Тези, които следяха напрегнатия конституционален референдум в Турция, търсят под дърво и камък да намерят положителен извод. За съжаление такъв няма. Да, президент Ердоган щеше да се зарадва да победи с повече от 51.35%. Трябва и да го е заболяло от победата на “Не” в 17 от общо 30-те големи града, включително Анкара и Истанбул, където започна собствената му политическа кариера със спечелването на кметските избори през 1994. Но той спечели и, честно казано, вече няма какво да го спре. Турция направи официална едноличната политическа система, която се формира в немалка част от последното десетилетие.
Схващането, че Ердоган не може просто да върви срещу желанието на половината от турските граждани, няма да издържи. Все пак той управлява de facto като империалистически президент, разтягайки и понякога престъпвайки своите конституционални права, след спечелването на изборите през 2014 г. с 5 милиона по-малко гласове, отколкото получи на този референдум. Преминаването на границата от 50% плюс 1 (на първи тур) бе достатъчно за Ердоган да започне да се позовава на “волята на народа” и да жигоса всеки критик на управлението като “предател”.
Той просто е такъв: храни се от поляризацията – независимо дали на консервативните анадолски маси срещу установения елит или на турската нация, която се бори срещу външните врагове и Петата колона у дома. Очаквайте дори още от това в следващите дни. Няма да получим различна, по-благоразположена версия. Той няма да се размекне от това, което анализаторите определят като “пирова победа”.
Референдумът обаче не е краят на историята. Конституционалните промени, които прехвърлят цялата изпълнителна власт в ръцете на президента, премахвайки длъжността на министър-председателя, и подчиняват парламента на лидера на нацията, ще влязат в сила след следващите избори за държавен глава, които ще се проведат в средата на 2019 г. Избирателите ще трябва да върнат Ердоган на власт. Вероятността за такова развитие е висока. 50-те процента, които се противопоставят на сегашния президент, не са еднородна група и появата на кандидат, който е способен да приеме подобно предизвикателство, би била изненадваща.
Разбира се, това, което лагерът “Не” постигна, не е нищо друго освен впечатляващо. Шансовете за успех бяха срещу тях. Въпреки почти тоталния захват на Ердоган върху държавния апарат и медиите, затварянето на лидери на опозицията и многобройните сведения за нередности в деня на референдума те постигнаха огромен успех. Същевременно управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и Партията на националното действие (ПНД), които агитираха за вот “Да”, бяха далеч под целта. Заедно те събраха 25,2 милиона гласа, 4 милиона по-малко от общия им резултат на изборите през ноември 2015. Но освен ако не ги удари жестока икономическа криза (кой знае?) или поради някаква причина Ердоган реши да не се кандидатира (не бих заложил на това), можем спокойно да кажем, че той ще води парада през следващото десетилетие.
Това, което предстои да видим обаче, е сривът на обещанията, че суперпрезидентството ще донесе стабилност на Турция. Това няма да се случи. Турското общество остава фрагментирано. Референдумът раздели ислямската общност, както и националистите, гласуващи за ПНД, и партията се е насочила към кървава баня за следващия си конгрес. Републиканската народна партия (РНП) оспорва резултатите пред съда с оглед на противоречивото решение на Централната избирателна комисия да брои гласове, които нямат печат и по закон се считат за невалидни. Ще се изненадам, ако РНП успее да направи референдума невалиден, но в интерес на истината няма начин нейните симпатизанти да признаят законноста на конституционните промени. Ердоган няма друг избор, освен да прибегне до репресия, може би дори груба сила, за да се справи с несъгласието.
По-лошото е, че все още се води нискоинтензивна война в югоизточните провинции. Нито Ердоган, нито РПК (Работническата партия на Кюрдистан) могат да я спечелят. Така, както стоят нещата, тя е обречена да се продължи за поне още едно поколение, а вече има битки и в големите западни турски градове. По границата със Сирия си остава хаос, чиито край не се вижда да е изобщо наблизо. Програмата на “Щитът на Ефрат” официално приключи, но турските военни ще нахлуват и в бъдеще, за да “премахнат бурените” и да държат кюрдите на разстояние. Джихадистите ще продължат да всяват хаос в Tурция. Предполага се, че силният президент ще се отърве от лошите спомени от 90-те, когато държавата се управляваше от фрагментарни коалиционни правителства. Иронично бунтовете на РПК и уязвимостта на Турция към Близкия изток отбелязват един вид завръщане към размирните години.
Първите два мандата на ПСР във властта (2002-2011) въплъщаваха време на надежди. Сега преобладават страхът и омразата. Горчивото наследство на 16 април ще преследва Турция. Нека Аллах бъде с народа ѝ.
Текстът е преведен от блога на London School of Economics с разрешението на автора. Акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
Превод: Йоанна Маринова
Снимка: Bulent Kilic/AFP
