Историята, която искам да ви разкажа, започва през далечната 1962. Годината, в която се ражда майка ми. Малкото момиче расте като свидетел на домашно насилие вкъщи, въпреки че като единствено дете е обичана много и от майка си, и от баща си.
После малкото момиче става на 25 години и семейството решава, че е време за сватба, макар и немалкото момиче да не иска. Разбирате ли, по онова време не е имало кой да ѝ обясни, че въпреки че си от село и на 25 години си неомъжена, това не е краят на света и има начин да се оцелее и без съпруг, когото не обичаш.
Бракът оцелява точно 6 месеца, които са били нужни на пребитото момиче да събере кураж и да напусне съпруга си. Вече открила, че ѝ е по-добре сама, младата жена събрала себе си и живота си и заживяла щастлив живот на една млада и силна девойка.
Идва началото на 1988 година, а с него и баща ми. Висок, хубав, умен, разведен, също расъл в семейство с домашно насилие. Три месеца по-късно се женят, осем месеца по-късно майка ми забременява с мен. През цялото това време тя живее в приказка. Приема факта, че баща ми има две деца от предишния си брак, грижи се за тях, когато му гостуват, а той се грижи за нея и изобщо майка ми открива, че светът е едно по-хубаво място, когато си омъжена за човек, който те обича.
До един момент. Моментът, в който маската на този човек пада. А отдолу е едно същество, един демон, който, повярвайте ми, не искате да пожелаете и на най-големия си враг.
Не знам майка ми как оцеля през 11-те години брак, които издържа с този човек. Години на системен психически и физически тормоз.
Първоначално мислех да не изпадам в подробности, но после реших, че обратното би било по-уместно.
Помня първия път, когато баща ми хвана майка ми за косата и я влачи по пода в хола.
Помня първия път, когато баща ми счупи ребро на майка ми и се опитваше да ме убеди, че сама се е ударила.
Помня първия път, когато малкото ножче изпадна от ръката на майка ми, след като беше изчезнала за един ден след поредния побой.
Помня първия път, когато спахме в братовчедка на майка ми, защото имаше нов скандал и побой.
Забрани ѝ да работи и да има каквито и да били доходи.
После ѝ забрани да излиза от вкъщи.
Помня, когато баща ми изгони майка ми от вкъщи и не ми даваше да я виждам.
А после агресията му се прехвърли върху мен.
Помня как счупи точилката в мен и как една седмица спах по корем.
Помня как ме заключи вкъщи и изчезна за 3 дни, като ме остави без пари, храна и ключове.
Помня как му звънях по телефона (тогава бяха модерни Nokia 3310) и плачейки, го питах къде е, а той ми отговаряше, че си идва след малко, но така и не си идваше.
Съседката ми даде храна през терасата.
Помня, че исках мама, а дори не знаех къде е.
На мама ѝ писна.
Не знам как, но събра сили, отново стана силната жена, която е била преди този брак, и се разведе.
Помня, че един ден баща ми дойде и събра цялата покъщнина от апартамента. Взе дори стенните шкафчета от кухнята. Само дето тапетите не свали. Осъди майка ми да му изплати половината част от апартамента, обжалва моята издръжка и като цяло може би беше доволен, че има пари, които да хвърля по любовниците си, които после се разбра, че винаги са били в изобилие.
Бяхме бедни, но щастливи. Бяхме бедни, но за първи път нямахме рани – нито физически, нито душевни. Двете щяхме да се справим с всичко.
Само че кредитът все си беше там за изплащане, а парите не стигаха, въпреки че майка ми работеше по 18 часа на ден.
Пораснах, започнах да уча в университет и си мислех, че като вече работя и аз, на майка ми ще ѝ бъде по-лесно. Но за зла участ баба ми започна да боледува и вече с майка ми не можехме да се справим с всичко.
Тогава майка ми получи предложение от неин приятел да започнат бизнес. Тя прие, започна да работи в новата фирма, парите вече стигаха и нещата като цяло също изглеждаха по-добре.
Мислейки си, че най-лошото вече е зад гърба ми, вече можех да си отдъхна малко.
Годината вече е 2017. Моментът, в който майка ми се оказа измамена, с дълг от 30 000 лв., а както разбрах и аз по-късно – психически тормозена от бизнес партньора си.
Бяхме толкова финансово притиснати, че започнах работа на две места, а тя започна нова работа в чужбина. Където се срещна с поредния насилник в живота си.
Помня, че ѝ се обадих един обед преди две седмици просто за да я чуя как е, а насреща си чух плач и накъсани обяснения как се е скрила в една тоалетна и е насинена. Помня и колко безсилна се чувствах, защото нямаше какво да направя от няколко хиляди километра.
През годините на насилие майка ми започна да вярва, че свят без насилие не съществува и не може да се справи с живота без своя колега, благодарение на когото изкарва достатъчно пари, за да покрива всички разходи.
Смятам себе си за силен човек. Годините ме направиха независима, отговорна и непреклонна пред нищо. Само едно нещо е по-силно от мен. И това нещо е тази вяра, която започна да пуска корени в душата на майка ми. Вярата, че е нормално да си тормозен.
Търся сили в себе си да успея да ѝ помогна, защото тази жена, както и никоя друга по света, не заслужава да бъде тормозена. Търся сили в себе си да я убедя, че има и други начини. Търся сили в себе си да ѝ върна вярата в самата нея, защото тя вече я загуби.
На хората им е по-лесно просто да обърнат глави и да не се занимават с чужди проблеми. Повечето ми приятели искрено недоумяват, че отказвам да изоставя майка си с нейните нещастия, защото според тях тя сама си е виновна. Не разбират защо искам да ѝ помогна и не могат да проумеят, че не мога да бъда истински щастлива, докато тя бива тормозена, независимо дали е по нейна вина или не.
Не мога да проумея как може да живеем в общество, в което насилието – независимо дали от съпруг, приятел, баща, колега или просто познат – може да бъде приемано за нещо нормално. Разбирам, но не искам да приема факта, че насилието се предава от поколение на поколение. Ядосана съм на хората, които избират да стоят безучастни и да извръщат глави при подобни ситуации. Не мога да си намеря място от яд, че такива хора като насилниците си живеят щастливо, докато жертвите им и техните близки страдат.
Затова няма да спра да се боря за майка ми, няма да спра с опитите да направя живота ѝ по-лесен и по-спокоен. Защото я обичам.
Пожелавам на всяка тормозена жена по света да има поне един близък, който няма да я остави и ще се бори за нея. Така, както аз се боря за моята майка.
***
Текстът е препубликуван от сайта „Майко мила“ като част от кампанията на „Терминал 3“ „На един шамар от теб“. От сайта „Майко мила“ също изпращат следното послание, към което редакцията се присъединява:
Домашното насилие в България е придобило епидемични размери. Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на тормоз. Въпросът е подценяван и неглижиран. Потърпевшите много трудно се откъсват от този ад, а когато успеят, често не получават адекватна помощ и закрила.
И някои не доживяват да се измъкнат – като Елена Василева, чийто съпруг я застрелва показно, Виола – убита от бой от партньора си Стефан Станев, Катя – причакана на връщане от работа от съпруга си, който я удря, намушква я с нож и я оставя да умре на улицата.
Често жертвите на домашно насилие попадат в този механизъм още в невръстна възраст. Измъкването от затворения кръг е един мъчителен и много труден процес, както разбираме от днешния разказ. В него една жена, която пожела да остане анонимна, споделя с нас историята на своята майка, която години наред се лута в този капан. Това е разказ за безрезервната подкрепа на една дъщеря, която отказва да остави майка си в клопката на тормоза.
Но също така за апатията и неразбирането на близки, познати и общество, склонни да осъдят жената, защото търпи и стоически понася всеки удар. Само дето хич не е просто и контролът върху личността може да е толкова дълбок, че някои жени дори спират да вярват, че някога могат да се отърват от този терор. Не ги съдете твърде строго, а опитайте да ги разберете и подкрепите.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого, или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай че искате да скриете името си. Не сте сама и няма да останете сама! Изход и помощ има – както за вас, така и за децата ви!
Не забравяйте и за горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие на Фондация „Анимус“ – 0800 18 676 или 02 981 76 86, или пък на 112.
Ако пък сте съседи и ставате свидетели/слушатели на домашно насилие, не стойте безучастни – действията ви могат да спасят живот! Не се колебайте, а незабавно позвънете на телефона за спешни случаи – 112, а ако не сте сигурни как да постъпите – свържете се с горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие на 0800 18 676 или 02 981 76 86.
Или се опитайте да помогнете на жертвата. Може да предложите подслон за вечерта, а на сутринта да я придружите до районното, за да подаде жалба.
Може и просто да позвъните на звънеца заради измислена причина като чаша захар или неработещо парно. Това често води до намаляване или спиране на агресията в конкретния момент.
„Терминал 3“ заедно с Български фонд за жените/Bulgarian Fund for Women стартира съвместна кампания за необходимостта от приемането на Истанбулската конвенция, паднала жертва на пропагандна кампания, изпълнена с лъжи, както и за значимостта на „домашното насилие“ като дълго пренебрегван обществен проблем.
