Докато четете тази статия, ви съветвам да си пуснете песента на REM “Its the end of the world as we know it “, за да навлезете в подходящата атмосфера, в която миналата седмица осъмна Великобритания. Ако не знаете какво е станало миналата седмица в Обединеното Кралство сигурно сте били в кома или сте на възраст под 3 годинки. И в двата случая няма нужда да продължавате с четенето…
Ако знаете, тогава със сигурност главата ви вече е пламнала от варианти, причини, първопричини, анализи и коментари и коментари на коментарите… Няма да ви занимавам повече с това какво е казал Дейвид Камерън и какво му е отговорил Борис Джонсън – макар че, той всъщност нищо съществено не отговори, само изглеждаше глуповато изненадан от собствения си успех… Без радост в очите.
Общият урок и за двамата е – печката пари.
И за двамата обаче, този простичък факт се оказа изненада. Камерън провокира собственото си политическо харакири с тотално непознаване на гласоподавателите. Джонсън – с осъзнаването, че по всяка вероятност ще трябва да избърше осраното… и по-лошо, ще трябва да го направи с Найджъл Фараж, който освен да плюе срещу емигрантите друго не знае. Просто такава му е стратегията. В картинката дори не присъства лидерът на лейбъристите Джереми Корбин – 70 хиляди лейбъристи подписаха искането за вота му на недоверие. В момента той е еднакво неудобен и за консерваторите, и за собствената си партия, която го смята за мекушав и отегчителен и настоява за избор на нов лидер. Положението е вакуум. Ама истински вакуум, в който върху лоста за управление няма никой. Лепкав политически вакум, в който Шотландия, потенциално Уелс и Северна Ирландия и „О, Боже!“ дори Гибралтар са разигравани в руска рулетка между оставането във Великобритания и повторното им присъединяване към Евросъюза – ама този път ще трябва да предоговарят клаузи, да приемат еврото и да разчитат на собствените си икономики. Това, което не ви казват е, че тайната им надежда е автоматично да получат и поделят парите, които Великобритания е получавала обратно от Rebate (парите, които Великобритания получава обратно от ЕС, договорени от Маргарет Тачър, бел. ред.), но това едва ли ще стане. Ще им стиска ли да се отцепят? Аз лично много се съмнявам.
Като капак, някои от гражданите, гласували за излизане от евроструктурите, публично дълбоко се разкайват и обясняват решението си като протестен вот, който те, видите ли, не очаквали да има значение… и чак сега осъзнали, че печката пари. Повече от 3 милиона британци подписаха петиция с настояване за втори референдум. Дали ще се стигне до провеждането му е отделен въпрос. Едно нещо, обаче, не може да бъде отречено – независимо дали вотът бе правилен или не, повече от 17 милиона британци гласуваха срещу Брюксел. Срещу тежко работеща машина от бюрократи чиито трудови резултати според тях не са много ясни. Такива са фактите.
От Брюксел все по-настоятелно напират Великобритания да задейства Article 50 и да започне процедурата по пълно отделяне от Евросъюза. По този начин останалите 27 показват открито, че няма да позволят на британците да им се бъркат и веднъж затръшнали вратата, те ще останат сами в големия свят. Сами във вакуума. Зад това, обаче, прозира голяма доза страх – страх от по-нататъшен разпад; страх че и други биха поискали OUT; страх от неизвестността, че някой ще трябва да запълни отворената финансова нетна дупка от 8.5 милиарда лири стерлинги – оценка от 2015-та година, ако Великобритания наистина излезе…. Кой ще осигури тези пари?
Напускането на евроструктурите е еднакво хлъзгава територия и за двата лагера. Печката пари.
В подобни ситуации сухата математика винаги е от полза. Към момента около 44% от износа на Великобритания е за Европейския съюз. Остаталите 56% са с други части от света – предимно Съединените Щати и бившите британски колонии. Тази част няма да има нужда да бъде предоговаряна. Обединеното Кралство внася от Европа 47% нетно. Европа има по-голяма нужда от Великобритания, отколкото Великобритания от Европа. Къде ще премести износа си Европа, ако или когато британците ги напуснат? И това не е много ясно. Печката пари и за двете страни.
И понеже на сутринта нещата винаги изглеждат по-ясни от предния ден, изминалия уикенд даде шанс да погледнем над първоначалния хаос, в който изпаднаха световните финансови пазари, след като британците групово пипнаха печката. Верно е, че Мудис понижи кредитния рейтинг на страната, но като цяло може да се окаже, че Brexit не е толкова опасен. Ще отнеме години преди Ситито да бъде преместено във Франкфурт. А защо не в Испания? С огромното си ниво на безработица Испания би била по-удачния избор. Има и друга истина. Всяко следващо правителство на Великобритания, което изплува от вакуума ще трябва да се съобрази с волята на 48% от британците които настояваха за оставането в рамките на Евросъюза. Те ще трябва да слушат гласовете на три основни групи – Лондон, който не е Великобритания, Шотландия и младото поколение. От друга страна Брюксел ще трябва някак си да преглътне горчивия хап, че е загубил втората по големина икономика и най-големия си износен пазар…
Но това е в бъдещето. Дотогава Великобритания ще плава в непознати води, където досегашният капитан на кораба -Дейвид Камерън, отказва да го преведе през скалите, а бъдещият капитан Борис Джонсън току що си е признал, че няма капитанско свидетелство за управление…
* Надпис под карикатурата: След като имахме демократично гласуване да се оттървем от веслата, сега можем да вземем обратно контрола над нашата лодка.
