Последното издание на индекса „Нации в преход” на Freedom House показва, че България влошава резултата си за втора поредна година. Така и през 2018 г. страната ни остава извън групата на държавите от Централна и Източна Европа с утвърдено демократично устройство, в която влизат Словения, Словакия, Полша, Чехия и прибалтийските страни.
Промяната спрямо 2017 г. е при оценката за местно демократично управление, като регистрираното влошаване е заради „нарастваща задлъжнялост на общините (особено в селските райони), нарастваща зависимост от централния бюджет, политическия патронаж на местно ниво и намалените възможности за икономически дейности и нови инициативи”.
В доклада се посочва, че въпреки своята формална самостоятелност огромната част от българските общини са финансово зависими от трансферите от централната власт, като основна причина за това е липсата на собствени приходоизточници. Механизмът за финансово оздравяване на общини[1] е оценен положително от гледна точка подобрената бюджетна прозрачност на общините, но в същото време се възприема като инструмент, който може „допълнително да ограничи техните правомощия и възпрепятства процеса на децентрализация”. Както и ИПИ коментира, възможността финансовият министър еднолично да „опрости” отпуснатите заеми (и точно в периода около предстоящите през 2019 г. местни избори) хвърля сянка върху предстоящия вот. Freedom House обръща внимание и на тенденцията на покачване на данъците (потвърдена от ИПИ).
Защо независимостта на местните финанси е важна
За много хора връзката на всичко това със състоянието на местната демокрация може да се стори абстрактна. В крайна сметка местни избори се провеждат редовно, а гражданите пряко избират общински съвет и кмет – все демократични работи.
Ключът се крие в размера и структурата на общинските приходи и съответно – обхвата и вида на политиките, които последните могат да подсигурят. Местната демокрация почива именно на разликата между политиките, които местните власти „трябва” да изпълняват посредством целевите субсидии от държавата, и политиките, които местните власти „искат и могат” да изпълняват без вмешателство от централната власт.
Местните избори са в голяма степен ненужно упражнение, ако органите, които гражданите избират, не разполагат с фискалния капацитет да оказват дори минимално влияние върху социалните и икономическите процеси, протичащи на тяхна територия. Това е и една от причините за проблемите, които гражданското общество среща в опитите си да прокара промени на местно ниво. Приходите на местните власти в България за 2016 г. възлизат на едва 7% от БВП, което е над два пъти по-ниска стойност от средната за ЕС, като огромната част от тях отива за делегирани дейности. Така, дори при наличие на добра воля от общинския съвет и кмета, осигуряването на средства за реализирането на припознатия местен обществен интерес рядко минава без писмо до Министерския съвет с молба за отпускане на средства.
Политическите зависимости, които този процес създава, са очевидни и бяха особено ясно видими при разходването на средствата от т.нар. „регионален фонд” по време на правителството на Орешарски, когато огромната част от средствата, разпределени уж на състезателен принцип, отидоха в близки до властта общини. Абдикацията на държавата от поетия преди близо две десетилетия стратегически ангажимент за фискалната децентрализация обаче не може да бъде вменена на един или два кабинета[2]. Тя е повсеместна и е добре описана в приетата през есента на 2016 г. нова Стратегия за децентрализация 2016 – 2025 г.: „Процесът на децентрализация бе блокиран и при изпълнението на Стратегическа цел 1. Това се изразяваше в отказа на централната власт да прехвърли част от приходите от данъка върху доходите на физическите лица (ДДФЛ) като собствени приходи на общините.”
Липсата на достатъчно ясна връзка между данъчно облагане и политическо представителство на местно ниво е в основата на наблюдаваната на много места из страната политическа безотговорност и гражданската апатия към нея. В общия случай местните власти не харчат парите на местните хора, което прави и двете страни слабо заинтересовани от понятия като „ефективност” и „прозрачност”. Именно споделянето на част от постъпленията от данъците върху доходите на физическите лица е най-често използваният способ за децентрализиране на данъчните приходи в рамките на ЕС, като в някои държави (като Италия, Дания, Швеция, Финландия) общините дори имат право да определят размера на данъка в определени граници.
Такъв модел обвързва местната икономика с бюджета на местната власт, като създава стимули за осигуряване на качествени административни услуги, подобряване на бизнес средата, привличане на инвестиции и работещи хора. Това създава заинтересованост и от страна на гражданите, защото тяхната община вече харчи техните пари за техните проблеми, а в ролята си на данъкоплатци и гласоподаватели те имат правото и задължението да направляват този процес. Ако реални стъпки в посока фискална децентрализация не бъдат предприети преди предстоящите местни избори през 2019 г., рискуваме отново да гласуваме за хора, които са по-скоро нещо като представители на централната власт, отколкото независими кметове и общински съветници.
Автор: Явор Алексиев/Институт за пазарна икономика
[1] Приетият в края на 2015 г. механизъм за финансово оздравяване на закъсали общини беше своеобразно признание, че нещо не е наред с финансите на местните власти, но държавата продължава да не припознава ограничените собствени приходоизточници като част от проблема. Стремежът към балансиране на местните бюджети тръгна в посока повишаване на съществуващите данъци, повишаване на събираемост и преструктуриране на задължения и финансови ангажименти – все неща, които не адресират структурните проблеми на общинските бюджети и важността на последните за местния демократичен процес.
[2] Крайната оценка от прилагането на предходната Стратегия за децентрализация (2004-2015) показва изпълнение на едва 39,07% от предвидените в нея мерки.
