В наши дни на 1 ноември католици, англиканци, методисти, лутерианци и протестанти от цял свят празнуват Toussaint, All Saints day, или Деня на Вси Светии, изначално католически празник. На този ден се отдава почит на силната духовна връзка между хората на земята и тези в рая, както и на онези, които са получили духовно просветление и са осъществили пряка връзка с Бога.
Едва ли е случайност, че именно в навечерието на този ден Мартин Лутер поставя своите 95 тезиса на вратата на дворцовата църква във Витенберг, Свещената Римска империя, преди точно половин хилядолетие.
От 31 октомври 1517 до днес Лутер остава феномен: някои ще го обявят за поставил началото на модерното време, други като бащата на немската социология Макс Вебер ще чертаят паралели между Реформацията и „духа на капитализма“. Независимо от изводите Лутер почти винаги остава обвит в идилична мъгла. Отвъд легендарния му образ обаче остава историята – Лутер е мотор за промяна във време, в което църквата е абсолют. Но – подобно на всички големи имена в историята – той е късметлия да бъде на точното място в точното време.
Тезисите на Лутер съществуват като вибрация във времето си много преди той да ги кодифицира. От изворите можем да почерпим истории както за спорадични прояви на неподчинение към църквата, така и за оформянето на цели движения, които обаче бързо биват смачквани от Инквизицията. Августин (340–430) първи проповядва Библията като първичен, истински инструмент за практикуване на вярата, отхвърляйки авторитета на църковните служители – Лутер внимателно изучава философията на Августин, вплитайки я в новата, реформирана религия.
Два века по-рано теологът и професор по схоластика Джон Уиклиф атакува привилегиите на духовенството, лукса и помпозността на церемониите и ритуалите на католическата църква. Революционно за времето си (около 1350 г.) той настоява за превеждането на Светото Писание на говоримите местни езици – идеите на Уиклиф ще бъдат основен трамплин за Лутер. Две столетия по-късно тези аргументи, както и преводите му на Библията на немски (със специалното участие на революцията на печатната преса на Гутенберг и нарастването на грамотността на населението) ще се превърнат в пандемията на протестантството.
Италианецът Джироламо Савонарола призовава за тотална реформация, изграждане наново на църквата през втората половина на XV век, бунтувайки се срещу експлоатацията на бедните от страна на църквата. Когато през 1495 г. Флоренция отказва да се присъедини към папа Александър VI срещу Франция, Савонарола – тогава де факто начело на Флоренция – е привикан в Рим, където отказва публично да се подчини на волята на църквата. Три години по-късно е изгорен на клада, но последователите му запазват в себе си духа на Реформацията, който на този етап е почти узрял за появата на Лутер.
Религиозни, икономически и политически фактори в Европа в зората на XVI век ще осигурят гостоприемна среда за Реформацията. Новият Свят – Америка, току-що е бил открит от Колумб, Веспучи и цяло съзвездие амбициозни мореплаватели, отправили се към новото време преди превала на столетието. Португалия, уж случайно, се натъква на бреговете на днешна Бразилия по същото време. Откритието на този нов свят би било невъзможно без напредъка на науката – преоткриването на математиката на Питагор; появата на перспективата както в изкуството, така и в мисълта; появата на компаса; инженерната мисъл, нужна за изграждането на нови плавателни съдове; търговията и пътуванията, които водят до развенчаването на множество митове. Към това се прибавя и възраждането на интереса към археологията и античните времена, с помощта на който се откриват и четат оригинални текстове, като Библията, преписвана от монаси в манастири в продължения на столетия, маниакално се „прочиства“ от всякакви лични добавки и интерпретации.
Европа ври и кипи, а на църквата е все по-трудно да открие себе си в един нов свят, където индивидуалната мисъл застава в центъра на микровселената на хората, измествайки жертвения агнец, в който църквата е превърнала средновековния човек.
Мартин Лутер е продукт на това време, а неговите 95 тезиса изначално не са бунтът, в който воалът на идеализма ги превръща – те са многоточието след последната дума на църквата, което загатва една друга, нова възможност. Тонът е академичен, аналитичен, макар и доста провокативен. В същността си тезисите са въпроси, които мнозинството християни вече са си задавали – откъдето идва и лавинообразният ефект след публикуването им.
Тезисите ще се превърнат в това, което религията винаги е била от началото на създаването си като институция – политически инструмент. В Европа на конкуренцията, където между четирите големи сили – Свещената Римска империя, Португалия, Франция и Англия, се води постоянна борба за власт, която тепърва ще се пренася във и отвъд океана, подобно оръжие е повече от добре дошло. Новата вяра е банер както за бунтовете на населението, така и за владетелите – доказателство виждаме например в свещените войни, които Франция ще води с протестантството в следващите над сто години, или в отцепването на Англия от католическата църква едва двайсетина години след тезисите.
Днес, 31 октомври половин век по-късно, трябва да почетем Реформацията – без която модерната история не би изглеждала по същия начин. Зрънцето ѝ е навсякъде – дори в правото и политиката, стриктно контролирани от църквата преди нея. Приносът на Лутер в области като езикознанието остава неразривна част от съвременния свят. Изреждането може да продължи до безкрай.
Но най-голямото му дело вероятно остава това, че успява да даде надежда и вяра на многото християни, които се чувстват загубени, дори затворници в един нов, все по-голям свят. Да въплъти историята на своето време, да даде глас на една революция, назрявала с десетилетия. Това е то, което всъщност прави Мартин Лутер легенда.
Снимка: AALC
