От Розалина Темелкова
Покрай злополучния пожар в катедралата Нотр Дам се сетих за един позабравен филм на Фолкер Шльондорф от 2014 г., който се завъртя и по българските кина. Историческата достоверност на фактите в него остава спорна и до днес, но художествената му стойност е неоспорима.
Казва се „Дипломация“ и пресъздава кратък, но малко известен епизод от Втората световна война. Действието се развива в рамките на едно денонощие – 24 срещу 25 август 1944 г.
Нацистка Германия вече губи войната и Съюзническите сили са на броени часове от Париж. В отчаян мегаломански пристъп на безпомощна ярост, Хитлер заповядва на своя военен губернатор генерал Дитрих Фон Холтиц да унищожи града.
Под всички емблематични сгради и паметници-символи на Париж, са заложени експлозиви. Пъкленият план на нацистите е да ги взривят при изтеглянето на войските си от френската столица. Фюрера замисля да унищожи сърцето на града, неговата гордост – културното му наследство. А Париж безспорно е сърцето на западна Европа. Сред заплашените от унищожение сгради са Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка, мостовете на Сена, Парламента, Версай и разбира се, катедралата Нотр Дам.
Съдбата им е в ръцете на немския генерал губернатор Фон Холтиц (блестящо изигран от актьора Нилс Ареструп). Той е изправен пред нечовешката дилема да спаси Париж, рискувайки кариерата и живота си или да изпълни чудовищната заповед. Докато генералът се готви да wосъществи зловещия замисъл, на сцената се появява шведският дипломат Раул Нордлинг, който посредничи между нацистките окупационни сили и френската Съпротива (в ролята Андре Дусолие). Двамата мъже прекарват тежка безсънна нощ в ожесточен спор помежду си.
Пруският генерал, като всеки истински германец, настоява да остане верен на воинския си дълг. Шведският консул от друга страна всячески се опитва да го убеди да се откаже от унищожителния план и да пощади Париж.
С пламенна защита на цивилизацията дипломатът успява да удържи блестяща победа. Триумфът му е извоюван не със силата на оръжието, а със силата на словото. Думите, понякога, побеждават бомбите. Макар и рядко, макар и (само) на кино.
В края на филма двамата герои посрещат утрото уморени, но обединени в убеждението си, че идните поколения заслужават да наследят френската столица в цялото й великолепие. Париж е спасен.
След края на Втората Световна война генерал фон Холтиц е удостоен с рицарско звание на френския почетен легион за това, че не е допуснал Париж да бъде разрушен при отстъплението на немските войски, въпреки изричната заповед на Фюрера.
Днес, когато пламъците от пожара в катедралата Нотр Дам едва са изтляли, би било добре да си спомним тези отминали събития. Да си дадем сметка какво точно спасяваме, спасявайки една катедрала. А отговорът е прост. Спасяваме човешката история. Но едновременно с това спасяваме и бъдещето. Защото имаме отговорност не само към миналото и паметта, но и към поколенията след нас, които ще искат да видят това минало и да общуват с него.
И тук идва въпросът за моралния избор. Той прониза новините около пожара в Нотр Дам и увисна в общественото пространство като димяща отломка.
Кое е по-важно – човешкият живот или един готически паметник?
Мнозина твърдят, че видите ли, за мъртвия каменен монумент светкавично били събрани 1 млрд евро, а пък за гладуващите деца в Африка на никой не му пукало.
Последното, разбира се, не е вярно, защото не една и две международни хуманитарни организации се занимават именно с набирането на средства в помощ на африканските деца.
Има ли смисъл да сравняваме грижата за човешкия живот с грижата за една опожарена сграда? Съществува ли въобще такава дилема – или катедралата, или децата на Африка? Аз бих отговорила така: и двете.
Както Нотр Дам заслужава обединените усилия на международната общественост, така и гладуващите деца в Африка (и навсякъде по света) заслужават грижа, финансова и медицинска помощ.
Отношението и към двете е мерило за цивилизованост и хуманизъм. Човечността означава нетърпимост към страданията на другите. Човечността означава и уважение към историята и нейните реликви. Грижата за човешкия живот е грижа преди всичко за бъдещето. Грижата за културното наследство е грижа най-вече за миналото. А без минало няма бъдеще.
Затова на онези, които откриват морална колизия между Нотр Дам и гладуващите деца в Африка бих отговорила така. Никой не ви пречи да дарявате пари за африканските деца. Свободни сте да го направите, както и когато намерите за добре. Подобен акт би бил върховна проява на хуманизъм и човеколюбие. Спасяването на гладуващите деца по света е достойна кауза. Опазването на световното културно наследство е друга достойна кауза.
Човечеството има много каузи. Между тях няма и не бива да има противопоставяне. Те трябва да съществуват заедно. И още нещо – никой не е насилвал или задължавал когото и да било да прави дарения за възстановяването на катедралата. Това е напълно доброволен акт. Сигурна съм, че френската държава ще намери най-добрия и прозрачен начин да разходва набраните средства.
Гениалният Виктор Юго е казал:
„Архитектурата е записала великите идеи на човешката раса. Не само всеки религиозен символ, но всяка човешка мисъл има своята страница в тази огромна книга.“
Катедралата Нотр Дам е архитектурен паметник, запечатал великите идеи на човешката раса, който заслужава да бъде спасен. Не само заради френския, а и заради всички останали народи по света.
Защото иначе какво ще завещаем на идните поколения? По-добре катедралата Нотр Дам, отколкото свят, изпълнен с опожарени руини. Децата в Африка няма да гладуват по-малко ако оставим световните културни паметници на разрухата на времето, нали така?
