БОМБА, СЕНЗАЦИЯ: Оазис в „Люлин“ е напът да ни провали като нация!
Мария… е от хората, които искат да ни е красиво и хубаво, докато ние разказваме за тях и техния пример, сякаш сме видели истински еднорог. Докато не стане обратното, ще публикуваме историите на личности, които спасяват света ежедневно. С какво ни спаси Мария? Освен, че е фотограф на някои от нашите фотосесии за именно тази рубрика, на която сама е герой днес, Мария преобрази междублоковото пространство до блока си в „Люлин“, жест, който преобрази и съседите й, а сега ще вдъхнови и вас.
Разкажи ни подробно за себе си.
Хм. Откъде да започна. Завършила съм журналистика в НБУ. Работих я тази работа две години, но се отказах. Тогава все още бях наивник, идеалист и сблъсъкът, и тогавашната реалност ме победи. Но в това няма лошо. Има си време за всичко. Тогава не исках да пречупя себе си и просто казах: “Довиждане”.
След това съм бачкала какво ли не – в магазин за хранителни стоки, магазин за обувки, брокер на недвижими имоти – никога не ме е било страх да превключвам, да се променям, да експериментирам, нито да работя. Ще речеш, че не съм си намерила място… Всъщност не обичам да се застоявам в различните си амплоа. Но във всяко едно се раздавам и от него научавам много. А щом стигна тавана на възможностите си, просто стартирам нещо ново, преквалифицирам се.
Кога последно се преквалифицира?
Преди четири години синът ми кандидатства и бе приет в гимназията по полиграфия и фотография. До този момент аз вече почти 14 години снимах на любителско ниво. Започнах с фотографията инцидентно – родих и докато бях в майчинство, започнах да снимам, най-вече сина ми. Той беше най-червенокосото създание, което съм виждала, и просто нямаше как да не пожелаеш да запечатваш всеки негов момент. Щраках ли, щраках и исках повече – и познания в областта, и умения, и снимки. Започнах да чета фотографска литература, статии в интернет и така някак стигнах до момента, в който реших, че трябва да уча. Та на доста сериозна възраст се върнах в гимназията.
В тази, в която синът ти влезе? Тоест си станахте съученици?
Да, в същата – онази по полиграфия и фотография. Просто там имаше задочно обучение, което ме устройваше. Разбира се, попитах синът ми дали би имал против откачената му майка да учи наравно с него в новото му училище? Нямаше. Напротив. Беше му забавно и му се видя готино. Дипломирах се. Сега съм съвсем официално фотограф!
Какво друго си неофициално?
Какво ли не… Оказа се наскоро, че обичам и да правя разни неща от дърво, по-точно от палети. Сглобих си масичка, после рафтчета, после кухненски шкафове и после пейката, рояла, къщичката библиотека. А рисуването ми е просто като рефрен цял живот. Драскам си някакви неща. Изрисувах стените у дома и сега се пробвам в графити по балкона ми.
Някога имаш ли идея коя ще си утре?
Каква ще бъда утре??? Не знам. И това е най-хубавото. Била съм наивна, идеалистка, дивачка, мъжкарана (така наричаха момичета като мен – играещи на фунийки, футбол и все обути в панталони) – мъжко момиче, винаги ми е звучало далеч по-точно и приятно, но не можеш да сложиш думи в устите на хората. Била съм бунтарка. Скучни, посивели и овехтели правила не спазвам никога. Била съм и смирена. Когато родиш, някак си сядаш на дупето (мога ли да кажа дупе – в медия???). Днес съм хибрид от всичко, което съм била в живота си. Според мен, който знае какъв ще е утре, малко е позациклил.
Защо искаш междублоковото ви пространство да е красиво и приятно? Не е ли супер нещата да са си като в Мордор?
Защото е точно под прозореца ми. Не, не само. Аз съм нещо като кореняк люлинчанин. Била съм на две годинки, когато ни бутат къщата на „Стамболийски“ и „Опълченска“ и ни изпращат в „Люлин“. Сега съм на 43. Израснала съм на тази площадка. И тя беше все същата като в детството ми. Като замръзнала във времето. Железните катерушки и… железните катерушки. А, да имаше и пясъчник, който с времето тревата го погълна. Деца спряха да посещават площадката. Постепенно тя се запълни с автомобили. Гледах ги. Пускала съм сигнали, но… както винаги – нищо. Колите си бяха все там. Децата си ги нямаше все така. И така се стигна до 1 юни 2019, когато заедно с дъщеричката ми, една приятелка и нейните две деца просто изнесох няколко дъски, бои, едно зеге и се появи библиотечката за книжки, табелите с дестинации „Стоакровата гора“, „Уондърленд“, къщичката на Мечо Пух.
После добавих пейка, още чадъри, дарени от приятели, после рояла, влакчето… А, Мордор си е все там, повярвай ми. Всичко отвъд това каре от площадката е все така сиво, панелно, застинало във времето. И орките си дебнат, и подават сигнали на 112. Но пък, ако няма Мордор, кое ще ни е мерилото? Така е устроен светът.
Просто за мой лош късмет живея във времето, когато Мордор е във възход. Та това е моят начин да му огранича влиянието и въздействието над моя собствен живот, този на децата ми, на близките ми и на който още мога.
Но какво те накара да започнеш да го правиш? Имат ли нужда хората според теб от подобни инициативи и защо?
Както ти казах, това е моят начин да озаптя Мордор, да попреча да ме превземе, да ми изпие силата и живота и да ме превърне в поредната орка, вечно мрънкаща, вечно недоволна и вечно страхлива. Знаеш ли, ненавиждам поговорката: “Преклонена главица сабя не я сече”! Няма никога да мирясам, да се примиря. Имам привилегията да наблюдавам живота на градинката от „първа линия“ (Ангелкова, здравей!). Истината е, че не вярвах, че и помен ще е останал на следващия ден от библиотечката и чадърите. Но… вече два месеца градинката живее, заживя своя собствен живот. Площадката се изпълни с деца. Играят, смеят се, снимат се, четат книги. Велико е да видиш как тийнове посред нощ си светят с телефоните и четат стиховете, изписани на пейката, как деца тичат и играят футбол, а с тях тича и мята щастливо опашка Белла – едно новопоявило се бездомно момиче, което има най -топлите и благи очи. Между другото, търсим й дом. Някой търси и заслужава нейната благост и обич – сигурна съм!
А ябълките, които една възрастна дама донесе? Брала ги от градината си. Всички хрупахме ябълки вчера. Да, определено хората са имали нужда. Че кой няма нужда от глътка нормалност?
На какво ще научи детето ти твоята активност в тази посока? Разкажи ни за дъщеря си и как тя приема промените навън?
Надявам се да я научи, че ние избираме какво и как да променим, че няма невъзможни неща, че няма „не мога“, а само „искам – не искам“. Тя се включва активно – боядисва, раздава идеи и наставления, води приятелчета на площадката – изпълнява ролята на ходеща реклама…като викачите по морето, а веднъж дошли други деца си остават верни на градинката.
Наша отговорност ли е да ни е красиво, или трябва да чакаме някой да дойде да ни го направи?
Наша е отговорността. Да гневя се, че институциите или не вършат работа, или я вършат толкова мудно и през пръсти, че могат да те докарат до лудост, но ние, гражданите, трябва да сме активни – и в натиска към тях, за да могат да се научат в края на краищата как и защо са там, и в подобни начинания. Ей тъй, за да им покажем, че може – може и с минимум средства, може и с минимум усилие. Дори времето, което отделяме за подобни неща, не е много. Пък и за да сме им трън в очите, таралежа в гащите.
Как може хората, които мислят като теб, да станат повече?
Не съм сигурна. Може би ключът е в медиите, в социалните мрежи. Един, два, пет примера и ще стане „Предай нататък“. Истината е, че единствено заради това излязох от зоната си на комфорт (анонимността) и се реших да ти дам интервю. Е, сигурно някой ще каже – ей на, и тука шуробаджанащина, тези се познават и си правят реклама. Но кой накъде му ходи китката отдавна не ме интересува. Така че, ако това е начинът да съберем моя балон, твоя балон, балоните на другите, за да полетят мечтите – така да бъде!
Как подейства това, което направи с градинката на околните – познати и непознати?
Смея да твърдя, че ги прави щастливи. Мотивира ги. Страхотно е да видиш статус със снимки от градинката на стената на сина си и само една думичка „Proud“. Тук е мястото да кажа едно огромно благодаря на съпруга си, който остава някак в сянка, но истината е, че без неговата подкрепа – морална и финансова (той се е нагърбил и е основа на семейния бюджет към момента), не бих имала нито времето, нито възможността да направя всичко това.
