SHARE

Всяка година около 9 септември се активизира разговорът за характера на тоталитарния режим между 1944 и 1989 г. Въпреки логиката (а може би и поради нея, тъй като хората забравят лошото) хубавите „спомени“ от „народната република“ (както се казваше тогава държавата) растат и се множат. Носталгиците по онези отминали времена стават все по-гласовити, а аргументите им са все същите, но повтаряни до прегракване – нямаше безработни, нямаше гладни, храната беше евтина и качествена (а не като сега – изкуствена), бирата колко беше вкусна – леле, дори реклами направиха. Хората ходеха всяка година на почивна станция на море, колите бяха евтини, а апартаментите ги „раздаваха“ направо на работното място.

По принцип няма морален и правен аргумент, който може да защити Девети септември и катастрофата, която произлиза от него и трае поне 45 години, а последиците от нея все още ги консумираме.

От тази дата следва най-голямата кражба въобще в българската история, тъй като режимът, дошъл на власт на 9 септември, постепенно забранява почти всички форми на лична инициатива и свобода. Той национализира (открадва, присвоява) банките, застрахователните дружества, всички цехове, фабрики и заводи, цялата едра градска собственост, включително спасените от национализация еврейски имоти няколко години преди това, плюс всички по-големи къщи, вили и апартаменти. По домовете обикалят бригади от мутри, облечени с власт, които си харесват едно или друго от покъщнината на проверяваните, арестуваните и изселваните, които обикновено имат броени часове да се изнесат от жилището си, само с най-необходимото. Селските стопани са насила кооперирани, като им се отнемат земите, животните и селскостопанският инвентар.

Организира се система от 44 концентрационни лагера с изключително строг режим (за разлика от доста лекия режим по време на войната в лагерите, в които царското правителство държи част от дейците от комунистическата съпротива). В страната се установява климат на страх и подозрителност.

Стотици хиляди доносници биват ангажирани да слухтят и да докладват на офицери от Държавна сигурност за близките и приятелите си и за най-малки признаци на опозиционно поведение или дори на свободомислие.

Политизира се образованието и рецитирането на идеологическите постулати на режима става задължителна част от учебната програма от първи клас до последния курс в университета. Бива ликвидирана почти всяка възможност за независимо творчество, било то литература, кино или музика, чрез налагане на цензура и ликвидиране на възможността на творците да общуват с публиката си без посредници. Биват забранени цели жанрове музика, кино, литература и дори архитектура. Населението в Пиринска Македония бива насилствено македонизирано. Мюсюлманите и турците са брутално репресирани по време на т.нар „Възродителен процес“ и голяма част от тях напускат страната.

И това далеч не изчерпва списъка с всички престъпления на режима.

Но привържениците на Девети и не обичат много да спорят по тези теми. Да, нямало е свобода, вероятно ще кажат, имаше „престараване“ и „изкривявания“, но толкова хубаво се живееше при социализма, толкова хубаво се пълнеше коремът и толкова евтино беше по морето. То това не е съвсем лъжа, само че в съвсем друг смисъл — когато човек е млад/малък, може да се чувства щастлив дори когато гони биволите по баирите около родното си село.

Съвсем друго е, ако по времето на социализма се опиташ да бъдеш самостоятелна личност, да живееш прилично, да изкарваш пари и да се чувстваш полезен на обществото.

Първо, да уточним — режимът преминаваше през различни етапи в развитието си. Аз съм роден през 1969-а и мога да разделя усещанията си от социализма на две части – до 1981-ва (ще го наричам соц 1.0) и след това. Тъй като мина много време, хората основно си спомнят социализма след 81-ва (соц 2.0), а той тогава вече имаше и някои човешки черти — беше достатъчно прогнил, доста по-либерален, що се отнася до публичните нрави (примерно по мое време милицията/полицията вече не режеше на улицата панталони, поли и коси, които смяташе за „неприлични“) и до намалялата цензура в развлекателните жанрове на културата. Втората версия имаше дори наченки на пазарни отношения (наченки обаче, не нещо сериозно) и беше по-шарен от класическата си версия.

Класическият социализъм, – онзи по времето на Брежнев в СССР – който бе без никакви кръпки, беше горд със себе си и не се чувстваше задължен да търси подкрепа в хората, да си играе на развенчаване на митове, нито пък да се опитва чрез хитроумни схеми – „стопанска сметка“, кооперации, работа „на акорд“, разрешителни за занаятчии и т.н., да подобрява икономическото си състояние чрез впрягане на предприемчивостта на отделния гражданин.

Ние не се занимавахме с „дреболии“ като стимулиране на творчеството и печеливши предприятия. Наместо това при социализма всички се трудихме кой колкото го накарат и получавахме по равно, защото така се смяташе за справедливо. 

Та значи, по времето на Брежнев нямаше никакви законни (дори хипотетично) начини да се изкарват повече пари от порцийката, отсипана ти от държавата. Всички бизнес схеми (например публична продажба на домашно произведени дантели или буркани със сладко) минаваха за „нетрудови доходи“ , „спекула“, „незаконна търговия“ и можеха да бъдат конфискувани от народната милиция, а съответният „несъзнателен елемент“ (човешко същество, което си е позволило да не разсъждава по единствено верните партийни критерии, да не се задоволява с отсипаното му в паничката и се опитва да припечели нещо допълнително) можеше да бъде санкциониран и дори вкаран в затвора, ако е по-амбициозен.

Частното предприемачество просто беше напълно забранено. Затова и на кражбите от частни лица не се гледаше с лошо око от властта (виж филма „Опасен чар“). Щом имаш какво да ти откраднат у дома, значи не ти е чиста работата, нали така.

„Социалистическата собственост“ (т.е. държавната собственост) се смяташе за най-висшата форма на собственост, а да гепиш от държавата се третираше като най-тежко престъпление и през по-ранните години на режима е било наказвано дори и със смърт.

Да направим една малка симулация. Ето, вие сте 24-26-годишен студент, който не е родом от София и ви предстои дипломиране. Какво ви очаква оттук нататък?

С голяма вероятност ще можете да си намерите работа „по специалността“ — все някой от мастодонтите на социалистическата икономика ще ви вземе на работа. Започвате със 120 лева (бюджетът за инженери е константа, а инженери — много) – стартова заплата на току-що завършил висшист, т.нар. „млад специалист“. Заплатата расте със стажа, т.е. на около 5 години ви я вдигат с около 10-15%. Ако имате много късмет и слушкате, се дореждате до т.нар. „премиални“, които се дават на отлични служители, с формално изпълнен или преизпълнен план (имитация на отчетност за имитация на работа), с безупречна репутация в очите на Партията и без отсъствия от заниманията по политпросвета и от „доброволните“ бригади и манифестации. Но като млад специалист това е малко невероятно да ви се случи, трябва все пак да станете поне малко по-старо куче, за да ви досипват кокалчета в паничката.

Разбира се, такива са условията, ако човек иска да живее като интелигент, да живее уседнало и да се занимава с умствен труд. За сметка на това, за повече пари можеше да се стане заварчик, тролейджия, автомонтьор, строител на национален обект, да станеш дървосекач в Коми (автономна република в Русия) или бачкатор по арабските и африканските страни.

Освен бачкатори, заминаваха и специалисти. Тероризираните медици в Либия са точно от тоя контингент, който от хубавия социализъм избяга в пустинята да изкара по някой долар и да поживее с екстрите на социалистическия арабски режим, включително и с правосъдието му. Всички тези възможности за по-високи доходи се „отпускат“ единствено на политически благонадеждни лица, тоест на хора с политическо досие, чисто от всякакви опозиционни прояви и чист от опозиционен произход (тоест, дори да искаш, може никога да не излезеш извън границите на България, защото дядо ти е бил офицер или бизнесмен преди 9 септември).

Нарочно не споменавам хуманитарните специалности — това бяха много желани специалности, запазени за определени категории млади хора, които често започваха професионалния си живот с компромис и цял живот се учеха да правят компромиси със съвестта и с таланта си. Както сега се вижда от докладите на комисията по досиетата на Държавна сигурност — голяма част от тях са взели и решението да сложат пагони и да разменят приятелствата си срещу пари и кариера. Веднъж поддали на моркова и камшика на властта, българските пропагандни писатели, журналистите в централни медии, скулпторите и „ангажираните“ певци (виж филма „Оркестър без име“) си живееха живота по вили, почивни станции, командировки, творчески домове и на срещи с почитатели.

Хлябът наистина е по 26 и 34 стотинки, защото е субсидиран от държавата (и затова хората си хранят прасетата и кокошките с него), прясното мляко е 36 стотинки, киселото — 23. Боза половин литър е 12 стотинки. В магазина има два вида салам, луканката няма какво да я гледате (12–16 лв. килото), един вид кисело мляко, един вид прясно мляко, 1 вид захар, 1 вид халва, 1 вид локум, 1 вид бира (с парцали, които плуват в бирата като обърнете шишето), 1 вид лимонада (или оранжада, с парцали), 1 вид полусухо вино, 2 вида кашкавал, 1 вид нетраен колбас („Камчия“ или хамбургски), 1 вид кренвирши, обикновени бисквити, детски закуски, ориз, хляб, произведен в последните 3 дни. Хлябът може и днес да е произведен, но е голяма рядкост. Нормално е произведен в хлебозавод и е нормално твърд, т.е. може да се реже на филийки 1 см, доста рядко е мек и топъл. В магазина има два вида български шоколад, два вида български шоколадови бонбони („Черноморец“ и „Фини млечни“), два вида вафли (обикновени и „Боровец“). Разбира се, в случая рецитирам асортимента на доста добре зареден супермаркет в София (виж бедния асортимент на илюстрацията). Не навсякъде по страната има супермаркети и такова райско „изобилие“.

Обикновено хлябът се купува от магазин за хляб, месото от магазин за месо, млякото — от магазин за мляко. Почти навсякъде се чака на опашки.

В провинцията положението е доста по-зле.

Живеещите в София се смятат за привилигеровани, защото има магазини, където съответната стока се продава почти целогодишно (е, тя се появява инцидентно и на други места в страната, но не може да се прогнозира кога и къде).

Книжният пазар беше много лесен за следене, защото в месеца излизаше максимум по книга-две, които си заслужаваха да се купят. Аз с моите ученически бюджети можех да си ги позволя. Разбира се, това не гарантираше, че ще ги имам – трябва да попадна на точната книжарница в точния момент. До ден днешен си спомням как уцелих в книжарницата на паметника „Левски“ два тома на Карл Май. Само след 20 минути на опашката бяха мои!

Съвсем нормално е, за да откриете всички търсени стоки (от гореизброените), да се наложи да обиколите всички магазини в квартала, защото ту има нещо, ту изчезва. Магазините работят до 7 вечерта и в събота до обед.

Има СВРЪХЛУКСОЗНИ стоки, които може да откриеш само на черния пазар, в магазините „Кореком“ срещу западна валута и безбожно скъпи са примерно нескафето, шарените дрехи, пресните плодове и зеленчуци извън сезона и портативната електроника.

Разбира се, всякакви диетични и здравословни храни попадат също тук в крайно дефицитните стоки. Не дай си боже да страдаш от някоя болест, изискваща по-специална диета – хепатит или диабет например.

Много от мечтаните вещи се продават само в „Кореком“ – магазини, където може да се пазарува само с чужда (западна) валута. В социализъм 1.0 дори нямаш право дори да видиш валутата в ръката си. Работил си в чужбина, превеждат ти парите по сметка в България (няма не искам), част от тях ти ги прехвърлят по официалния курс в левове (няма не искам), а част ти остават в долари. Като решиш да изтеглиш пари, получаваш хартийки, които се казват „бонове“ и с тях можеш да пазаруваш шоколадови яйца, дънки, уиски, козметика и битова техника от „Кореком“.

Няма да ти върнат ресто, но може да ти дадат дъвки или бонбонки тик-так до кръглата сума. Ако си с връзки и докажеш, че ще пътуваш „на Запад“, например в Турция, ще ти дадат да си изтеглиш част от валутата в долари, разбира се, в зависимост от държавата и предполагаемия срок на престоя ти там (те ти изчисляват възможните разходи и ти отпускат толкова от собствените ти пари, колкото преценят).

В социализъм 2.0 вече всеки можеше да пазарува от „Кореком“ с долари, за които дори не се искаше документ за произход, или поне никой не се интересуваше откъде ги имаш.

Невъзможният за обикновените граждани лукс на Кореком. Източник

Огледайте гардероба си. Социалистическата текстилна индустрия произвежда само дрехи в черно, тъмносиньо, кафяво, бозаво, бяло и сиво и с доста консервативна кройка.

Далеч не във всички комбинации (например продават само един цвят пуловери или панталони), затова някои като Радан Кънев си варят дрехите, за да им придадат цвят, непроизвеждан в България, а някои, като сестра ми, ги топят в белина, за да избелеят. Аз имах едни бели ризи в гимназията, които се боядисаха в нежен гълъбовосин цвят при едно пране и след това бях изключително горд и вървежен с тях.

Продават се български дънки „Панака“ и „Рила“, произведени с възможно най-евтините дънкови платове. Искаш да изглеждаш елегантно — докопай някоя дрешка за износ или се моли баба ти да има вкус и да плете хубави и модерни пуловери и ръкавици.

Слуша ли ви се музика? Купете си съветско радио ВЕФ за една заплата (95 лева), ако имате късмет, ще чувате по 5–10 западни песни седмично на него. През останалото време – българска и съветска естрада, народна музика, класическа музика, смъртоносно скучна партийна публицистика и нивото на река Дунав в сантиметри.

Ама къде е западната музика? Първо, на западната музика не се гледа с добро око, затова в най-добрите случаи (в радиото, в телевизията и в дискотеките) тя се дозира внимателно (например на около 10% от общия обем), в специални предавания късно вечер, второ — в България такава музика на носители (плочи или касети) може да се намира само „с връзки“ или на черния пазар. Един стар албум на Iron Maiden на грамофонна плоча може да се закупи за 15 лева. Познавам човека. Ако щеш. Тук работи първообразът на социалната мрежа — ако познаваш правилните хора и имаш какво да предложиш насреща, можеш само за година-две с упорит труд да се снабдиш с внушителна фонотека със цели 100-тина албума на твои касети, които собственоръчно си презаписал.

На пазара могат да се купят грамофони „Респром“ (български) и полски касетофони Unitra (макар че те май бяха дефицитни), доста по-скъпи от радиоапаратите по-горе. По времето на социализъм 2.0 в магазина режимът се е либерализирал дотолкова, че легално се продава двукасетъчен касетофон Sharp за 1200 лева (десетина заплати на начинаещи инженери и въобще висшисти), както и празни касетки.

Гледа ти се телевизия. Имаш избор между Първа програма (от 10 до 12 и от 17 до 24 часа) и Втора програма (от 19 до 23 часа). Телевизонната продукция е твърде скъпа, затова телевизията излъчва тестов сигнал, когато няма програма. В петък вечер – руски филм и новини на руски. Обикновено върви соц. сериал или тъп филм (затова има шега – „Филмът хубав ли е или съветски?“). Западните филми се неутрализират със съветски такива – да речем, ако има братя Маркс по втора, по първа ще дават някоя от любимите съветски комедии, които също не ги дават всеки ден. Или пък ще ги пуснат навръх Великден, за да не бяга младежта по църквите.

Иначе със седмици може да няма нищо свястно за гледане, дори съветско. Новините се състоят от преизпълнен план, строителство на заводи, прибиране на реколтата, борбата за мир и поплъзновенията на американския империализъм. И, разбира се, около програмата за посещения и рязането на лентички на първия държавен и партиен ръководител и неговата свита.

Цветните телевизори са лукс чак до 1989 г. (помня как сержантите и офицерите в Нова Загора се редяха по цяла нощ за телевизори „Велико Търново“, а в София опашките бяха за „София 81“, клонинг на Colorstar, модел май на Phillips), а старичък Sharp или NEC си беше направо изискан лукс.

Пушач ли си? Имаш избор между „БТ“, „Стюардеса“, „Слънце“, „Родопи“, „Арда“. Някои от тях дори в кутия. БТ кутия струва в началото на разглеждания период около 50 стотинки, към края му вече става към 1 лев (спомнете си заплатите). На черния пазар може да се намери Marlboro, Kent и Rothmans по около 3 лева кутията.

Ходи ти се на море?

Имаш три избора.

Първият е къмпинг. Къмпингът струва около 4,10 лв. на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, с безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Гледай да си набавиш отнякъде къмпинг оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава. Случва се полски туристи да разпродават къмпинг оборудването си, като си тръгват от България, и това е добър шанс за изгодни сделки.

Втори вариант е почивната станция  за около 30-40 лева на седмица на човек, със строго разписание на времето – закуска рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано, има предвидени и „културно-масови мероприятия“. Понякога яденето е на смени и със записване от предния ден.

Ако си изпуснеш смяната, не ядеш. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа вечерта, за да се гарантират добрите публични нрави и за да не се карат портиерите да работят извънредно.

Третият вариант е на квартира – наемаш стая и оттам нататък се грижиш сам за себе си. Топлата вода и въобще санитарните удобства не са гарантирани.

Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат (не е задължително обаче, зависи от работодателя), да се съберат пари, да се набавят разнообразни артикули, защото са дефицитни, примерно плажни стоки.

Ако си студент или ученик, не ти мърда лятната и есенната „доброволни“ бригади. Отделяш по месец от времето си, за да събираш реколтата, защото в опустелите села няма достатъчно работна ръка (а уж беше демокрацията виновна). И така, всяка година от 8. клас до дипломирането в Университета.

Сметка в ресторант през 80-те години за 1 човек се движи между 5-10 лева (може да се преизчисли през заплатата). По ресторантите има следното меню, което сервитьорът с бяла риза и мазен черен панталон ще ви изрецитира скорострелно:

„Кюфтетакебапчетакърначетапържоламешанаскарасалатадоматикраставицимешанашопскапържени картофи“ и разбира се, някои неща може да са свършили. Шкембето (извън изчезващите шкембеджийници), дробчетата, наденичките, гювечетата, рибата и постните манджи са лукс, който ще се появи масово чак след 90-а година (и това го има по филмите).

През 70-те години в Златни пясъци три коли компания изядохме всички порции от всичко, което беше останало в ресторант „Емона“ в ранния следобед. Останахме леко гладни (щом и аз на много невръстна възраст го усетих), но пак си беше късмет – можеше да не е останало нищо.

Обаче май започнах не откъдето трябва — първо все пак трябва да се намираш на правилното място, тоест има известен феодален елемент в уравнението.

Ако си студент от провинцията, без дебели връзки, забрави да останеш в София. Първо, софийското жителство е ценна привилегия, която се взима както в момента се взима американско гражданство – или с брак (какво морално време беше, старите филми са пълни с драми около „жителството“!), или с упражняване на дефицитна професия (тролейбусен шофьор или металург в „Кремиковци“ например), или ако те искат в някоя национална институция или учебно заведение (т.е. трябват способности и яки връзки, като първото невинаги е предимство и не е задължително).

Ако си женен и жена ти също е от провинцията и нямате връзки — е, не мога да ви мисля. Защото, щом сте получили прекрасното и безплатно социалистическо образование, значи сте се съгласили да заминете „по разпределение“ — там, където анонимни чиновници ще решат, че Родината има нужда от вас. Ако сте учител, може да ви пратят в някое родопско село, ако сте инженер, чакат ви великите строежи на социализма (в Радомир, Девня или Ботевград примерно), ако сте завършили английска филология – в малките български градчета имат нужда от учители по английски език, а и другарите със сивите костюми ви водят на отчет.

Избор нямате – това е лотария, в която някои участват с предварително печеливши билетчета, а вие – както дойде. Известен проблем се получава, защото жена ви също я разпределят според нуждите на индустрията и обществото, а не според вашите семейни нужди. Дори да имате пари, невъзможно е един от двамата да не работи, ако няма сериозна здравословна причина за това.

При социализма всички имат правото И ЗАДЪЛЖЕНИЕТО да работят. Милицията (т.е. полицията) обикаляше по заведенията през деня и проверяваше кой къде работи. Ако те гепят, че не си на работа, или пък нямаш работа, лошо ти се пише. Мой познат работеше като „отговорник по комунистическото възпитание“ в Университета и се хвалеше със служебната карта, с която милицията не го закачаше по кафенетата.

Ето, аз се отплеснах, умилен от времето, когато всеки имаше работа — независимо каква.

Сега да разгледаме късметлийския вариант – и двамата работите в София – но единият на Гара Искър, а другият — в „Надежда“. Моите родители работеха на смени и далеч от дома почти през цялото ми детство, така че първите 5 години от живота си съм прекарал при баба на село.

Извън София любимата професия може да се упражнява обикновено само в едно предприятие, където трябва да се излежи съответният „стаж“, така че евентуален скандал с работодателя може да доведе до промяна на цялата ви съдба.

Колко свободно, сигурно и весело се живееше тогава, нали? Спречкване с партийния ръководител, който може и да не се окаже морален или експертен титан, може да компрометира цялата ви кариера, независимо къде в България (партийното досие ви следва по петите на всяко работно място).

Къде да се живее? Не гледайте на панелките с презрение. Огромен късмет е да се доредите до панелка по времето на социализъма. За жилище се чакаше „ред“ и обикновено жилището се получаваше „по ведомствена линия“. Къде, кога и с какъв размер жилище ще получиш, решава твоят началник на работното място. Получаваш ключовете и стискаш палци да не е нещо отчайващо. Семейството на моя позната получи жилище по реда си в „Овча купел 2″ чак след 90-а година, дотогава четиричленното им семейство (баща ѝ беше висш служител на БНБ) обитаваше двустайна панелка в „Красна поляна“. Общо им се събираше около 20 години чакане, когато вече и двете деца имаха нужда от самостоятелни жилища. Други познати получиха апартамент в „Младост 4“. Блокът беше забучен насред голото поле, а наоколо имаше непроходима кал, която дълго чистих от обувките си, щом се добрах след гостито на спирката на автобуса.

Не се мусете на димящия и трещящ градски и междуградски транспорт. Не губете съзнание от жегата и миризмата на дизел в чавдарките (т.е. в автобус „Чавдар“, българско производство по лиценз). Това ще ви е основният превоз през следващите 5-10 години. Личната кола по времето на социализма е лукс, за който трябва също да се чака (10 години за „Лада“ например). Ладата струваше към 5000-6000 (или май 8000?) лева в класическия социализъм. Колите на старо понякога са доста по-скъпи от новите, досещате се защо.

Ще хващаш такси, защото вали ужасен дъжд, късно е, а рейса никакъв го няма? На улицата е мисия невъзможна – но все пак гледай внимателно такситата – ако свети една червена лампичка, а не две, значи в таксито има място за още пътници и може да те хвърли до „Младост“, ама преди това трябва да остави човека в „Хаджи Димитър“. Ако видиш зелена лампичка и таксито ти спре – считай, че си спечелил от лотарията, макар че технически това е една лотария в която късмет е да си платиш — доста скъпичко при това, а не да ти платят. Фирмата е само една (тел. 142) и такситата са около 20 пъти по-малко от сега. Затова пък улиците са сигурни. С тая крачка максимум за 2 часа си у дома.

Почти не използвах морални и нравствени аргументи в полза на позицията си, но нали и на опонентите аргументите са свързани главно с пълненето на корема, сигурността, морето, хранителните продукти и гордостта с предприятията и текезесетата. А можеше например да спомена, че социалистическото понятие за ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН празник беше да строят целия екип на предприятието/учебното заведение на „доброволна“ манифестация и всички заедно да маршируват и да викат „Слава на БКП, слава, слава, слава!“, „БКП, КПСС, вечна дружба“ и прочее лозунги, които превръщат човека в маймуна, и да разнасят огромни и тежки портрети на основателите на марксизма-ленинизма и техните ученици в България. По-лесно беше да се избяга от работа и от училище, отколкото от манифестация.

Спомням си как в 7-и клас изкарах цял ден на улицата с едно тънко якенце на 24 май, под унищожителен дъжд и в убийствен студ с цялото училище и никой не посмя дори да си помисли да си тръгне. Опитайте да намерите кадри от 1983 година. Като мокри кокошки изчакахме с часове реда си да се покажем пред трибуната с големите началници, изревахме пред старците каквото ни беше наредено и буквално се разбягахме след това. Под дъжда и в студа имаше и съвсем малки деца – в първи и във втори клас (на снимките ще ги познаете по сините връзки). Хуманен строй, който се грижеше за децата и родители, които мечтаят същата грижа да се върне.

Задължителната „доброволна“ манифестация по празници, която не може да бъде отменена, каквото и да е времето. На снимката – честване на 9. септември

И още, и още, и още…. Още ли ви се живее при социализма?

Има една терминологична трудност при писането на текстове за тоталитарния режим. Той самият наричаше себе си „социализъм“, но всъщност беше изцяло подчинен на тоталитарната марксистко-ленинска идеология и затова в научни публикации се използва термина „комунизъм“, „комунистическа диктатура“ и „комунистическо управление“, което смятам за по-сполучливо. 

Настоящият текст е леко преработена и допълнена версия на материала „Значи, искате да живеете при социализма?“ от блога на автора.

Илюстрация: Рекламна снимка на български супермаркет от разглеждания период. Всяка снимка на магазин от този период изключително внимателно се разглежда и цензурира преди да стигне до публиката. В настоящата снимка с цел да се създаде илюзията за изобилие, рафтовете са препълнени със стока, но не може да бъде скрит бедния асортимент, дори и в снимка, която ще се използва за целите на рекламата или пропагандата. Източник е-burgas.com

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.