За съжаление, българските правителства, пред които се отварят исторически шансове (а исторически шансове са тези, които позволяват помръдването на важни политически въпроси, които дълго време са били във фризера), далеч невинаги са на висотата на предизвикателствата си.
Историческият шанс по динамика прилича на някои видове риболов – клечиш цял ден около въдицата, но от бързата ти реакция, когато клъвне, в рамките на около минута се решава успехът на целия риболовен ден.
Та така и с историческите шансове. За месец можеш да решиш въпрос, който е стоял нерешен с десетилетия, и да запишеш името си в историята.
Бойко Борисов успя да натрупа доста години престой във властта, за да получи и той своя исторически шанс, състоящ се във възможността да се подпише договор за добросъседство между България и Македония.
Договорите за приятелство и добросъседство обикновено не са в центъра на политическия дебат, а са по-скоро част от общите протоколни пиар усилия да се създава позитивен климат в обществото и по-благ образ на управляващите в съответните две държави.
Да, но Македония не е просто един от съседите на България. По-голямата географска област Македония, включваща и сегашната република, от Освобождението до края на Втората световна война е била централния фокус на българските дипломатически, стопански и военни усилия. Заради българското политическо, стопанско, военно, администратвивно, просветно и църковно присъствие в Македония българските политици през ХХ век няколко пъти залагат на карта съдбата на цялата страна и почти всеки път губят, затривайки не едно поколение, губейки територии и изпъстряйки картата на България с войнишки паметници. Някои от загубите са с колосални размери, те са истински катастрофи. Така и са известни в българската история – Първата и Втората национална катастрофа.
В този смисъл договорът с Македония трябва да реши изключително важна психологическа и политическа задача – от една страна, той трябва да бъде в традиционната рамка на българските политически интереси към Македония или поне да бъде представен като логичното ѝ развитие. От друга страна, чисто прагматично, трябва да създаде добра основа за мир, сътрудничество и добросъседство с балканската държава и, от трета, съгласието трябва да бъде поставено в рамките на процеса на евроатлантическата интеграция на Западните Балкани (тоест да подпомогне влизането на Македония в ЕС и в НАТО и така да бъде укрепена както сигурността на Балканите, така и в Европа).
Въпреки изключителната близост на народите на двете държави (и парадоксално може би точно заради нея) югозападната посока на българската политика винаги е била една от най-важните и рядко се е радвала на успехи.
Отделно поради дългата си изолация от процесите в Република Македония съзнанието на голяма част от българите за реалностите там беше застинало някъде около 1945 година – вместо реалната държава съществуваше носталгично-романтичен спомен за изгубената страна на комити (наденица,) стари градски песни и Охридското езеро.
Концепцията, че там съществува народ, който смята себе си за наследник на античната империя на Александър Македонски и който по принцип възприема българите не само като отделен народ, а дори и като окупиращ и денационализиращ фактор, беше трудна за смилане, камо ли за одобрение.
Партията ВМРО-ДПМНЕ се появи около 1990 г. именно като израз на настроенията за некомунистическо развитие на страната и дълго време смятана за „българската“ или за „пробългарската“ партия в Македония. Тя успя да се докопа до почти неограничена власт през последните 10 години, но, може би с цел да направи управляващата си позиция вечна, избра да не разглежда трудните въпроси от миналото, а да поддържа и да развива политиката на „антиквизация“, и то с гигантски за мащабите на страната инвестиции – тоест да изтъква приемствеността (реална или не) на съвременната македонска политическа традиция с античната империя на Александър Македонски и съответно напълно да се еманципира от българската политическа традиция и обща история.
Тази политика постепенно предизвика изолация, икономическа стагнация и обществено недоволство, което се трансформира в най-дългите граждански протести в кратката история на посткомунистическата държава („Шарената революция“).
Затова не само за Бойко Борисов, но и за Зоран Заев (сегашния премиер) сега е време на исторически шанс – тесен прозорец на възможностите да бъде постигнат напредък в развитието на двустранните отношения. За Македония това е шансът да постигне формула на съгласие със съседите си, членки на ЕС и НАТО, за да получи подкрепата им в присъединителния процес.
Какво стана със самия исторически шанс да се постигне реален напредък в отношенията?
Той беше застрашен от самия Бойко Борисов. Зоран Заев (къде ще ходи) трябваше да се поклони пред паметника на Самуил със светещите очи, където ясно е написано „български цар“ и да се направи, че не е забелязал провокацията. Оттогава той е обект на яростни атаки в македонските медии и изразходва политическия си капитал, за да ги отбива.
Бившата управляваща партия ВМРО-ДПМНЕ не пропусна удобния момент и оглавява медийната канонада чрез контролираните от ВМРО-ДПМНЕ медии.
Иначе тексът на договора не е нищо ново. Това е претоплената декларация Георгиевски-Костов отпреди почти 20 години. Въпросите, които договорът почти не третира, но които до голяма степен ще определят успеха му, са следните – ще продължи ли подкрепата на македонската държава за политически организации на граждани с македонско самосъзнание в Българя, ще продължи ли враждебната реторика от македонските медии и ще продължават ли опитите да се стоварват всички неблагополучия в македонската история върху наследството на Третата българска държава (разделянето на Македония, жертвите в балканските и световните войни, Холокостът на македонските евреи и др.). Въпросът е деликатен, защото някои от тези точки дори не са в официалните правомощия на изпълнителната власт в една демократична държава (примерно медийната политика).
С тежката политическа задача да разгриба авгиевите обори на различията в идеологическите и историческите интепретации от двете страни на границата е натоварена „съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси“. Ако тази комисия все някога се събере да заседава, стенограмите от заседанията ѝ биха били доста любопитно четиво. Но засега нейната задача е да служи като гаранция пред македонското и българското общество, че обичайната историческа картина, такава, каквато е в учебниците в двете държави, няма да бъде пипана, а най-много ще бъде омекотена. А докато траят заседанията ѝ, тоест докато умните се наумуват, най-накрая ще е възможно да се постигне конкретен инфраструктурен, политически, търговски, човешки и всякакъв друг напредък.
Задачата никак не е лесна, защото Историята (по-скоро историческата политика) винаги е била централен политически инструмент на Балканите за консолидация и мобилизация на народите, още от средата на XIX век. Пространството за маневри не е много обширно.
А има какво да се спечели от двустранното сътрудничество. Инфраструктурните и транспортните връзки между двете държави са изключително слаби. Икономическите и културните връзки са скромни. Историята на железницата София-Скопие прилича на сапунка, започнала от първите български правителства след 1878 г. Вместо магистрала към Скопие има тесен и криволичещ планински път, а за инфраструктурен лукс като Коридор № 8 (междувременно отменен), който трябва да свърже София с албанското адриатическо крайбрежие, можем още да си мечтаем и 10 години след излизането на едноименния документален филм.
