаят, той е казвал “Защо тя ми даде точно това име, нямам идея”.
Нямало е никаква причина някой да вярва, че младо черно момче по това време, на това място, може да промени историята. В крайна сметка Южна Африка само преди десетилетие се е откъснала от британския контрол. Вече са били написани закони, които да въведат расова сегрегация и подчинение, мрежа от закони, позната като апартейд.
По голямата част от Африка, включително родината на баща ми, е била под колониална власт. Доминиращите европейски сили, приключили ужасната световна война само месеци след раждането на Мадиба, разглеждат този континент и хората в него основно като плячка — в съревнование за територия, изобилстващи природни ресурси и евтина работна ръка.
И подчинеността на черната раса, безразличието към черната култура и интереси и мечти е било даденост.
Ако гледаме на този свят – в който определени раси, определени нации, определени групи са по подразбиране превъзхождащи и в който насилието и изнудването са първичните основни на управление, в който силните задължително експлоатират слабите, богатството се определя основно чрез завоевания – и този свят не е просто изолиран до отношенията между Европа и Африка или между бели и черни.
Белите с удоволствие са експлоатирали други бели, когато са могли. И между другото – черните често са били готови да експлоатират други черни.
И по целия свят – мнозинството хора живели с минималното, без да имат глас в политиката или икономическите сили, които определят живота ни.
Често да стават жертва на прищевките и жестокостта на далечни лидери. Средностатистическият човек не е виждал никаква възможност за прогрес от обстоятелствата на своето раждане. Жените почти универсално са били подчинени на мъжете.
Привилегиите и статусът са твърдо определяни от кастата или етноса, или религията. И дори в моята страна, дори в демокрации като Съединените щати, основана с декларация, че всички хора са родени равни – расовата сегрегация и системната дискриминация са били закон в почти половината страни и неписано правило сред останалите.
Това бе светът само преди 100 години. И все още има хора, които са живели в този свят. Затова е трудно да се надценят изумителните трансформации, които се случиха от това време. Втората световна война, дори по-ужасна от Първата, заедно с вълна от освободителни движение от Африка до Азия, Латинска Америка, Близкия изток в крайна сметка ще сложи край на колониалното управление. Все повече и повече хора, видели ужаса на тоталитаризма, неспирните масови кланета на XX век, ще започнат да приемат нова визия за човечеството, нова идея основана на принципа на национално самоопределяне, но също и на принципите на демокрацията, върховенството на закона, гражданските права и изначалното достойнство на всеки индивид.
II. „За твърде много хор колкото повече нещата се променяха, толкова повече оставаха едни и същи.“
И докато глобализацията и технологиите отвориха нови възможности, доведоха до забележителен иконимически растеж в изостаналите части на света, глобализацията също разклати земеделските и производителските сектори в много страни. Също така тя значително намали нуждата от определен тип работници, помогна за отслабването на синдикатите и отне от лостовете на трудещите се за преговори.
С нея стана по-лесно за капитала да избягва данъците и регулациите на националните държави – и просто да мести милиарди, трилиони долари с натискане на копче на компютъра.
В резултат на всички тези тенденции сега виждаме взрива на икономическото неравенство. Това означава, че няколко десетки индивиди контролират също толкова пари, колкото по-бедната половина на човечеството. Това не е преувеличение, това е статистика.
Помислете за това. В много страни с ниски доходи и развиващи се страни новото богатство само последва старата лоша сделка, която хирата имаха, защото подсили или дори затвърди съществуващите тенденции на неравенство. Единствената разлика е, че създава дори по-големи възможности за корупция в епичен мащаб.
И изведнъж за семействата, които бяха твърда средна класа в напреднали икономики като Съединените щати, тези тенденции означаваха по-голяма икономическа несигурност, особено за онези, които нямат специализирани умения, хора в промишлеността, във фабриките, във фермите.
Във всяка страна тази диспропорционална икономика за тези на върха създаде огромната диспропорция за тези индииди да влияят на политическия живот и медиите в страните си – за това какви политики да водят и кои интереси да бъдат пренебрегвани.
Сега трябва да се отбележи, че този нов международен елит и професионалната класа, която го подкрепя, се различава в много вжни аспекти от старите аристократи. Той включва мнозина, които сами са се издигнали, включва шампиони на меритокрацията и макар все още да е предимно от бели мъже, като група те отразяат множество националности и етноси, което нямаше да е така преди стотина година. Завидна част от тях се смятат за либерали и политиките им – модерни и космополитни на външен вид. Те са необременени от тесногръдие, национализъм или открити расови предразсъдици или силни религиозни убеждения. Те се чувстват комфортно както в Ню Йорк или Лондон, така и в Шанхай или Найроби, или Буенос Айрес или Йоханесбург.
Много са искрени и ефективни във филантропията си. Някои от тях броят Нелсън Мандела за един от своите герои. Някои дори подкрепиха Барак Обама за президент на Съединените щати и поради статуса ми на бивш държавен глава те дори ме считат за почетен член на техния клуб (смее се). И получавам покани за шикозни събития (смее се).
III. Две визии за бъдещето на света
И поради това в края на XX в., когато някои западни коментатори обявяваха края на историята и неизбежния триумф на либералната демокрация и ползите от световната икономика, толкова много пропуснаха знаците на нарастващия ответен удар – ответен удар, който дойде под много форми.
Той най-жестоко се обяви при 11 септември 2001 г. и надигането на транснационалните терористични мрежи, захранени от идеология, която извращава една от големите религии на света и създаде сблъсък не само между исляма и Запада, но и между исляма и модерността. Една недалновидна инвазия на САЩ в Ирак не помогна, засилвайки разделителния конфликт.
Русия, вече унижена заради намалялто си влияние, откакто се разпадна Съветският съюз, се почувства заплашена от демократичните движение в близост до нея и изведнъж започна да налага авторитарен контрол и в някои случаи да се намесва при съседите си.
Китай, окуражен от икономическия си успех, започна да отвръща на критиките за човешките права. Те обявиха, че насърчаването на универсалните ценности е нищо повече от чуждестранна намеса, империализъм под ново име.
В Съединените щати и Европейския съюз предизвикателствата от глобализацията първо дойдоха отляво, но след това по-силно отдясно, като вече започвате да виждате популистките движения, които между другото цинично са финансирани от десни милиардери, искащи да ограничат правителствените регулации за бизнес интересите си.
Тези движение докоснаха недоволство, чувствано от мнозина, които живееха извън градските ядра. Страхът от икономическата несигурност изчезна през ерозията на техния социален статус и привилегии, през страха, че тяхната културна идентичност е заплашена от чужденци, онези, които не изглеждаха като тях и не говореха като тях, и не се молеха като тях.
И навярно повече от всичко – ужасяващите последствия от финансовата криза през 2008 г., при която безрасъдното поведение на финансовите елити доведе до години трудности за обикновения човек по целия свят, направи уверенията на експертите празни – и тези уверения, че някак финансовите регулатори знаят какво правят, че някой наглежда магазина, че световната икономическа интеграция е наглеждана от възрастни – на тях вече се гледаше като на менте.
Включително заради действията, предприети по време и след кризата, бих добавил, заради агресивните стъпки на моята администрация световната икономика сега се завърна към здравия си растеж. Но доверието в международната система, вярата в експертите и към места като Вашингтон и Брюксел – всичко това бе взривено.
И политиката на страха и омразата и възмездието започна се появи и този вид политика сега е във възход. Тя е във възход, който само преди няколко години би ни изглеждал невъобразим. Не съм алармист, просто посочвам фактите.
Огледайте се. Силовата политика се надигна изведнъж и макар изборите и претенцията за демокрация да остава формата – то тези на власт целят да подкопаят институциите или правилата, които правят демокрацията значима.
В Запада имаме крайнодесни партии, които често основават политиките си не просто на протекционизъм и затворени граници, но и на съвсем леко прикрит расов национализъм. Множество развиващи се страни сега гледат на Китай като модел на авторитарен контрол, комбиниран с меркантилен капитализъм като предпочитаната опция пред хаоса на демокрацията.
На кого му тряба свобода на словото, когато икономиката е добре? Свободната преса е под атака. Цензурата и държавният контрол над медиите се надига. Социалните мрежи – някога механизъм за разпространение на знанието и солидарността – днес се оказаха също толкова ефективни в разпространението на омраза и параноя и пропаганда и конспиративни теории.
Така че на 100-годишнината от рождението на Мадиба сега сме изпраени на кръстопът – момент във времето, в който две много различни визии за бъдещето на човечестото се борят за сърцата и умовете на гражданите по света. Две различни истории, два различни наратива за това кои сме и кои трябва да бъдем. Как да отговорим?
Трябва ли да приемем, че вълната на надежда, която усетихме от освобождението на Мадиба от затвора, от падането на Берлинската стена – трябва ли да приемем, че тази надежда е била наивна и зле насочена?
Трябва ли да разбираме, че последните 25 години на световна интеграция са нищо повече от разклонение от предишния цикъл на историята – където силата е над правото, а политиката е враждебно съревнование между племена и раси и религии и нации, съревноваващи се до унищожение на противника, кръжащи на ръба на конфликта, докато не ги залее огромна война? Това ли мислим?
Нека ви кажа в какво аз вярвам.
Вярвам във визията на Нелсън Мандела.
Вярвам във визията на Ганди и Кинг и Ейбрахам Линкълн.
Вярвам в равенството и справедливостта и свободата и многорасовата демокрация, изградена на основата, че всички са създадени равни и те са получили от Създателя си определени изконни права.
И вярвам, че светът, управляван от тези принципи, е възможен и че той може да постигне повече мир и повече сътрудничество, преследвайки общото благо. На това вярвам аз.
И вярвам, че нямаме избор, но да продължим напред. Че тези от нас, които вярват в демокрацията и гражданските права и общото човечество, имат по-добра история за разказване. И вярвам, че това не е просто сантимент, вярвам, че това е основано на твърди факти.
