Годината е такава, че ни напуснаха много от най-обичаните имена от световната сцена. Една от най-големите загуби у нас безспорно беше Никола Анастасов, който остави на няколко поколения емоциите от неповторими роли в сатиричния жанр. Затова и автобиографичната книга „Истории с усмивки“ (изд. „Слънце“), в която бай Кольо е разказал пред театралния критик Ирина Канушева най-съкровените неща от своя живот, е много повече от скъп спомен.
Харесах Анастасов още в първия момент, в който гледах „Човекът от Ла Манча“, някъде в ранните си ученически години. Пробивът обаче дойде в гимназията, когато в училищната трупа поставяхме „Криворазбраната цивилизация“ и в ролята на Хаджи Коста трябваше да се оправям с магариите на „сина си“ Димитраки – суъченикът ми Стелиан бе изучил добре похватите, които Анастасов ползва за същата ролята в телемюзикъла на Хачо Бояджиев от 1974 година, и… се видях в чудо. За това точно разказва и артистът в автобиографията си – как особената му натура му е давала предимство за конкретни роли, а за други го е оставяла далеч назад и е трябвало да наваксва с много работа.
Но това е любовта към професията – работиш много часове, гориш на сцената, овациите са няколко минути, а после – трудно ти е да се прибереш вкъщи, защото енергията продължава да струи от тялото ти. Пълно е с подобни „истории с усмивки“ в книгата – от десетки градове, по време на толкова много пътувания в страната и чужбина. Не знам дали самият Никола Анастасов е приемал всичко от смешната му страна, или просто всичко, изречено от него, ни се струва априори смешно, обаче духът на книгата държи усмивката на лицето ти през цялото време. А вътре – истории за Париж, Хавана, Будапеща, за шопите и провинцията, за любовта му с певицата Мария Косева, някога по-популярна и от Лили Иванова… Истории за много (само)жертви, но наистина – винаги с усмивки.
Преди няколко дни разговаряхме в Читалище.то с момичетата от сайта LoveTheater за любовта им към театъра и как тя ги е довела до правенето на специализирана медия, посветена на това сякаш все по-малко популярно изкуство. И те разказаха колко е трудно и за самите актьори, особено тези в театрите извън София – как публиката продължава да гледа на сцената под призмата на телевизията и как, ако в представлението нямаш „мечка“ (разбирайте – популярен актьор, когото зрителите гледат всяка вечер на екрана в някой сериал или риалити формат), е направо непосилно да напълниш дори половината зала. Никола Анастасов разказва за същите проблеми преди десетилетия и за това колко трудно е било за самия него да пробие, преди да достигне до ниво „телевизионен театър“ или поне „естрада“.
Така че „Истории с усмивки“ е не просто мемоарна книга, не просто за хора, които обичат театъра и хумора, но и за всички млади актьори, които са изправени пред трудния път към първостепенни роли на сцената.
