В новия брой на влиятелния френски ежеседмичник L’Obs е посветена статия за „България – пионката на Москва“ от специалния кореспондент Жан-Батист Ноде. Публикуваме цялата статия в превод на български.
По времето, когато България се присъединява към Европейския съюз през 2007 г., след като в продължение на половин век е била неглижирана държава зад желязната завеса, руският посланик в Брюксел отправя скандално изказване. Тази малка балканска държава, казва той, „ще бъде новият троянски кон в Европейския съюз“. Но ето че от началото на януари София поема шестмесечното председателство на Съвета на ЕС. Откъснала ли се е тя от орбитата на Русия, за да се скачи с Европа? В своя апартамент в българската столица, който е добре отопляван благодарение на руския газ, от който България е почти напълно зависима, известният разследващ журналист Христо Христов казва с въздишка: „Една от стратегическите цели на Путин е да раздели, да отслаби и след това да унищожи Европейския съюз, разчитайки основно на България. Ако руснаците успеят, а това не е изключено, нашата държава ще попадне отново в лапите на Москва.“
Въпреки това българите не считат, че държавата им е руска колония. Те гледат на себе си като на източния корен на европейската цивилизация. Това се дължи на факта, че по време на Средновековието българските светци Кирил и Методий са разпространили кирилицата, която позволява християнизацията на Киевска Русия, славянския предшественик на Украйна, на Беларус и на Русия, които не са съществували като тези държави по това време; кирилицата позволява и европеизирането на Източна Европа. Но за да изпълни своята нова империалистка мечта в Европа, Голямата, Вечната и Свята Русия използва всичките си предимства, решена да изиграе картата България, използвайки политическите си, икономически, религиозни, културни и исторически връзки.
В сърцето на София – врящата българска столица, която въпреки това е успяла да съхрани в себе си нежния чар, присъщ на големите френски провинциални градове – слънчевите пролетни лъчи карат златния купол на огромната катедрала „Св. Александър Невски“ да блести. Тя е построена в началото на ХХ в. в чест на историческо събитие, което днес се тачи от седемте милиона българи: освобождението на страната им през 1878 г. с помощта на армиите на царя след петвековно османско владичество. Недалеч оттам, в старата Царска градина, се издига друг монумент, точно толкова масивен, но доста по-противоречив. На върха му се помещава руски войник с автоматично оръжие: това е паметникът, прославящ „Червената армия“, която е „освободила“ държавата през 1944 г., въпреки че България не е била окупирана от никого. Всъщност съветските нашественици поставят на власт малцинството от комунистически привърженици, които прегръщат възможността да направят от България шестнадесетата република на СССР.
Въпреки че са се прекръстили на „социалисти“ след 1989 г., тези приближени на Москва все още са там. Те просто са се трансформирали в „бизнесмени“, които действат чрез престъпни методи и са свързани с руската олигархия. Българските бивши комунисти не контролират изцяло политическата власт, но с помощта на руски капитал или пране на пари държат значителна част от икономическата власт, както и медиите. Колкото до наследниците на зловещата Държавна сигурност – всевластната българска политическа полиция, филиал на КГБ, – те все още дърпат конците от сенките. За тях не е достатъчно да служат на интересите на Кремъл само в България, затова тази „червена мафия“ поддържа от София и световните амбиции на Русия. Според бивш агент една част от българските служби продава – печелейки огромни печалби – оръжия в Африка, Латинска Америка и Близкия изток, правейки сделки с наркобосове и ислямистки движения, които дестабилизират прозападните правителства. Същият източник твърди, че преди атентатите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк същите служби са пазили в услуга на Москва Айман ал Зауахири, настоящия лидер на „Ал Кайда“, по време на престоя му в България, след който той е бил прибран от руските им колеги.
Това означава, че за Кремъл България е дяволско оръжие, с което те са се научили да боравят умело още от времето на Студената война. Избягвайки конфронтацията, Москва е успяла да не отпусне хватката си над България. Последната вест, която разочарова проевропейски настроените в София, бе, че зад едно малко непрозрачно дружество, което се готви да купи една трета от електрозахранването в страната, се крият руски капитали, които вече са господари на 89% от петрола и 100% от газовите доставки в страната. Безиностанциите на руския петролен гигант „Лукойл“, който е собственик и на основната рафинерия в страната, са гъсто разпръснати по пътната мрежа в страната, която е изградена благодарение на еврофондовете. От тях се възползват туристи – средна класа руснаци, които превземат черноморското крайбрежие и термалните станции в планините, където често купуват недвижимо имущество.
Какво прави Бойко Борисов, премиерът на България, който е център-десен и предполагаемо проевропейски ориентиран? „Прави се на цирков балансьор!“, отговаря наблюдател на политическия живот в страната. Притиснат между Брюксел и Москва, зависим от проруски президент, министър-председателят балансира на въжето между Изток и Запад, докато същевременно употребява похватите на клиентелизма и популизма, за да се задържи на власт. В тази държава, най-бедната в съюза, богатите – верни на Кремъл, манипулират без проблем нуждаещата се тълпа. Поради факта, че не се поддаде на исканията на Москва и на българската „червената мафия“, Борисов трябваше да подаде оставка за пръв път през 2013 г., след натиск на уличните протести, водени от „червените“.
В официален доклад през 2017 г. премиерът не се поколебава да заяви, че Русия е основна заплаха за регионалната сигурност. Но той знае как да лавира. „Борисов се старае да се съобразява, когато това е възможно, с интересите на Русия“, разказва експерт, посветен в тайните на българската власт. Борисов също така критикува системно санкциите, които ЕС налага на Русия. Това се дължи на факта, че неговата правителствена коалиция е на власт единствено благодарение на престорено „патриотични“ партии, чието ядро се състои от бивши КГБ агенти. „Чрез националистическата „Атака“, която стартира кампанията си от Москва, Русия има представители във властта, смята политологът Анна Кръстева. Те отслабват дебата и европейската политика на правителството. Доскоро общественото мнение в България беше изключително проевропейско, но напоследък то се накланя към обратната страна все повече и повече.“
Чрез оръжието на икономическите помощи Брюксел планира да сложи край на руската хватка над България и Балканите. Под натиска на Европа София трябваше да изостави през 2012 г. проекта на своя руски „голям брат“ за строежа на ядрена електроцентрала на р. Дунав. Две години по-късно, отново според изискванията на ЕС, България трябваше да се откажи от газопровода „Южен поток“, който щеше още повече да засили зависимостта ѝ от Москва, както и тази на другите държави в съюза. Брюксел настоява също толкова силно за по-ефикасната борба на властта с корупцията, която разяжда страната до най-високите етажи на властта и позволява на Русия и местните и съучастници да движат пионките си. В София е популярно да се казва, че: „Много държави си имат мафия, но в България мафията си има държава“. Проевропейците очакват с известно безпокойство 2020-а, когато фондовете за интеграция на Брюксел ще бъдат спрени. „Не е невъзможно именно в този момент Москва да се опита да обърне лодката“, тревожи се симпатизант на ЕС.
И докато задкулисната непрестанна борба за икономическо, политическо и геополитическо влияние става все по-интензивна, българското общество потъва и се дезинтегрира.
Разделено на „сини“ и „червени“, то е разядено от бедността, безразличието е победило, а масивната емиграция го е унищожила в демографско отношение. Рядкост са онези, които се опитват да се опълчат на влиянието на русофилската „червена мафия“. Именно от тези хора е журналистът Христо Христов. От дълги години насам той се посвещава на публичното развенчаване на престъпленията на бившия комунистически режим. Но той живее под напрежение: „Станали са много агресивни“, разказва той. „Получавал съм заплахи, анонимни писма. Имаше тагове на пощенската ми кутия, „Смърт за Христов“. Компютърът ми беше откраднат, гумите на автомобила на жена ми бяха срязани.“ Журналистът е черноглед относно европейското бъдеще на страната си: „Мутантите на комунистическата система не гледат на Европейския съюз като на общност от ценности, а като на дойна крава. И не са верни на никого освен на Москва.“ Много малко медии дават платформа на работата му, която се състои в това да възстановява историческата истина за комунизма.
И никой в София не публикува самоличностите на безбройните агенти на политическата полиция, които официалната комисия разкрива от архивите на Държавна сигурност. „От 1989 г. насам всяко правителство, независимо към коя партия, има в ранговете си множество бивши агенти на ДС„, отбелязва Евтим Костадинов, директор на комисията, разгръщайки списък с имена. „Всички тези бивши агенти, прибавя той, се занимават с всякакви въпроси във всички сфери на обществото. И на ключовите позиции.“
Активистът Манол Глишев, дългокос и с козя брадичка, е един от бойците в едно гражданско общество, което, както той казва, „на практика не съществува“. Той е изпълнен с горчивина. „Едва няколко хиляди от нас се противопоставят на това бедствие. Най-активните заминават извън страната, а останалите са притъпени от консумеризма.“ И ако в София репресията прави живота труден за онези, които се противопоставят на „червените“ олигарси, то в провинцията е ад. „Те губят работата си, заплашвани са, отказват им лечение в болница. Понякога дори са жертва на побой“, разказва младият опозиционер. „Тук сме тръгнали да се превръщаме в малката Русия на Путин.“ За момента не става дума за емиграция. „Всички заминаха, но аз оставам. Това е моята страна.“
Снимка: Николай Дойчинов
