Френският режисьор разказва пред Guardian за противоречивите си творби, тежкото и трудно детство, работата с цяло съзвездие поп идоли и влиянията му, които киносветът определя като прекалено „посредствени“. Странен, скандален и все така упорит, Бесон току-що пусна новия си проект „Валериан“ – който, изглежда, е много далеч от това да бъде последен.
В момента никой не се нуждае от хит повече от Люк Бесон. Компанията му EuropaCorp наскоро декларира загуби на стойност 135 милиона. Преди година съдът му нареди да плати почти половин милион долара неустойки, след като беше признат за виновен за плагиатство на филма на Джон Карпентър “Бягство от Ню Йорк” в сценария си за „MS-1: Максимална сигурност“ през 2012. Новото му футуристично приключение “Валериан и градът на хиляди планети” е най-скъпата независима продукция, правена някога с бюджет от около 200 милиона щатски долара. Филмът ще има нужда да удари поне 400 милиона световна печалба (подобно на екшън-фентъзито му “Луси”), за да изстреля компанията обратно в орбита. В момента това изглежда далечен блян точно толкова, колкото и интергалактическите приключения на филма му, чието действие се развива в 28 век. “Валериан” имаше разочароващ дебют от 17 милиона в САЩ миналия месец, а в Германия остана на трето място, след “Аз, проклетникът 3”, който вече се върти по кината от три седмици.
Има проблясъци на надежда. Франция приветства филма ентусиазирано миналата седмица, както обикновено прави с парижките режисьори, и му даде втория най-добър дебютен ден за годината. Но времената все още са тежки за Бесон. “Трудно е да пуснеш такъв филм”, казва войнствено настроеният 58-годишен режисьор на срещата ни в лондонски хотел. “Големите студиа не ти оставят въздух. Те обичат да заемат цялото място.” Той е огромен мъж, но днес изглежда малък и свенлив, с неподдържана коса, черно-бяла брада и тениска, която носи името на филма, на който е заложена репутацията му.
Бесон създава “Валериан” в продължение на седем години. “Това е моята рожба. Вероятно най-важната от всички”, смее се тихо той. “Това е лудост.” Адаптиран по френския комикс Valérian and Laureline, филмът представя ликуващ, шумен и ярко оцветен извънземен свят, през който – флиртуващи и хапливи – си проправят път двама млади полицаи, в ролята Дейн ДеХаан и Кара Делевин. Те разследват атака над мирната планета. Филмът започва с топъл и забавен монтаж на междугалактически етикет, докато учени и астронавти срещат различни тревожни извънземни еквиваленти през вековете.
“Това е, което го прави истински. Исках да си представя позитивно бъдеще. Днес хората гледат около себе си и казват “О, тя е черна” или “Той е хомосексуалист”, или този е прекалено стар, този – твърде млад. Винаги има някаква бариера, която прави другите трудни за съжителство. Представете си как трябва да се справим с 8000 различни видове, които идват от Космоса. Изведнъж всеки землянин става твой брат. Така че филмът е моят начин да кажа: “Сигурен ли си, че е толкова трудно да живеем заедно? Наистина ли? Как ще се чувстваш, когато трябва да се разправяш с тези момчета?”.
Също толкова странното приключение на Бесон от 1997 – “Петият елемент”, е прогресивно в перспективата си над расата и пола, поставяйки традиционната девойка в беда в кожата на афроамериканец (в ролята Крис Тъкър). Новият му филм отива още по-далеч, позволявайки на няколко герои да играят и мъже, и жени едновременно. “Обществото е структурирано около различията между мъжете и жените, но ако имаш прекалено много разлики, тогава има проблем. Мисля, че артистичната страна е по-женска. Имам чувството, че съм използвал тази страна от себе си още от десетгодишен.” Именно това е и възрастта, когато се зарибява по “Валериан и Лорелин”. “Беше първият път, в който съм виждал двойка, в която жената да е толкова доминираща. Това бе голямо влияние.” Той се ухилва. “Виж ме. Аз съм като мъжете, които режат дърва в Канада.” Дървар? “Да, аз съм дървар! Но отвътре имам чувствеността на жена.”
Това твърдение е трудно приложимо към мъжа, който прави сурови екшън-трилъри: можем да му припишем заслуги за “Такси”, “Твърде лично” и “Транспортер”. Това е Бесон в еднозначната си роля на фабрика за сценарии, докато във филмите, които избира да режисира (например леката драма за гмуркането “Безкрайна синева” или филма за убиеца приятел “Леон”), обикновено са по-нюансирани. Със сигурност има известна доза нежност във “Валериан”, който е посветен на починалия миналата година баща на режисьора. Именно неговия père за пръв път го въвежда в света на Валериан и Лорелин. “Не мисля, че през целия си живот някога ми е предложил роман – смее се той. – Но ми е купувал толкова много комикси.” Друга липсваща фигура, която витае над филма, е Дейвид Боуи, чиято песен Space Oddity звучи по време на началните надписи. “Опитвах се да намеря добър момент, в който да му се обадя и да му покажа как песента пасва във филма, но той почина, преди да имам шанса.”
Те се срещат за последно по времето, когато Боуи озвучава анимираното приключение на Бесон „Артур и минимоите“. Режисьорът има слабост към това да режисира музикални звезди, включително Рияна и Хърби Ханкок във “Валериан” и Мадона, Лу Рийд, Иги Поп и Снуп Дог в “Артур” и двете му продължения. “Петият елемент” също има звездно участие – Трики, и почти е включил в състава си Принс в ролята на Крис Тъкър.
“Ах, Принс – казва Бесон с тежка въздишка. – Обичам го, но беше невъзможно. Той одобри ролята. Правим ангажимент за понеделник на обяд и той се появява в шест във вторник. Или не идва въобще три пъти. Винаги толкова чаровен и мил, но реалността на музиканта не му пасваше. Предупредих го няколко пъти и той каза: “Но това е моето темпо”. Накрая го попитах: “Имаш ли нещо против, ако направим нещо по-малко някой друг път?” Работата с Риана, която играе метаморфозната танцьорка Бъбъл във “Валериан”, е по-спокойна. Той се гордее особено с това, че я е накарал да цитира реплики от “Антъни и Клеопатра”: “За мен това е върховно удоволствие – Риана, кралицата на музиката, като Клеопатра. Това е този микс, който обичам. Всички може да слушат реге в Гренландия, докато ядат суши. Можем да правим каквото си искаме!”
Ако това е Бесон, който вирва нос в лицето на критиците, които го обвиняват в еснафщина, то това няма да му е за пръв път. През 2013 в черната комедия “Семейството” Мишел Пфайфър взривява магазин във френската провинция, защото собственикът омаловажава Америка. “Аз съм Мишел в тази сцена – казва той. – Чувал съм толкова много французи да казват: “О, американците нямат култура”. Иска ми се да им отвърна: “Кога за последно беше в Лувъра? Млъкни!”.
Кариерата му може отчасти да бъде обяснена като популистки изблик срещу кинофилската му родина, но тя е и отмъщението на зубъра. Родителите на Бесон се развеждат, когато той е дете и го пращат в пансион, за да могат да започнат семеен живот с новите си партньори. Когато той осъзнава, че иска да прави филми, приятелите му се подиграват: “Те казваха: ”О, ще работиш с Ален Делон ли?” Той се чувства напълно сам. “Ти си самотен. Прекалено си странен за момичетата. Двете неща, за които мога да говоря, са делфини и кино. Момичетата всъщност бягаха само като ме видеха.”
От всички тези чувства на изолация идва остроумният му дебют през 1983, “Последната битка”, който се случва в постапокалиптична пустош, която е населена от неми оцелели. Първата сцена показва героя, който прави секс с надуваема кукла – момент, който винаги съм интерпретирал като среден пръст към киноиндустрията, която е отхвърлила Бесон, тъй като черпи вдъхновение (Спилбърг, Скорсезе, Милош Форман) от популярното. Но той ме поправя. Посланието в сцената всъщност е същото като и във “Валериан”: грижи се за това, което имаш, преди да го загубиш. “Това е начин да кажеш на хората: Внимавай. Ако унищожиш всичко, ще ти остане това. Земята ще умира, ти ще си сам и ще чукаш пластмасово Барби.”
Вероятно това послание е приложимо и в бъдещето на Бесон. Издънка за “Валериан” ще отслаби още повече EuropaCorp. Но това надали ще обезкуражи някой толкова страстен и ексцентричен като Бесон: той е правил филми прекалено дълго, за да реши да играе на сигурно точно сега. “Мечтите ми са си мечтите ми”, казва той гордо. “Исках да направя “Валериан” от много време. Питах се дали мога да го направя. Но започна ли веднъж, съм като английска лисича хрътка – никога не пускам.”
Снимка: Livres Hebdo
