Любов е директор на Британския съвет в България. Отдадена, посветена, усмихната, позитивна, шеметна. Такава я познавам във всичко, което е правила и прави. Майка на три деца. Космополит като светоусещане. Родена в България с родители българин и рускиня, расла в Нигерия, завършила „Индология“, отдала се професионално днес на транслирана чрез английския език наука, култура и образование като мост за изграждане на едно по-добро бъдеще по целия свят.
Любов. Какво е любовта, Любов?
Любовта е химия. Има много точно определение на това колко време се повишават нивата на хормоните в мозъка, когато човек е влюбен, кои зони притиска… Между другото, знаеш ли, че има много точно обяснение на 7-годишните критични цикли в една връзка. Да, любовта е химия, както и много други неща, разбира се, но това е моя начин да кажа: “Наука има в абсолютно всичко, включително и в любовта.”
Обаче твоят живот е един безкраен такъв цикъл и опровергава науката, като че ли. Всичко е любов около теб, Любов…
Имам огромното щастие да работя все неща, в които съм искрено влюбена.
Щастие ли е това или целенасочен избор? Хайде сега да поразсъждаваме малко върху това. Защото много често се плъзгаме по плоскостта, че нещата ни се случват, защото така са показали звездите…
О, не. Звездите нищо не казват…
Защото така е казал някой, защото има Господ, защото има провидение, защото има съдба…
Не…
И някак рядко казваме, че ние чертаем своя път с изборите, които правим.. Ние променяме своите звезди.
Мисля, че това, което е много важно да се каже е, че човек определя себе си доста отрано. Открих неотдавна един човек, с когото се познавам от 10 годишна и сме се харесвали тогава на 10 годишна възраст…
Любов…?
Една детска любов, да. И двамата, когато като големи се видяхме след толкова много години и се оказа, че и двамата работим в областта на театъра. Което означава, че още на 10 години нещо в нас е прозирало. Било е ясно, че театърът е едно от нашите общи увлечения. Да, подготвяла съм се през всичките тези години за тази работа, която върша сега и съм вършила през всичките тези години, откакто работя всъщност. А това е работа, свързана с креативни хора, свързана с големи каузи – каузата на образоавнието, каузата на културата, каузата на прогреса на обществото чрез образование и култура, каузата на многоезичното, но не мултикултурното общество. За това предпоставка беше образованието, което избрах, когато следвах в университета “Индология”. След това беше пътят, който си избрах с първата си прекрасна работа в НАТФИЗ (9 години отговаря за международната дейност, бел. ред.) и следващата крачка, която направих тук, в Британски съвет. Така че, да, човек се самоизгражда и изгражда стъпка по стъпка своето настояще и бъдеще.
Хайде, сега ни разкажи стъпка по стъпка тези свои избори.
Ще започна от семейството. Изключително важно е, защото аз съм част от едно невероятно семейство с родители лекари със страшно отворени сетива за света и с огромна култура. Баща ми е човекът, който за първи път ме постави пред картина. При това не каква да е картина, а картина в музея Прадо беше за първи път. Тогава бях на 11. И Прадо беше първи. Малко по-късно дойде Лувъра, Британския музей. Всичко това в едни два месеца, в които пътувахме из Европа. Спомням си много добре, когато застанахме пред картината и той ми обясни за перспективата, той ми обясни за стил, как да виждам и как да разчитам символи на една стилистика, на един период, заведе ме пред следваща картина, разказа ми и нея, пред още една и още една… И така няколко картини по-късно той ми каза: “А сега си ти.”
Ти къде го заведе?
До следващата картина. Също така си спомням, че това са родителите, които когато по-късно бяхме в Толедо и попаднахме на една изложба на Ел Греко, те осъзнаха, че този художник ми въздейства. И след като ние с брат ми и родителите ми влязохме на изложбата, по-късно се оказа, че те са излезли и два часа по-късно се върнаха да ме вземат мен, а аз все още стоях абсолютно хипнотизирана от Ел Греко. Т.е. виждайки признаците, че аз съм вглъбена в точно този художник бяха предпочели да ме оставят насаме със себе си и това изкуство и да се върнат по-късно, знаейки, че няма къде да отида, разбира се…
Аз имам подобно изживяване със “Слънчогледите” на Ван Гог, които видях за първи път на живо в Националната галерия в Лондон и наистина бях като омагьосана. Оттогава всеки път, когато съм в Лондон отивам при тях и стоя, и потъвам…
Да, удивително е, когато си намериш точката на привличане. Ел Греко е единият за мен. А другата такава точка е Куинджи. Неговата “Нощ над Днепър” е също толкова хипнотична. Майка ми е рускиня и Третяковската галерия и Пушкинския музей са местата, на които мога да кажа смело, съм почти отраснала. Там от передвижниците, Куинджи точно ме е завладял – един самоук човек и голям проблем за реставрация, защото химиците не са успели да разберат какво е забъркал той в самоделната си боя, вслествие на което онзи мой любим “Нощ над Днепър” тъмнее. Платното тъмнее и се разрушава и не може да бъде реставрирана. Ето отново връзката ни с науката. И още една такава връзка – не знам колко известен факт е, че Британският съвет има изключително богата колекция от картини като това е част от програмата за подпомагане на млади творци. Защото те биват откривани от Британския съвет, когато са още неизвестни и млади, картините им биват изкупувани и това е помощта, която институцията оказва за тяхното развитие. От една страна тя е чисто финансова, а от друга, тя е и в посока на позиционирането им, което им помага да бъдат открити и от света. Та… стъпките! Семейството. После образованието. Страхотно образование получих. Ние живеехме дълго време в Африка, където родителите ми се постараха да имам едно наистина добро образование. Страхотната ранна среща със света, защото ние освен в Африка, обиколихме и Европа, което се случи в една много ранна за мен възраст и това бе избор на родителите ми. Вместо да трупат и събират разни придобивки, те инвестираха в пътуване. След това получих невероятно образование и в България, когато бях в гимназията си и след това избора ми на университет. Много се гордея с това, че избрах Софийския университет и да уча в София, в България, защото можех да отида и в Москва да уча. Но избрах точно тази специалност („Индология“, бел. на ред.), точно тук.
Какво ти даде тази специалност?
О, много неща. За първи път например, ми повтори урокът, който като дете интуитивно бях научила – за мултикултурното общуване. В „Индология“ аз и съвсем теоретично вече го научих окончателно.
Човек, който идва от Африка и е обиколил цяла Европа, открива мултикултурното общуване в Индия… Как така?
Ще цитирам една моя преподавателка, проф. Таня Евтимова, която ни преподаваше “Урду” и “Увод в индологията”, която още на едни от първите ни лекции ни каза: “Хора, опитайте се да не гледате на Индия през една от двете много погрешни и много евроцентристки призми. От една страна “тъмна Индия”, от друга страна “романтична Индия”. Не се опитвайте да прилагате чисто евроцентристките норми, които ние имаме. Не защото Индия е по-добра или по-лоша. А просто, защото е различна. Не се преструвайте и не си мислете, че някога ще я усещате като индиец, просто защото не сме родени там. Това е просто различно място.” Т.е. ако има някакво обективизиране на истината, това беше едно от нещата, които научих от “Индология” по отношение на мултикултурни общувания.
Да си позволиш да виждаш различното и по различен начин от всеки друг…
Да осъзнаеш, че има различно и да не му придаваш оценъчна стойност – да не се опитваш да го оценяваш добро или лошо е.
Да го оставиш да живее и да се развива..
Точно така. И да търсиш мостове между себе си и него, без да налагаш. Изключително интересно общуване е това. Особено, когато осъзнаеш, че голяма част от религиите са философски системи. Но не философски системи на теоретични философски съждения, а начин на живот.
Цял живот градиш мостове. Комуникацията, на която си се посветила, откъдето минава кариерата ти е всъщност това – изграждането на мост между дадено събитие, проект, субект до този, който трябва да го проумее, възприеме като различен, като свой, но най-вече да го разбере.
Може би си права и може би точно това е причината да работя точно в тази сфера. Сфера, която е посветена на изграждането на взаимоотношения. Мисия е да правиш един по-добър свят, създавайки едни по-добри отношенията между хората. Отношенията между хората най-лесно се градят на базата на познатост и на доверие. Познатост и доверие се изграждат най-добре благодарение на образование и наука, на култура и на обмяна.
Не е ли това истинската политика?
Когато става дума за международни отношения, отдавна е доказано, че софт дипломацията е ако не друго, то поне е толкова добър модел за общуване с други народи, колкото и официални дипломатически отношения. Да, образованието и културата, и науката трябва да бъдат в центъра на политиките на всяко едно стратегическо ниво на всеки един и не говоря тук за политически партии и за правителства.
Неслучайно задавам този въпрос точно по този начин, защото улавям се, сякаш, в тези последни години на бурни развития всякакви, как ни беше вменено и ние много лесно се подхлъзнахме натам, че политиката е само това, което представляват мъжете с костюми в парламента и правителството. А реално политиката е навсякъде и всичко, което променя живота по някакъв начин, често и за добро и това не е мръсна дума в този контекст.
Разбира се. Освен това никой не е казал, че мъжете в сиви костюми не могат да бъдат физици, химици и математици. И всъщност голяма част от дневния ред на политиците стъпва върху работата на физиците и химиците в наше време, защото когато става въпрос за глобални климатични промени, когато става въпрос за шистов газ и изследвания, когато става въпрос за предембрионално модифициране на плода, за инвитро технологии, стволови клетки, ядрена енергия… Освен от една страна икономическите, от друга страна геополитическите зависимост и стратегически направления, тук липсва и то е в глобален мащаб, не само в България, липсва много сериозния глас на учените, чиято работа е всъщност разработката на всичките тези технологии. А защо това е важно? Защото ние с теб, като избиратели, подкрепяме или не подкрепяме с гласа си дадена политика или политиката на даден политик. А пък в крайна сметка те касаят нас. За да можем ние да вземем това информирано решение, ние имаме нужда да чуем и учените, и хората със сивите костюми. Задължителният участник в дебатите, когато става дума за големите теми на хилядолетието са учените.
Ти си първият българин на тази позиция в Британски съвет у нас. Това оценяваш като доверие, като символ, че една империя е осъзнала именно тази необходимост от мултикултурно общуване и ретранслацията през съответната националност, където оперира?
Иска ми се да вярвам, че изборът е базиран на доказани умения и познаване на характера на Британски съвет. Иска ми се да вярвам, че това е резултат от дълъг професионален опит, който няма нищо общо нито с националността, нито с пола. Между другото аз съм и първата и жена на тази позиция. Британски съвет е една изключително интересна организация, защото тя е много различна от всички културни центрове по света. Британски съвет е международната организация на Великобритания за образователни и културни взаимоотношения, като и образование, и култура се разглежда в най-широкия смисъл на тези понятия.
Защо им е на тези хора да изнасят този продукт по света, а не си стоят затворени там на онзи мъглив Албион да си се развиват прекрасно и щастливо, затворени в собствения си бит и култура?
Това е любимата ми история. За началото на Британски съвет. Тя започва през 1934 година, когато Англия осъзнава къде се намира на геополитическата карта и икономическия пазар на Европа. Това е времето на зараждането на италианския и германския нацизъм, който тъкмо се появява и доста агресивно започва да се развива и позиционира. Това е времето, когато Англия осъзнава, че губи своите икономически пазари и лостове. Тогава правителството сяда и взема решение за създаването му и първоначалното име е много смешно – Комитет за взаимоотношения с чуждите народи.
Не за превземането им?
Не.
Е, защо не искат да превземат чуждите народи?
Защото политиката е толкова проста, че като се замислиш, то всеки трябва да го прави. Те си казват: “Добре, ние искаме да си върнем влиянието. Искаме да си върнем търговските партньори – много е важно това. Как можем да го направим и какво липсва всъщност? Липсва доверие. Как градим доверие? Градим доверие чрез познатост? Как постигаме тази познатост? Чрез образование. Средствата на езика, който имаме. И култура. Защото културата е най-добрият мост между народите, колкото и клише да звучи това. Културата разказва за възможностите за контакти, създава познатости, отваря вратите за приятелства. Образованието създава млади хора, които говорят на един и същи език и създават своите приятелства много отрано. А по-късно вече стават търговски партньори. Много добре осъзнават, че такава една промяна не може да стане за година, две. Не може да стане за една нощ и затова се залагат дългосрочни цели. Тези цели са изграждане на партньорства през времето. Работейки с млади професионалисти, събирайки организации и от двете страни – съответно Англия и съответната страна по света. Създаването на тези познатости, създаването на контакти в крайна сметка дългосрочно ще доведе до създаването на партньорства. Партньорствата са изградени на базата на доверие. Доверието води след себе си дългосрочност. Струва ми се, че позицията на Великобритания, на Обединеното кралство, днес показва далновидността и дългосрочността на тази стратегия. Вече почти 85 години Британски съвет е водещата организация по света, която има офиси в над 110 държави. Те са над 110 понеже заради бълбукащият свят има офиси, които се отварят и има места, където се налага временно да ограничим дейности. (Първите офиси на Британски съвет извън Обединеното кралство са открити през 1938 г. Българският отваря само година по-късно – през 1939 г. През 1940 г. офисът остава отворен независимо от големите трудности заради Втората световна вода. През 1941 г. Министерството на отбраната препоръчва на Британски съвет да се изтегли от България и местният офис прекратява дейността си. След войната Британски съвет възстановява офиса си в България през 1947 г. Но времената продължават да са сложни и през 1950г. се налага офисът отново да бъде затворен. Британски съвет България, какъвто го познаваме днес, официално започва дейност на 18 февруари 1991 г. бел. ред.) Но… 110. Нали осъзнаваш какво означава това? Това са над половината държави, записани в списъка на ООН. И това сме офиси, които сме построени еднотипно, за да се върна обратно на моя избор на тази позиция. Всъщност факт е, че ние имаме стратегия, която не разчита на личността, а е последователна, точно защото тя е дългосрочна и добре обмислена. Не зависи от желанието на един или друг директор какво ще се случва в един офис. Защото това, което се случва е подвластно на една много добре обмислена генерална стратегия, която е съобразена с всички локални потребности и точно затова е устойчива.
Това потвърждава и опровергава едновременно максимата на Наполеон, който казва, че вяска велика сила се нуждае или от кауза или ако няма кауза от война..
Имаме кауза..
Да, именно. Великобритания в онези тежки години, в които светът е изправен пред най-голямата световна война избира каузата пред войната.. Хитлер, обаче, няма кауза и избира войната..
Великобритания прави истински стратегически, далновиден, държавнически избор. Това е категорично държавнически избор. Британски съвет също така е един от прекрасните механизми за избягване на война. Спирам се да го мисля дори, защото настръхвам от мисълта, че можем да бъдем изправени пред такава. Но именно организации като Британски съвет, именно залагането на образованието, именно възможността за събиране в една стая на иначе несъбираеми хора. За да дам един много конкретен пример – ние имаме програми, които събират от двете страни на ивицата Газа деца и млади хора в конструктивен диалог, защото Британски съвет и това, което прави идеално е да създаде платформа за конструктивен диалог и дебат.
Едно от страхотните неща, които Британски съвет в България прави е Софийски фестивал за науката. Разкажи ни за него.
Днес вече е последния ден на фестивала. Той се провежда вече шеста година, в рамките на четири дни и вече имаме усещането, че се задъхваме и откъм място. Тази година имаме 70 събития. Превзели сме целия Театър София, където на 3 сцени текат събития за малки и големи от космически забивки и наблюдения на Космоса през разговори за човешкото тяло и днес много важния ден в неделя научаваме за: магията на родителството от учения психолог, за пробиотиците от името на учения биохимик и за ваксините от името на учения, който се занимава с разработката на ваксини. Наблягам на тези теми, защото те са изключително важни и те излязоха в едно допитване, което ние направихме до нашите посетители на фестивала за темите, които тях ги вълнуват в наука. И когато “здраве и семейство” излезе ние знаехме къде да търсим нашите учени. Защото това е много важно за науката да доказва, че тя е много важна за всеки един аспект от нашия живот.
Фестивалът като разбивач на митове и разказвач на легенди, които са истински, обаче…
Да и да… (смее се). Разбивач на много митове. Повече от 90 учени в момента са на фестивала, от 7 различни държави и са на всякаква възраст – от млади студенти, които тепърва ще навлизат в науката до зрели професори на достойна възраст доказват, че за наука може да се говори страшно интересно и вълнуващо, че да бъдеш учен означава да изглеждаш супер добре и да говориш много добре и да имаш увлекателни разкази за разказване. Тук давам един малък пример – една от учените, които пристигна в България е декан на магистърския факултет на Лестърския университет, тя е професор по инженерна криминология и нейните две области са… Спомнети си филмите, които гледаме – “Кости” най-вече, но и всички за криминални разследвания. Тя е експерт по това, когато види по едно разчленено тяло някакви белези, да може да каже от какво са тези белези – едно. И второ – тя е експерт по това каква сила е била използване за нанасяне на прободна рана. Мадам Кости. Тези хора съществуват. Те са декани. Те имат професури на тези теми. И тези хора излизат пред деца, за да си играят с тях и да им покажат силата на науката. Та, в тази една шатра на Лестърския Университет, където разглеждаме 3D принтираната реплика на скелета на Ричард III ние действително водим миналото и го събираме с настоящето, защото преди 18 месеца доказаха ДНК произхода на този скелет – в тази единствена шатра дори се събират, както разбиването на митовете, така и наследството.
Традиционно задаваме на нашите герои в “Личности” – какво е за теб пратиотизма?
Хм, много отговори имам на този въпрос. С майка рускиня, баща българин, учила в Нигерия, завършила “Индология” и работеща на английски и на фона на многото езици, които се владеят в нашата къща – децата ми говорят на различни езици… патриотизмът… Като малка ми разказват, че са ме питали каква съм. Баща ми ми разказваше, че аз съм казвала, че съм наполовина българка, наполовина рускиня, но лявата ми страна е българска и на въпроса: “Защо?”, съм казвала, че сърцето ми е там. Истината е, че аз съм отгледана в България, да и в Нигерия и самосъзнанието е изключително интересно нещо. Аз съм българка с майка рускиня и ако се чувствам половин нещо, то е половин нигерийка, защото детството ми е минало там. Патриотизмът е умението да обичаш и да имаш място за завръщане…
Същото каза Георги Тошев в интервюто миналата седмица…
Аз искрено вярвам, че мога да живея на много места. Но да имам място за завръщане е изключително важно за мен. А място за завръщане са хората, местата, любимия мирис, любимата ми разходка в София, но не голите фрази. Завръщането.
