Музикалният педагог Надя Буланже събира в себе си историята и музиката на XX век – от класиката до Майкъл Джексън; от Рей Чарлз до Нюйоркската филхармония. Французойката с румънски и руски корени е определяна за “най-великият учител след Сократ” – първата жена диригент в световноизвестни филхармонии и преподавател в университети от ранга на „Джулиард“ и Кралската музикална академия в Лондон.
Надя Буланже докосва не само музиката – за нея може да се каже, че пише историята на столетието. От безусловна подкрепа за пианиста Игор Стравински в най-трудните му години до следата в афроамериканското движение за граждански права през 60-те посредством Куинси Джоунс, един от най-влиятелните джаз музиканти в света, близък приятел на Мартин Лутър Кинг-младши.
Джоунс на свой ред продуцент и ментор на Ела Фицджералд, Франк Синатра, Даяна Уошингтън, Рейл Чарлз и Майкъл Джексън. Той разказва, че дължи всичко на Надя Буланже и куража, който тя му вдъхва да следва собствения си глас.
Французойката с румънски и руски корени е първата жена диригент в множество престижни концертни зали, сред които Нюйоркската и Бостънската филхармория. Определяна като най-великия музикален педагог на нашето време, тя е била преподавател и на Елиът Картър, Арън Копланд, Ленарт Бърнстейн, Астор Пиацола.
През по-голямата част от кариерата си Буланже преподава в малкия си апартамент в Париж, но също и в „Джулиард“, Кралския музикален колеж и Кралската музикална академия в Лондон.
Описвана като безкомпромисна, харизматична и силна жена, Надя Буланже започва да се занимава с музика едва на 10 години. Надя се бори със завистта към сестра си Лили, най-значимия образ в живота ѝ, която на крехките 19 години става първата жена, спечелила престижния конкурс Prix de Rome в категорията за композитори.
Буланже на свой ред привлича вниманието, като скандализира музикалните среди, след като предлага нетрадиционно произведение на предварителния кръг в надпреварата за Prix de Rome. Въпреки съпротивата на членове на журито тя завършва втора в надпреварата, но в следващите години не успява да спечели отличието въпреки общото съгласие, че пише най-добрите произведения.
Лили умира едва на 24 г., а Надя Буланже посвещава живота си на това да разпространи наследството на сестра си. По това време тя вече преподава и се е отказала от композирането, тъй като смята, че не е достатъчно добра. По-късно става първата жена, дирижирала Лондонската филхармония, Бостънската филхармония в САЩ и Нюйоркската филхармония в „Карнеги Хол“.
След края на Втората световна война Буланже се връща в Париж, където става преподавател в консерваторията. Тя приема ученици от всякакъв произход и социално положение – и се отнася с тях безкомпромисно. “Всеки, който ѝ е позволил да коментира творбата му, ще види това, което е създал, унищожено пред очите му чрез прилагането на рутинни и обикновени поправки от стандартния репертоар”, казва американският композитор Върджил Томпсън. Надя Буланже мрази иновацията заради самата иновация – за нея само великите могат да си позволят да играят извън правилата.
Вероятно най-влиятелната фигура в музиката на нашето време, името ѝ остава неизвестно на мнозина, а историята ѝ трудно може да се побере в думи. Но заветът ѝ продължава да резонира в музиката, която промени историята, разби окови и звучи през поколенията:
“Когато пишеш своята музика, никога не се мъчи да избягваш очевидното. Имаш нужда от традиционния език и после, от установените правила, идва свободата да бъдеш себе си. А винаги е нужно да бъдеш себе си – това е знакът на гениалността.”
