Вашингтон, окръг Колумбия, е историческото сърце на Съединените щати. Освен административен център – в това число Белия дом и Капитолия, столицата съдържа в себе си и богатството на музеите към Смитсоновия институт, чиято колекция в момента наброява над 140 млн. експоната. Сред лабиринта на държавните агенции, монументите и музеите, повечето изградени от бял камък, отскоро блести бронзовият диамант на Националния музей на афроамериканската история и култура, който не само събира в себе си история, но и сам по себе си е такава. Именно той бе награден тази година с приза „Дизайн на годината“.
Проектът се развива в продължение на сто години, непрестанно блокиран от Конгреса в САЩ. Най-ранните опити се проследяват до 1915 г., а сериозен тласък за инициативата се дава през 1988 г., а разрешението най-накрая идва през 2003-та. Така преди година и половина музеят отвори врати на церемония с участието на президента Барак Обама.
В началото на миналия век афроамериканци ветерани от Съюзническата армия решават, че времето за края на расовата сагрегация е настъпило. Така им хрумва идеята да построят мемориал, който да почете постиженията на афроамериканците и да отчете тяхното място в обществото. Президентът Хърбърт Хувър подкрепя проекта петнадесет години по-късно, но Конгресът на САЩ отказва да даде съгласие за подобен проект. По-късно, през 80-те, се приема федерален закон, който позволява изграждането му, а Смитсоновият институт си поставя за задача да обогати колекцията си с безценната история на афроамериканците.
Днес музеят стои символично точно между белия обелиск на монумента „Вашингтон“ и огромната сграда на Националния исторически музея на САЩ. Три тераси бронз и стъкло, преплетени в архитектурна дантела, се различават коренно от бялата архитектура наоколо. Отново символично. Четирите фирми, които стоят зад архитектурата на музея, се водят от архитекти с афроамериканско културно наследство.
Формата на сградата напомня на пагода, а вдъхновението за нея идва от корона, положена на главата на скулптура от Западна Африка, която е забелязана първо в Мюних от главния архитект на проекта – британецът Дейвид Аджайе. Днес същата тази скулптура е изложена в центъра на една от основните галерии. Металната „дантела“ на музея напомня декоративното ковано желязо, което може да бъде видяно в Чарлстън, Южна Каролина, и Ню Орлиънс, Луизиана, и което е било изработвано от чернокожи роби. Аджайе е вплел този елемент, създавайки собствени панели с повтарящ се мотив, леко адаптиран към по-футуристична форма.
Тайната на хамелеоновия характер на сградата се крие в полировката на метала, където е прибавена тъмнокафява или яркозлатна патина, като по този начин финалният резултат блести в различни топли нюанси, променящи се под слънчевата светлина. Ъглите на определени прозорци в музея пък са направени така че да съвпадат с определени монументи и сгради около него.
Музеят отвън е само началото. Колекцията, поместена вътре, е изключително емоционална, разказваща хронологично историята от търговията с роби, водена от европейците между Африка и Северна и Южна Америка, през бруталните насилия, на които те са подложени от европейските колонизатори. Залите продължават хронологично през заличаването на робството, борбата за граждански права и равенство, а на най-високите нива са поместени историята на фънка, соул и хип-хоп музиката – всички плод на афроамериканската култура, както и съвременно изкуство.
Jahi Chikwendiu/The Washington Post
От Washington Post предлагат интерактивна разходка из различните нива на музея и кратко запознаване с част от съдържанието – вижте повече тук.
Снимка: Washington DC/washington.org
