Ливан може би е последната държава, откъдето очаквате съвременни танцови спектакли на световно ниво. Само че това е факт. Защо съвременният танц е толкова популярен в Ливан? Защо наричат Бейрут „столица на съвременните изпълнителски изкуства“ в арабския регион? Отговарят хората, извоювали този статут през последните години – Омар Раджех и Миа Хабис.
Заедно в живота, заедно пред и зад кулисите като танцьори, учители и организатори на международен фестивал и множество обучителни програми, те са хората, захранващи с енергия арабската танцувална революция. Зад сбъднатата им приказка стоят много работа, инат и непрекъснат стремеж за усъвършенстване.
Говорим с Омар Раджех и Миа Хабис в очакване на премиерата на спектакъла #minaret, който ще открие 11-ото издание на ONE DANCE WEEK в Пловдив на 21 септември.
Танцовата компания Omar Rajeh/Maqamat се появява през 2002 година, изненадвайки мнозина в Бейрут. Тогава съвременният танц е напълно непознат в страната. Какво ви мотивира да продължите напред?
Омар: Да, тогава беше луда идея да правиш съвременен танц в Бейрут. Тъкмо се бях върнал от Англия, създадох първия си пърформанс и започнах да го представям на публиката. Реакцията беше страхотна. Идваха различни хора, много заинтересовани. Очаквахме 2-3 дни представления и около стотина зрители, а в крайна сметка се наложи да изпълняваме продукцията отново и отново в продължение на 6 седмици. Имаше енергия, динамика. Публиката беше готова.
Защо зрителите така силно обикнаха съвременния танц?
Първата причина е, че публиката се беше отегчила да гледа едни и същи неща, повтарящи се непрекъснато и лишени от истински артистични позиции. На творческо и смислово ниво това, което хората можеха да видят в съвременния танц, а впоследствие и на фестивала BIPOD, беше много ново, динамично, пряко свързано с проблеми от живота. Спектакли от и за реалността, а не тичащи след отдавна отминали събития. Фестивалът даваше свежи, непосредствени, нестандартни артистични предложения – и точно това, мисля, отговори на нуждите на публиката в Бейрут.
Втората причина е, че хората намериха в танца средство за промяна и развитие. BIPOD предлагаше нов дебат, размисли, визии. Те откликваха на желанието на хората за реформи, прогрес, за вдигане на стандартите. Хората искаха по-високо качество – и на живот, и на работното място, и в държавното управление, и в културните процеси. Първите авторски пърформанси и гостуващите международни спектакли докоснаха хората – творчески, социално и политически в момент, когато в други части на страната имаше хаос и корупция.
Миа: Всъщност с Maqamat се появиха хора, които поискаха да излязат на сцената. Омар даде възможност на танцьорите да бъдат танцьори. Осигури им поле за развитие и среда, в която да постигат успехи в областта на съвременния танц. Аз самата, ако не се бях присъединила към компанията след един кастинг, вероятно щях да спра да танцувам. Или да се преместя отново във Франция, където живях и учих известно време.
Тук се почувствах у дома. Тук разбрах какво е да си професионалист в пълния смисъл на думата – всички онези неща, които се случват зад кулисите. Целият процес беше страшно интересен, дори впоследствие, когато се озовах в офиса на компанията. Чувствах се естествено въвлечена. Вратите почнаха да се отварят една след друга, пречките – да се преодоляват.
Първото издание на фестивала за съвременен танц BIPOD (Международна танцова платформа – Бейрут) е през 2004 г. Какво се случи за тези 15 години?
Омар: Най-трудно беше структурирането на BIPOD, с всички организационни въпроси. За 15 години много неща се промениха в Ливан. Сега малко или много сме в безопасност, защото фестивалът е силен, утвърди се и живее свой живот. Времената, разбира се, се менят, особено по отношение на комерсиализацията. А това е опасно за нас. Днес надали бих помислил да правя подобен фестивал. Често си мисля, че сега щеше да е невъзможно.
Затова понякога имам чувството, че се случи чудо. Ако трябва да съм честен, това сме говорили и с хора от първите години на фестивала – не сме очаквали той да оцелее. BIPOD беше възможност, която се появи в подходящия момент и превърнахме в успех.
Миа: Всяка година се чудим дали ще има следващо издание. Това е малко плашещо, но фестивалът е изключително силен, с много партньори и страхотна публика, която ни следва на различни места и непрекъснато ни окуражава да продължим напред.
Ролята на BIPOD е ключова и за младите артисти от Ливан и целия регион. Те споделят една и съща сцена с международни артисти. Това ли е най-голямото ви постижение до момента?
Ролята на BIPOD е решаваща. Когато започнах през 2002, се чувствах сам. Осъзнах, че не е възможно да създадеш танцова сцена с един, двама или трима артисти, нито пък с една компания. Днес разбирането, че младите творци имат нужда от подкрепа определено е по-силно. Това се опитваме да правим. Започнахме с танцови класове. Впоследствие установихме, че само те не са достатъчни за устойчиви знания, умения и развитие на сцената.
През 2009 организирахме интензивна обучителна програма с международни хореографи. Правим това в планината, в нашето малко пространство, където артисти и учители взаимодействат. Тази програма ни позволява да отворим умовете на тези млади таланти, да им дадем нужните инструменти по техния творчески път. Също така изграждането на връзки с творци извън Ливан е ключово. Затова основахме танцова мрежа – Бейрут, Аман и Дамаск. Идват артисти и от Иран, Турция, съседните държави.
Всяка година в рамките на фестивала организираме шоукейс за млади артисти от региона. Така международните програматори се запознават с тях. Надяваме се, че платформата MOULTAQA LEYMOUN ще отвори нови врати и възможности за тях. През последните 4-5 години Миа работи наистина усилено, за да разработи концепцията й.
Как избирате кои артисти да участват?
Миа: Определено търсим творби със силно послание. Целта е да изградим партньорство, а не да се налагаме. Когато започнах да селектирам спектаклите, аз не търсех конкретна тема, нито определени изразни средства и танцувални техники, а идеите. Това се оказа цял един нов свят. Разбрах колко е трудно, особено в Ливан, да установиш подобна платформа.
Омар: Вярвам, че работейки вече 15 години и установявайки малко или много танцовата сцена, успяваме заедно да дълбаем все по-навътре, да изследваме зреещите процеси на промяна тук и сега. Само така сцената ще остане жива.
Това е безкраен процес.
Миа: Затова се нарича съвременно изкуство. Ако държим жанра затворен в кутия, няма как да го наричаме съвременен танц. Няма крайна дата, защото е съвременно. Не трябва да засядаме на едно и също място.
Как младите арабски артисти стигат до Европа?
Миа: Един от проблемите в началото беше, че младите сякаш на всяка цена даваха приоритет на това да бъдат представяни в Европа. Постепенно успяхме да изместим фокуса върху качеството и устойчивостта на работата. Важното е първо да направиш силна постановка, а след това да се притесняваш на кои фестивали в чужбина ще бъде представена.
Омар: Желанието да пътуваш е нормално Гледането към Европа е нормално – тя бушува от креативност и полета за изява. Това понякога създава трудности за самите артисти да осъзнаят наистина къде искат да се позиционират. Определено виждаме оригинални творчески идеи, така че всичко с времето си.
Миа: Понякога артистите силно се повлияват от хореографски език, който не им принадлежи, с цел може би да удовлетворят определени програматори. А може би и подсъзнателно. Нормално е да има влияния, но с тях трябва да се работи внимателно. Искаме да помогнем на младите таланти да намерят собствен език. Това изисква сериозна работа и непрекъснато им го повтарям.
Миа, ти изучаваш класически балет над 20 години, а Омар – съвременни сценични изкуства. На фона на цялата тази неспирна организационна и обучителна работа къде са танцьорите у вас?
Миа: За себе си разбрах, че искам да бъда танцьор в Ливан. Да допринасям по всички възможни начини за развитие на танцовата сцена тук. С Омар говорим много и изпробваме различни физически техники в ежедневната практика. Той има уникален начин за боравене както с тялото, така и с изпълнителите. Стилът му понякога е доста сложен и предизвикащ. Мислим как да развиваме този език във всеки спектакъл. Не си позволяваме да повтаряме едни и същи форми, просто защото ги владеем добре. Това е начинът да се развиваш.
На артистично ниво почти винаги сме на едно и също мнение. По организационна част също нямаме различния. Разбира се, във вихъра на фестивала се случват какви ли не стресиращи ситуации. Но по-скоро това са външни пречки и обстоятелства, а не разминаване между нас.
Има ли държавна подкрепа за фестивала?
Омар: Държавната подкрепа не съществува. Цялото развитие дотук не е заслуга нито на правителството, нито на министрите. Културната сцена е много динамична като цяло – в танца и в другите изкуства. Това се вижда с просто око и не може да се скрие. Ако имахме подкрепа, нещата можеха да бъдат още много, много по-добри. Може би е въпрос на време, може би е въпрос на приоритети. Да видим. На този въпрос трябва да отговорят политиците.
Може би смятат, че културата е нещо опасно, защото отваря очите на хората.
Миа: Не знам кое е по-лошо – да мислят така или изобщо да не мислят за културата.
Как ще изглежда сцената след 15 години?
Миа: Ако преди 15 години ни бяха казали къде ще бъдем днес, нямаше да повярваме. Запазим ли тази енергия и темпове на развитие – очаква ни хубаво бъдеще.
Омар: Иска ми се да има поне 15 пространства за съвременни изкуства в Ливан (смее се). Мисля, че сцената ще се обогати с нови технологии и нови похвати. Ние сме тук и можем само да продължим да правим това, което правим. Гледам позитивно. Животът е прекрасен, струва си да живееш и да твориш.
Гледайте #minaret на 21 септември от 19:30 часа в Дом на културата „Борис Христов“ – Пловдив. Билети за спектакъла може да намерите онлайн в системата на ЕpayGo.bg, както и на касите на Easypay. ONE DANCE WEEK се организира от Фондация ЕДНО за култура и изкуства и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.
